И на наследниците на онези хора с нелеката съдба тръгнахме в петъчния ден.
А пътят от Пловдив към Буйново е един от най-живописните възможни. Вие през планината, през зеленото на боровете и синьото на язовирите. Новият Цанков камък и старият Въча. Дори да не искате да ходите през планината, само за автомобилна разходка си заслужава да се премине този път. Просто да караш с бавна скоост (то завоите и гледките бърза и не разрешават). И да се наслаждаваш на гледките през прозореца. И тъй като това беше един от много малкото пъти, в които не аз шофирах, напълно се отдадох на тези гледки. Но лекото ръмене и почти постоянно мокрото стъкло не ми позволиха да направя снимки.
За кратко спряхме в крайпътната кръчма в Михалково. Да отпочинем от пътя. Пък и да изпием по една михалковска вода с родопски изглед.
В същата кръчма добрите домакини предлагаха и куп, уж наши, а градско-екзотични млечни произведения. Наред с напълно познатите ни сирена, кашкавали и кисело мляко от крави, овце и кози, на рафта се мъдреше и буркан с надпис „брънза“. До този момент думата „брынза“ за мен единствено означаваше руският еквивалент на „сирене“. Оказа се, че и ние си имаме. Нещо средно между извара и кашкавал. Че и от овче мляко. Нямаше как да не се закупи. Цял голям буркан за 6 български лева. Евтина и истинска храна.
Още по пътя ентусиастите от първата кола ни съобщиха, че вече са се разквартирували и са поели към първия си поход. Към Орлово око.
А ние си допихме газираната михалковска и, спешени от ситните капчици на начеващия дъжд, продължихме към Буйново.
На Ягодинската пещера направихме първата си среща с Райко, Станимир и Иван. Райко и Станимир продължиха към укритие за снимане на мечки. Бетонен бункер насред планината, в който се разполагат желаещите да снимат мечки.
Снимката ми беше любезно предоставена от Станислав.
А за да им бъде осъществено желанието, пред бункера били разположили хранилка с нахвърляна в нея царевица. Чиято роля играел стар бойлер. Та, баба Меца да дойде и да похапне. И докато си похапва сладко-сладко, става неволен обект на около хиляда снимки от желаещите. Разположено било между Ягодинската пещера и град Триград. Удоволствието струва 120 лв. на вечер. А доколкото в него, макар и на много тясно място, имало няколко нарове, то тази цена може да се раздели между всички, влезли в бункера. Разбира се, желателно за добрия сън на участниците е да си носят спални чували. А за удобство, и възглавници.
Та, влезли нашите ентусиасти и заредили на първо място „фото капана“. Явно камера, насочена към снимки по време на изпадане на снимащите в сън. Само едно неудобство имало цялото мероприятие. Хранилката била разположена под едно доста разклонило се дърво. И на достатъчно добро разстояние от осветяващата бъдещите снимки лампа. Та, когато втората вечер мечката дошла и нашите герои започнали да щракат с техниката, се получили кадри едни. При разглеждане по-късно на тези кадри се заформи доста любопитен разговор:
-Сега, това главата й ли е?
-Не, май й е дупето.
Стана ясно, в общи линии, че нямало достатъчно светлина. Нашите момчета отправили дружеска забележка на организаторите. И те обещали да се поправят. Така че бъдещите желаещи може да имат и повече късмет.
И друга важна особеност имало фотоснимането на мечки. Именно до към средата на юли било най-подходящо. Защото след това узрявали малини, къпини, боровинки и всякакви прекрасни горски плодове. И баба Меца не се лъжела така лесно от не толкова вкусната царевица. И шансът да дойде пред убежището бил доста нищожен.
Несведующа в занаята и в желанието си двамата да прекарат все пак вечерта с цялата компания, отправих невинния въпрос:
-Добре де, ако дойде мечката по-рано и я снимате, не може ли да си дойдете?
-То не че не може- беше последвалият отговор – Ама като сме видяли, че навън има мечки, малко ще ни интересно да излезем и да минем през тях, че да дойдем.
Да, нещо като доброволен капан за една нощ се оказа това убежище.
Недочул, явно, моят несведующ въпрос, бат Пешо (по-възрастният от двамата Пешовци в групата, поради което и получил тази титла пред името си) на свой ред предложи да отиде по някое си време да ги види момчетата как се чувстват в убежището.
Добрият Райко с ужас в очите му каза да не идва. Луд ли е, наоколо ще има мечки. А доста по-практичният Станислав делово го възпря:
-Нека дойде. Тъкмо ще го ползваме като захранка.
Мило, както се казва. Но не оцени, явно, бат Пешо загрижеността за себе си и мечите снимки, та не рачи да отиде на нощно посещение в убежището срещу мечки.
Изпратихме двамата ентусиасти, взехме Иван на обратно и пристигнахме най-сетне в Буйново.
Непосредствено преди селото пътят се виеше през невероятно ждрело. Еднолентов, тесен и двупосочен. Не само че тесен, но на места без особена видимост. Та, опитният ни шофьор предвидливо сигнализираше за появата ни с клаксона.
А то се оказа едно истинско родопско село. Със стръмни улици и големи родопски къщи.
Пътниците в третата ни кола ни съобщиха, че ще пристигнат късно през нощта. И ние тримата решихме да използваме времето по родопски. Бат Пешо, преценил кифленския ми нрав, игриво ми каза, че в съседното село Кожари имало МОЛ. И аз, като суща кифла, покорно тръгнах на планински преход към МОЛ-а.
А пътьом минахме през меандрите на река Въча. Което значело „завоите“ на същата река. А те истински живописно се виеха през тучните ранно летни зелени ливади. Боровете покрай тях бяха накичени с онези светло зелени крайчета, типични за ранното лято.
По пътя бат Пешо ни заразказва за принципа на установяване на държавните граници при наличие на река, минаваща през територията на съседски държави. Неотменен и приет от всички принцип било, границата да започва при извора на реката. За да не може да съществува опасност, при междусъседски свади, едната държава да отрови извора и да прати небрежна отровна закачка на съседите си. Така и нашата граница с Гърция в този край била при извора на река Въча.
Пристигнахме ние в село Кожари. На цели два километра от нашето Буйново. Празно и тъжно село. И то гранично, както Буйново. Но доста по-празно. Особено празно било тази година. Не си дошли заради пандемията много от младите. Същата тази пандемия уплашила и туристите. Та си останали местните сами и малобройни.
Прогнозата за времето и тя се беше леко попроменила напоследък. И предвещаваше дъжд и през трите дена.
Та ни отпочна първият. Леко само успя да ни намокри. Бат Пешо, с познания на истински „Родопски джи-пи-ес“, ни заведе в една дървена беседка. И изчакахме там краткия летен дъжд.
Отмина той и, полумокри, тръгнахме да си завършим „кръгчето“ към селото.
Не си бях взела обувките с мембраните, та усещах дъжда в тези, без мембраните. И кифленското в мен не успя да се сдържи:
-Само просто искам да отбележа, че към МОЛ ме поведе, пък нещо мокра в планината ходя.
-Ко-руп-ция – заскандира отзад Иван.
И да ви кажа, баш на корупция ми замириса. Няма да е случайна тази заблуда. Заподозрях го бате Ви Пешо в усвояване на някой европроект по заблуждение на кифли-планинарки.
Вече на пътеката надолу към селото се обяви за пристигнал и другият Пешо. И нали опитен планинар, веднага се ориентира и ни пресрещна на пътеката.
Та, заедно влязохме в селото. С най-фотогеничните и кифленски родопски крави.
А над картофените ниви и Дъга ни подари дъждовната Родопа.
И старият информационен център. Всеки път като мина през някое подобно място с некролози, все се питам, дали и другаде по света има подобна традиция? В интерес на истината, при моите задгранични миткания, не съм срещала.
Вече се усещах доста мокра и премръзнала. Добре че стопаните ни не жалеха горещата вода. А нищо по-добро няма срещу планинско премръзване от продължителния горещ душ. И вестници за изсъхване на обувките ми осигуриха. Натъпках ги добре, и стоплена и освежена слязох на вечеря.
А там ни чакаше родопската трапеза. Който се е случвало да бъде гост на родопска трапеза, познава нейната щедрост и вкусни гозби. И за нас си беше такава. Такова кулинарно угощение си спретнахме тези три дни! Аз изядох колкото можах пататник, клин и пъстърва.
На всичкото отгоре се оказа, че собственикът на съседната къща за гости, „Орлец“, има и развъдник за тази речна риба, та идваше тя при нас съвсем напълно прясна.
И не мога да не отбележа добрият урок на Пешо (другият, не бат Пешо). От години се мъча аз да отделя сиренето от шопската салата. И се опитвах да си поръчвам какви ли не редени салати. Или просто домати и краставици, че да ги смесвам. И неизменно ми липсваха и лука, и чушката. И не можех да достигна до салатената си нирвана. А отговорът беше толкова потресаващо прост. Още при първото ни хапване заедно, чух Пешо да казва:“Една шопска без сирене“. И заспа градът. И дойде на масата точно това, което исках. Бърканата българска салата с домати, краставици, чушки и лук. Просто без нежеланото сирене. Велики са умовете на някои мъже! И прости са брилянтните решения. Ама и Учителят трябва да се появи. Та от този паметен миг това ми е любимата салата. Шопска без сирене! Хвала на Пешо!
И по време на цялото ни родопско пътешествие все такава салата си хапнах. Наред с нея първата ни вечер похапнах и пъстървичка. Поръчах една тава клин за сутринта и се отдадохме на вечерта в Родопите.
За тези, които не са чували за „пататник“ и „клин“, да уточня все пак.
Пататникът е ястие от настъргани картофи, лук, яйце и сирене. И, разбира се, подправки. Интересното е, че се оформя като много тънка питка и се пече върху котлон, а не във фурна. Истинското майсторство се проявява при обръщането му. За целта върху тавата се слага голям поднос и с негова помощ се обръща и се приплъзва в същия тиган откъм неопечената му част. Истинска ловкост и сръчност следва да прояви домакинята. Но резултатът е изключително вкусен. А в оригиналната му рецепта присъстват и по две точени кори от горе и отдолу.
Клинът пък е баница с ориз. За всички, които това кратко описание предизвиква недоумение, или съмнение за вкус, мога само искрено да препоръчам :“Опитайте“! Толкова е вкусно и така изкусно е направено, че дори в първия момент е трудно и да разбрете, че ориз съдържа.
