Нищо че си е наше и е познато. По стара патиланска традиция, да започнем с Историята.
А тя започва в далечната бронзова епоха. Археологическите находки довели учените до категоричния извод, че селото и неговото землище са обитавани от траките от края на тази същата бронзова епоха (1000 години пр.н.е.). и като доказателство за това, в землището на селото са намерени монети, керамика и сечива от този период.
По-новата публикувана история на този наш край, честно казано, доста ме смути. Някак в часовете по история удобно сме прескочили тези тъжни уроци.
Много пъти населението на това китно село е било преследвано, изселвано и репресирано. От кой как дойде.
Новата му история започва със завладяването на Родопите от османците. Така или иначе, на населението била наложена мюсюлманската религия. И от тогава тези прекрасни българи са известни с прекрасното име „помаци“, или „българомохамедани“.
След османското нашествие в землището на селото се преселили юруци — тюркски скотовъдци и пастири, които търсели по-удобни пасища за своите стада. През 18-19 век земите на юруците постепенно били изкупени от местното помашко население.
От онези времена местните пазят своите легенди за Мехмед Синап. Роден в семейство на българи-мохамедани, Мехмед Синап предвождал множество въстания срещу османската власт в района.
И тук, както и по различни места в Османската империя, в края на XVIII век избухнали множество вътрешни бунтове и размирици. Размириците в Родопите били наричани „хайти“. А този в Родопите продължил цели 14 години. От многото писмени спомени, които били раздробени и разхвърляни, не можело да се разбере и изясни първопричината, подбудата и целта на страшния родопски бунт, но предвождан бил той от Мехмед Синап. А според изследванията на Васил Дечев, главното бунтовно средище и сборище на родопските хайти била гористата и почти непристъпна планина „Машергидик“, намираща се между селата Кестен, Буйново, Каинчал и Аръкьой, разположени западно от град Смолян и южно от град Девин.
От малък останал сирак Мехмед Синап и бил отгледан от един „гребинар“. По това време „гребинари“ наричали жителите на село Ваклиново и село Дебреджен. Първоначално Мехмед Синап бил овчар на пашмаклийския чорбаджия Метакса Марчовски.
Повод за първия му бунт бил настъпилият глад в областта. Жителите на областта Чеч измирали от глад, а беят си трупал запаси в хамбара. Не издържал Мехмед Синап на тази несправедливост и повел 500 души. Превзели хамбарите и взел жито за цялата област.
По-късно се обявил той за независим владетел на Чеча и Родопите и подкрепян от населението, извършил многобройни набези срещу османлиите. За тези си постъпки бил наречен „Спасителят на Чеча“.
След като управлявал Чеча пет години, попаднал в засада и бил убит в село Лъджакьой (Лъджа) – на час и половина пеша от Алъкьой.
Завладя любопитството ми този Мехмед Синап, та се зачетох.
И така.
„На 20-годишна възраст той отишъл в Пашмаклъ (Смолян) и се спазарил да стане аргатин у Пирага. През деня Мехмед пасял конете и карал с тях дърва, а нощем оставял сами конете и се изгубвал в тъмнината. На съмване пак се връщал при конете, натоварвал ги с дърва, накичвал ги с цветя и пеша влизал в града. Често Пираговци намирали в пладнинарката (торбата) на аргатина си чеверме, татралки (сладости), звънци и други вещи, придобивани явно по съмнителен начин. След едногодишно слугуване Мехмед се влюбил в най-малката дъщеря на Пирага и я поискал за жена, тъй като момичето се поддавало и харесвало Мехмед, защото младият човек бил строен, красив, песнопоец и разговорлив. Пираговци не се съгласили да им стане зет чеческия нехранимайко, при което след закани и домашни разправии, Пирага изгонил Мехмед и го освободил от служба. Но при раздяла му подарил за спомен една пушка, един голям нож – „каракулак“, и един извехтял чохен и „сърмалъ копаран“ (клашник, долама). Когато си тръгвал, Мехмед казал на Пирага:
| „ | Ти ма ни стори зьот и ма изподи, ала да повниш кога зувот Мехмед Синапя! Я, бех намислил да ти отсека кученя (главата), ала ма упраташ хубав – сас тифек и каракулак, та затва нищо нема да ти сторя! | “ |
Мехмед Синап си тръгнал за Чеческо по пътя Пашмаклъ (Смолян) – Байремери – Шабаница – Машергидик, по билото на гористите планини. На другия ден пристигнал на прохода на планината Машергидик (Хаджиосманското), където смолено-рупските българомохамедани от селата Кестен, Триград и Алъкьой стъкмявали мандри и приготвяли общ предойски курбан. „
Ще се отнеса за малко към родопския празник.
Прѐдой (пря̀дой, прѐдуй, прѐдойка (в Сърница), сдой (в Червен, Хвойна, Добралък и др.), о̀тбив, ма̀ндра, замя̀рване (в с. Долен, с. Пирин) е името на празник, характерен основно за Родопите и празнуван от овчарите.
Календарно се обвързва с деня на Св. св. Константин и Елена (21 май, 2 юни ст. ст.). Разпространен е в цялата Родопска област (празнуван е и в отделни селища от Пиринския край) и е почитан както от християните, така и от помаците в селата Жижево, Вълкосел, Црънча, Буйново и мн. др.).
Празникът по своето същество е езически, но все още няма нарочни изследвания за неговия произход. На базата на сходството на обредните практики, изпълнявани на Предой и Гергьовден, може да се предполага, че е с тракийски произход или е привнесен от славяните.
На този ден се извършва тържествено общо доене на овцете и отбелязване на количеството мляко, което всеки стопанин трябва да получи. Това се прави там, където стадата са сборни, т.е. животните в стадото принадлежат на повече от един стопанин, но се отглеждат на общоселски начала. Обикновено всеки собственик сам издоява овцете си в присъствието на другите, като количеството издоено мляко се записва на т. нар. рабош (или четал). Според това количество се определя и количеството мляко, което стопанинът ще получава от стадото през сезона. Мерната единица за количество обикновено е ведро.
Обредите, изпълнявани на празника, са аналогични с обредите, свързани с първото ритуално издояване на овцете на Гергьовден. Прави се при тържествена обстановка; съдовете, в които се дои млякото са украсени със здравец, млечка, коприва, клончета от плодни дървета, като задължителните елементи в ритуалната украса са червения конец и чесновия лук. Някъде (Лясково, Широка лъка и др.) първо се задоява бяла (белѝчиста) овца, другаде вакла, или първата изскочила от кошарата овца. При самото задояване се подлага обикновено сребърен пръстен, като целта е млякото да тече през пръстена. В някои селища (Беден), където култът към змията е запазен до по-късни времена, първата струйка мляко се процежда през изсушена змийска глава, като стадото преди това е преминало под жива змия. В някои райони на Кърджалийско (Пчеларово), първата овца е задоявана през зурлата, запазена от коледното прасе.
Част от първото задоено мляко обикновено се излива на земята, пръв от него вкусва най-възрастният стопанин, а ако има млечни продукти (сирене и пр.), те се разрязват с дървен нож, направен от плодно дърво. Докато трае процесът на задояването, се изричат благословии и се извършват различни обредни практики, целящи да предпазят стадото от болести и хищници.
Това, което основно отличава обредите извършвани на Предой, от тези, извършвани на Гергьовден, е ритуалното измерване на количеството издоено мляко, което е и главната същност на празника. Както вече се каза, всеки стопанин сам дои овцете си и количеството мляко се отбелязва на дървена пръчка, наричана ра̀бош (ра̀буш, още чета̀л и др.). Всеки стопанин се стреми да издои максимално количество мляко от стоката си, защото това ще му позволи да получава повече мляко и млечни продукти през сезона. Знаците, използвани за отбелязване върху рабошите са различни, като в северните части на Родопите са от типа на Х = 10 ведра, I = 5 ведра, дупчица – половин ведро и т.н. След отбелязването на количеството мляко върху рабоша, той се опушва на огън, за да не могат да бъдат променяни знаците. Често първото мляко се заделя за сираците и вдовиците.
Както на Гергьовден, така и на Предой, празникът завършва с обща трапеза и увеселение. За разлика от Гергьовден, обаче, тя се устройва до мандрата, или кошарите. Участват основно очарите със семействата си. Ястията са баници, клѝнове (баници от ориз), кола̀ци, мляко и млечни продукти, както и задължителния курбан.
Пак за разлика от Гергьовден, където се коли агне, за курбан на Предой се избира по-охранено животно – шиле или овен, което по традиция е дарено от някой стопанин. Честа практика са и чеверметата. На трапезата отново се изричат благословии (обикновено при разчупването на хляба (колаците), извършвано обикновено от най-старата жена или съпругата на кехаята (притежателят на най-много овце)). Наред с Гергьовден, на този празник се извършва т. нар. гадаене по плешка, като се използва плешката на жертвеното животно за курбана. Пеят се песни, играят се хора, устройват се състезания.
И да се върнем на историта за Мехмед Синап.
„Тогава, на този празник Предой, на поляната около казаните, в които вряло месо, седели и се изтягали много помаци – чечлии, смолени и рупци, при което до казаните седнал и Синап. Когато овцете били предоени и месото увряло, кехаите (владетели на големи стада овце) и организаторите на курбана поканили гостите да се приготвят за ядене. На поляната били сложени месо, сирене, извара, и мляко, а хляб и качамак нямало. Един от организаторите рекъл:
| „ | Каните се и ежте, каквото Аллах е дал, а за хлеб и качамак не питайте. Саква саро е дошла, да правим курбан без троха хлеб. Мислем де може да се найде и ут де можем да зьомим жито и брашно за качамак, ала ни можим да намислим, затова ежте, пак и за хлеб мислите. | “ |
По време на яденето Санап бил много замислен, обаче, когато се нахранил, изправил се и казал:
| „ | Я, намислих ка да найдим жито, брашно и хлеб. | “ |
Хората се позачудили и попитали как може да стане това, а Мехмед отговорил:
| „ | Да се сберот на сува место бесюскиши (петстотин) силяхлие (въоръжени) челеци. Всек челек да зьоме по четри вретища (чували) и да доведе по две мулета. | “ |
Местните го попитали какво ще правят, а той отвърнал:
| „ | Когато се сберат на сува место, челеците и мулетата, туга ше им кажя ков ше правим по-нататък. | “ |
След 5 – 10 дни от курбана и мандрите на Машергидик планина се събрали петстотин въоръжени помаци – рупци, смолени и неколцина чечлии, като всеки от тях водел по няколко коне, мулета или магарета. Синап свъртял в кръг хората и конете, влязъл в средата на кръга, развял байрак от зелено-червен плат и гръмко извикал – „На сози керван, керванжибашията сам я! Комуто требва жито и брашно, да варви след мене!“. Въоръжените помаци извикали: „Да живеиш, Синап! Алал ти вера!“ и повели мулетата и конете след керванджибашията и на следващия ден привечер стигнали и се разположили на планината „Санджак“, северно от село Фотиново, между Батак, Пещера, Брацигово и Девин, от който връх се виждала голяма част от Тракийската низина.
След почивка и вечерята, той разделил дружината си на пет части и издал следната устна заповед. „Ще бастисвате (нападате) чифлици, села и царски хамбари (държавни складове), ще молите и плашите, ще грабите и палите, ще бахтете и пребивате, ала всички коне и мулета ще натоварите с жито, брашно и друго каквото може да се яде. Който се ворне с празну муле, ще го обеся с главона надолу!“
След тази заповед, четите започнали по разни странични пътеки тихомълком да се спущат към полето. На развиделяване те започнали нападенията „С рукут, пукут и йокут“ влизайки в селата и нападайки чифлиците, трошейки врати и хамбари и пълнейки чувалите с жито, брашно, фасул и други храни. Нито вземали, нито давали пари и други ценности. След няколкодневно скитане пак се събрали на планината Санджак с натоварени и претоварени коне и мулета на които върху самарите били натоварени и армагани за жените и децата на четниците. Повечето от тези армагани били вълнени и памучни платове и тук-таме бакърени и калайдисани съдове. Този подвиг на Синап и дружината му произвел неописуем възторг у изгладнелите хора и всички помаци от гладните села на Чеческо и Девинско посрещали Синапювия керван с тъпани, зурни, песни и китки с провикване „Аферим (пер.-тур. – браво), Синап! Да живееш, войводо, че ни нахрани и от смърт избави, и армаган ни донесе!“
Всъщност, подвизите на този войвода баш на разбойничество си мязат. Ама то нали много войводи с това са се занимавали в онези тъмни времена.
Да видим сега и какво е това „Чеча“.
Чеч или Чечко (името често се използва членувано Чеча, понякога Чеджлък, Чечлък) е бивше село и историко-географска област, разделена между Република България и Гърция. Населението на Чеч, живеещо в около 60 села, почти изцяло се състои от помаци с българско самосъзнание, наричани от съседното християнско население чеченци, чечлии или чешлии. Използва се и наименованието гаджели, особено когато става въпрос за доспатските села.
Процесът на разпространение на исляма се засилва в този район през XVI век, а в началото на XVII почти всички села от Чеча са изцяло мюсюлмански.
Таксин бей бил мюдюр (турски подуправител от преди освобождението на България, стоящ начело на нахия (административно – териториална единица в Османската империя, в която са влизали неголям брой села) в Чечка нахия. И през 1898 година той пише:
| „ | 70% от народа в Чеч говори български. Помаци са. Много сиромашна, много съсипана общност. Това, което ми направи впечатление в тази нахия е, че имамите бяха богати и влиятелни. Във всяко село в Чеч имамът беше важна персона, дори имаше и аги между имамите… Във всяко село имаше по един имам и един-двама аги, които правеха всичко да изгорят и унищожат селото. | “ |
Имамите, според Тахсин бей, са „катили в тюрбани“, които имат почти пълна власт в селата. В техните възможности са избягването на военна служба, продажбата на тютюна, посредничеството с различни представители на властта. Под 1% от населението на Чеч са грамотни, няма дори едно „истинско училище“.
След Балканските войни целият Драмски и половината Неврокопски Чеч попадат в Гърция, а другата половина от Неврокопския Чеч попада в България. Целият Чеч е отново в България по време на Втората световна война, но тогава вече местното население не живее там, тъй като е било разменено с гръцки бежанци от Турция по силата на Лозанския договор през 1923/4 години. Жителите на селата от гръцката част на Неврокопския Чеч са изселени предимно в региона на Малък Самоков, Лозенград, Одрин и Узункьопрю в Турция.
Отдавна Чеч като село не се споменава в регистрите и, или е обезлюдено, или е със сменено име. Но Чеч присъства в османските описи чак до превземането на областта от България.
Чеч го няма. Но Буйново си е тук. И си е българско.
Според Стефан Захариев към 1850 година село Буйново (Наипли) има 100 къщи и 350 жители.
Основният поминък на населението до 1912 година е овцевъдството и съпровождащите го занаяти – мандражийство, абажийство, тъкачество, също така и пчеларството, дървопреработване, лов и други. Селото се е славило дълги години с така наречените кехаи – собственици на хиляди глави овце. Все още се разказват легендите за Кабаците – собственици на 13 000 овце и Коджахалил – собственик на 11 000 овце.
Най-големият празник на селото през този период е онзи същия Предой. На този пролетен ден селото посрещало стадата си, които се завръщали от Беломорието, и отбивали агнетата от майките. Това ставало с песни и гайдари в местността Гержиковото. Голяма гордост за кехаите били чановете (звънците) на стадата им. Всяко стадо се отличавало със звуковата си гама. През този период от време основният икономически живот на селото се движел от кехаите. В културно и религиозно отношение селото се развивало в крак с времето. И естествено било село с триста къщи да има и училище, като е имало два мектеба ( отделения) – един за момчета и един за момичета.
След събитията от Батак и зловещото клане на жителите му, буйновци отглеждат баташки сирачета и при пълнолетие ги връщат на техните роднини непокътнати.
Нелека била съдбата на буйновци и в съвсем новата ни история, свързана с освобождението ни от турското владичество.
От 1878 до 1886 година селото влиза в пределите на т. нар. Тъмръшка република и през този период е едно от най-големите селища в региона с над 300 къщи. Тъмръшката република представлява самоуправляваща се общност на помашки села, известни още като „Непокорните села“ и „Непредадените села“, в региона на Тъмръш, появила се след Руско-турската война. Думата „република“ била използвана в преносен, а не в юридически смисъл, тъй като родопските селища, включени в състава на „Тъмръшката република“, никога не са обявявали официално държавна независимост и не са получавали признание по реда на международното право.
От 1886 до 1912 година селото отново попада в Османската империя.
През 1913 година влиза в т. нар. Гюмюрджинска република, а по-късно същата година попада в границите на България.
Гюмюрджинска република, пък, е временно управление на Западна Тракия и след официалното ѝ преименуване на „Независимо управление на Западна Тракия“ , е държавно образувание в Западна Тракия, просъществувало няколко седмици след края на Балканските войни през 1913 година. То е създадено през август 1913 година от турци и помаци в Беломорието, след оттеглянето на българските войски в средата на юли и гръцките на 18 септември. Централен град е Гюмюрджина (днес Комотини). „Независимото западнотракийско управление“ на Хафъз Сали и Реуф Ефенди е ликвидирано от 6 до 12 октомври 1913 г. с безкръвното заемане на областта от българските Осма пехотна тунджанска дивизия и Втора пехотна тракийска дивизия под общото командуване на генерал Стефан Тошев.
През 1912 година, по времето на Балканската война, населението бяга на юг отвъд пределите на България. След прекратяването на войната населението се връща обратно. Но тъй като селото било голямо, новата им държава посреща буйновци с нови и чужди управници, кмет, горски, и двама православни свещеника – попове, с мисия от православната църква да покръстят помаците. Първоначално сред по-бедното население поповете успяват да пожънат известен успех. Но при смъртта и погребението на майката на двамата братя-кехаи, Кабаците, удрят на камък. Помолени от двамата братя да не се месят в погребението на майка им, поповете отказват и се подиграват на погребението, като вместо да си пеят погребалната молитва, те пеели „ни в наще, ни във ваще“. Двамата братя не могли да преживеят тази гавра с тленните останки на майка им и на 40-я ден в днешната местност Попини лъки, тогава тя била част от Долна тютюница, поканват поповете да правят 40 дневен помен според християнската религия, а не 52 дневен помен, както е по мюсюлманската.
Пияните попове се отзовават на поканата и отиват, но братята хващат поповете и ги впрягат в хомота на ралото, като ги заставят да орат, след което ги убиват. Примерът бил верижно последван и от другите села в Девинско, като така е положено началото на един от първите бунтове в новата държава.
Въстанието е потушено, а Наипли ( Буйново) повторно опожарено заедно с околните села. Селяните пак се спасяват, бягайки в съседна Гърция. След тригодишен престой, по-ангажираните в бунта и по-заможните се преселват в Турция, в град Люлебургас.
За пореден път селото се възстановява от вдовици и сираци. А през 1928 година се открива и първото българско училище.
През 1933 година жителите на село Буйново вземат участие в „Дьовленската случка“ – масов опит на жителите на селата Триград, Кестен, Буйново, Кожари, Водни пад, Чамла, Мугла да се изселят в Турция, бягайки през Гърция. В крайна сметка опитът за бягство е разкрит и от Буйново успява да избяга само организаторът Асан Карахалилов – Калото.
През август 1934 година Неапли официално е преименувано на Буйново.
От 1949 до 1956 социалистическата власт за пореден път репресира населението на Буйново и напълно го разселва из цялата страна. През 1956 година голяма част от жителите му се завръщат, но тези, които били изселени във Великотърновските села, си остават там завинаги.
През 1959г. се провежда колективизацията, която трае до 1992 година.
По време на социализма държавата като инвеститор извършва мащабно строителство и селото придобива облик и форма на социалистическо село. Изграждат се кооперативна фурна, нова училищна сграда, нова административна сграда с читалище, кметство, ритуална зала, тъкачен цех, нова търговска сграда, механичен цех и други.
За жалост, по време на така нареченият „преход“ от края на миналия век не е успяло да се запази нищо, всичко фалирало и се разграбило.
Днес голяма част от младото население имигрирало по света. Останалите жители на селото се занимават с отглеждане на овце, крави и картофи. А малка част от тях имат къщи за гости и посрещат благодарните туристи.
И на фона на тази тъжна история и непрекъснати репресии, ние заварихме едни прекрасни, добри, усмихнати и услужливи хора.
