Още с пристигането ни в бившата столица на Казахстан започнаха странностите. Изненади за нас.
Първо, името. Защо у нас е останало наименованието Алма ата?
От край време името на града си е Алмати. И никакви чупки и тирета.
Още в най-древните източници, този град е споменаван като Алмати. Във времената на късното Средневековие, в този район е съществувало поселище на тюркски и монголски номади с името Алмату.
А Алма́-Ата́ започва да се нарича градът по време на съветското управление, когато става столица на Казахстанската ССР . От 1993г. градът се нарича Алмати и от руските държавни органи. А през 1997г. статутът му на столица е отнет.
Забогатяли от добива на нефт. И си построили нова столица в центъра на държавата – Астана. Застроили я цялата с модерни сгради и небостъргачи.
И двете с Дона не бяхме привърженички на толкова бетон, излят върху майката-земя. И затова не отидохме да изпадаме в удивление от огромното му множество.
Не свикнали с новата столица и самите казахстанци. Макар че официално всички държавни органи са ситуирани там, все още неофициалната столица и душата на Казахстан си е Алмати. Всеки петък тук се връщат дори и членовете на правителството.
В Алмати е и техният Арбат(любимата пешеходна улица на московчани в Москва) – пешеходна улица в центъра на града, тук са парковете, тук идват хората от провинцията за по-добра работа.
Мистерията с името разгадахме.
И последва втората странност – начинът им на предвижване.
От летището до града имаше градски транспорт. Качихме се ние на автобуса. Той ни остави някъде в града. И след помощ от публиката, се качихме на тролей към нашия хостел. Само че след нова консултация с публиката се оказа, че не сме точно на правилния тролей.
–Слезте и хванете такси – беше отправения към нас съвет. – Навсякъде има таксита и не са никак скъпи. – допълни съветчикът на допълнителните ми въпроси.
Е, щом е така. Слязохме ние на поредната спирка. Само дето не видяхме таксита „навсякъде“. Не мина, ама нито едно и в следващите десет минути. А поизморени бяхме и нямаше никак да е лошо да вземем вече и да се предвижим.
Стърчах аз на края на тротоара, но отникъде взорът ми такси не съзираше. Вече започнах да се чувствам леко виновна пред Дона. Нали аз я мъкнех по тези екзотики. И такси сега няма. И нали навсякъде уж имало. Как пък точно покрай нас никое не минава.
Време беше за следващо общуване с публиката.
- Махнете и те ще спрат – беше поредният странен, все още, отговор.
Погледнах празната от към таксита улица. На кого да махам, то няма нито едно.
И най- после се преборих за смислено обяснение. Все пак хората не знаеха, че не знам такива елементарни неща.
То, официални и обозначени таксита нямало. Просто в Алмати източният начин на „споделено пътуване“ беше се доразвил в градски условия. И всеки, който си шофира по неговите си работи, спира на вдигнатата ръка. И оттук имаше два варианта. Ако е излязъл да работи като „такси“, взима клиента и го откарма където му каже. Ако ли пък просто няма против да си плати така или иначе нужния му курс, спира и проверява дали пътникът е в неговата посока. Ако е в негова, чудесно, откарва го, прибира заплащането и се прибира по живо по здраво. Ако ли пък не, отминава. И пътникът се класира за следващия.
Да, сега вече звучеше по-логично онова твърдение за наличието на многото таксита.
Не успях от веднъж да се отпусна. И попитах плахо съветчика – Ама сега, просто вдигам ръка и махам?
–Да – беше постичкият отговор.
Непреодоляла първоначалната си плахост, вдигнах ръка. Все трябваше да се приберем някога. И, о странност! Спря един автомобил. Попита ме шофьора за къде сме, и ни качи. Дали уговорихме цената предварително, или по път, вече не помня. Но наистина никак не беше скъпо. Във всеки случай, цената се равняваше приблизително на цената на два билета за градския транспорт, които така или иначе щяхме да похарчим.
Чудесно!
Пристигнахме ние в хостела. Посрещна ни нашата казахстанска домакиня. Приказлива. И със златен зъб. И няколко липсващи. А лъскавината на златния зъб на фона на черната празнина доведе до усещането ми, че е била само с един зъб. Един, ама златен.
Оставихме по стара традиция багажа и тръгнахме да опознаваме града.
И тук се срещнахме с третата странност.
Още преди да тръгнем, Дона изрази съмнение, че вече освободените от съветския гнет граждани на независимите държави ще искат, или ще могат да говорят руски. Киргизия и Таджикистан ни бяха убедили не само, че всички го говореха, но и че го използваха понякога и в разговорите помежду си. И все пак си имаха техните езици и също си ги ползваха. Нещо повече, надписите, макар на кирилица, си бяха с техните думички.
Въпреки това проангло ориентираната ми приятелка не се предаваше лесно. По пътя към Казахстан ми заяви. „Може до тук да говореха руски. Обаче в Казахстан, след като откриха нефт и забогатяха, никой няма ти говори руския“.
Нищо, нали тя беше с перфектен английски. Все щяхме да оцелеем.
Да, ама не.
Не само че говореха казахстанците руски. А говореха само него. Нито една дума не чухме на друг език. И нито един надпис също. Говореха на руски помежду си. Говореха на руски и с децата си.
Това вече беше твърде странно дори за мен. Не че не беше и твърде удобно. Ама все пак, родолюбецът в мен се надигна. То хубаво да го говориш, ама и собствения си език трябва да поназнайваш.
И нали съм си народ общителен, попитах на няколко пъти различни хора. Защо не говорят родния си език. И защо не учат децата си на него.
Отговорът ме срази. Но беше напълно идентичен.
–За какво ни е нашият език. Ето, имаме руски. А децата вече искат да учат и английски. И да ги караме да учат трети език( техният роден) вече ще им дойде много.
Не знам сега, след няколко години, какво е положението. Но тогава не бяха заменили руския език нито заради петрола, нито заради независимостта.
Е, в конкретния случай ситуацията ме устройваше повече от много, така че я приех някак си.
А ние си забродихме из града.
И поредната странност. Значи, всичко източно азиатско им беше на руски. Но дюнерът им беше „европейски“.
Насочихме се към централния парк. Паркът на 28-те герои-панфиловци.
Паркът е известен с изградените в него Мемориал на славата, Алея на Паметта и Вечния Огън.
Наречен в чест на загиналите във втората световна война 28 герои-панфиловци, чиито имена са изгравирани на 28 –те мраморни паметника с на Алеята на Паметта.
Панфиловците са военнослужещи от 316-та пехотна дивизия (впоследствие 8-ма гвардия), сформирана в градовете Алма-Ата на Казахската ССР и Фрунзе на Киргизската ССР, под командването на генерал-майор И. В. Панфилов (преди това военният комисар на Киргизската ССР).
Те участват през 1941 г. в битката в защита на Москва.
Според широко разпространената версия на събитието в СССР, на 16 ноември, когато започва нова германска офанзива срещу Москва, тези бойци, заедно с бойните си другари извършват отбрана в района на Москва и в хода на 4-часова битка, унищожават 18 вражески танка.
По време на битката тези 28 момчета проявили особен героизъм, заради което и са останали в народната памет като „28-тте панфиловски герои“.
На тях се приписва историческият израз:
„Велика Россия, а отступать некуда – за нами Москва“ – „Велика е Русия, а да отстъпваме няма накъде. Зад нас е Москва!“.
В парка осъзнахме, че сме се случили в навечерието на „День победы“ и то в момента на честване на 70-тата му годишнина.
Беше 8 май. И всичко наоколо беше украсено за празника.
Малки сладки ученици ни дадоха лентичка с „Георгевския кръст на храбростта“
И с него накичена, позирах пред Православната катедрала „Свето Възнесение Богородично“.
Катедралата е призната за един от деветте най-уникални паметници на строежите от дърво в света. Не само че конструкцията й е изпълнена без нито един гвоздей при строежа й през 1840 г. но е издържала на най-силното земетрение, случило се в града през 1911 г. А силата му била 10 бала по скалата на Рихтер.
Интересна съдба имала катедралата в съветско време.
За необходимост от православна катедрала за град Верен ( старото име на Алмати), говорили еще първите владики на Туркестанската епархия в края на XIX век.
В резултата на тяхната борба, в периода 1904—1907 години била построена тази катедрала от инженер Андрей Зенков, по проект на архитекта Константин Борисоглебский.
Храмът в цялото му великолепие бил използван като такъв до 1927 година.
В съветско време, от 1929 година бил превърнат в сграда на Централния държавен музей на Казахстан.
През 30-тте години на 20 век в него се установили различни обществени организации. А камбанарията била ползвана за антена за излъчване на първите радио-предавания в Алмати.
През 1985 година Централният държавен музей бил преместен в нова сграда. А в катедралата се разположило музикално – концертно изложение.
Върнат бил храмът на Руската православна църква от правителството на независимата Република Казахстан през месец май 1995 година и от тогава в него се извършват религиозните служби.
А от там плавно преминахме в следващия парк.
Централният парк за почивка.
И алеи с пейки си имаше той. И увеселителен парк с всякакви въртележки. Че и воден парк.
Само не разбрах защо на сградата на казиното имаше голяма табелка „Технологии от България“. Рекламна ли беше, или предупредителна. И в двата случая, все сме се прочули някак.
И там някъде беше и Монументът на Независимостта. И къде другаде да бъде издигнат той, освен на Пощада на Републиката. Нали в чест на независимостта е поставен.
Монументът на независимостта е открит на 16 декември 1996 година по указ на президента на Републиката Нурсултан Назарбаев.
Интересен е неговият замисъл.
Центърът на композицията е вертикална метална стела, напомняща релефните мангилашкски курпитаси ( исторически надгробен паметник в Западен Казахстан във вид на стълб с 4, или 8 страни).
На върха на стелата е поставен „Златен човек“ с височина от шест метра, изобразяващ управник, който управлява прав и с помощта на крилат барс. Това пък символизира твърдата държавна власт на казахстанската държава.
Стелата е поставена на полукръгъл постамент в центъра на павирания кръгъл площад. В долната й част е разположена скулптурна композиция, състояща се от алегорически фигури на „Мъдреца –небе“, „Майката – земя“ и две деца, яхнали кончета. Фигурите са разположени на четирите страни на света, от където постъпва живителната влага и превръща земята в плодоносна.
Децата ездачи символизират младостта и голямото бъдеще на Републиката. От друга страна, бащата, майката и децата представляват семейство, което е основата на държавата.
От двете страни на стелата подковообразно са разположени 10 барелефа, на които са изобразени картини от историята на Казахстан от най-древни времена до наши дни. Числото 10 е избрано не случайно. Според Питагор, именно 10 е числото на благоденствието, на благополучието, на силата и мощта. И всичко това авторите желаят на младата република.
