Сбрахме се сите на закуска. Последните бяха пристигнали в последните минути на вчерашния ден. Похапнахме клин. И мекици. С най-хубавото бяло сирене и домашно сладко от ягоди.
Ето го и прословутият клин.
Иван №2 разказваше за шофьорските си патила от предишния ден. Четири красиви девойки возеше. А пътят дълъг. И му пяли, и го веселили те по пътя.
И понеже посред нощ пристигнали, спряли ги и господатата от гранична полиция. Изначално със суров тон му поискали документите на всички в автомобила. Не знам с какъв тон отвърнал той. Но на жалбата му, че четири жени вози, единият полицай направо влязъл през стъклото да види. И явно с мъжката си солидарност го ожалил, та само му пожелал „лек път“. Но Иван, нали съвестен, настоял да покаже документите си. На което граничният полицай само тихо му казал „Лек път, господине“. Само дето не добавил “Вие сте достатъчно изстрадал“.
Дойдоха на закуската и Райко и Станислав от мечото убежище. Недобросъвестно подходили те към нощното си следене на мечки. Заспали след 22.00 часа, отчаяни, че мечка няма да има. И чак на сутринта видели мечката на „фотокапана“. Излишно е да казвам, че това само ги беше нахъсало и втората нощ да прекарат на неудобните нарове в убежището.
За да съм честна, любезно отправиха покана към всички девойки да ги последват в убежището. Все още не ми е ясно поради що, но ентусиазирани участници не се установиха.
Но, убежището беше чак довечера. А сутринта, добре заредени с вкусни калории, тръгнахме към върха. Орлец връх беше нашата цел.
А се намираше на самата ни граница с гръцко. Та, Райко предвидливо се беше обадил на гранична полиция. Отново придружено с нашите имена и ЕГН беше обаждането му.
А пътят си тръгваше направо през селото. И кафенето рано сутрин си беше напълно на място. Единствено камионът с опакованите гуми и старият трактор можеха така перфектно да допълнят архаичния му вид.
По пътя ни срещнаха собственикът на къщата „Орлец“ и друг добър човек. Оплакаха им се нашите ловци на мечи кадри за снощния си неуспех. А двамата родопчани напълно небрежно им заразказваха как мечки има, бе. Е, вчера беше на баира отсреща. А покрай вилата на единия постоянно минавали. Та, нашите фотоловци можели да ходят и да си снимат. Е, нямало къде да се скрият. А техниката е тежка. Трудно се бяга с нея. Та, се отказаха. Не че не мислеха дълго и напоително и не крояха сложни планове за снимки „на прибежки“.
Преодоляхме ги ние и срещнахме едно странно на пръв поглед нещо. Насред гората маркуч. И от него тече вода. Благодарни бяхме, наточихме си прясна вода.
А по-късно собственикът на „Орлец“ ни обясни, че за чешма го бил приготвил. В памет на дядо си искал да я изгради. Нали това правят родопчани. Градят чешми. Хем да споменават любимите си роднини, хем на пътника да помогнат да утоли жаждата си в планината.
Много такива чешми бях видяла. Но за първи път виждах процесът на сътворението им.
А малко след бъдещата чешма се мъдруваше и табела, предупреждаваща за опасност от падащи камъни. Странно ми се стори местоположението й. За да има падащи камъни, според моято скромна логическа мисъл, все трябваше да има от къде и да падат. А пътеката не че не виеше на високо. Но чак пък нещо особено стръмна не беше. Но, с табели съм се отучила да споря, и продължихме смело напред.
А за да компенсират леката му полегатост, добри хора бяха издигнали 30-метрова метална вишка. Та да може добрият турист да се покачи и да огледа и българско, и гръцко. До където му погледът стига.
Запознатият Райко предвидливо се беше снабдил с ключа за вишката. Намирал се той у стопаните на една от къщите за гости – „Орлец“, или „Спас и Мони“ ( където ние бяхме отседнали).
За щастие очакваният за деня дъжд се беше поотложил за малко във времето, та гледките наистина вълшебни се оказаха.
А заснемането им е заслуга на Плами.
Изтормозеният от дългото принудително безпътешествие Станислав, забегна полулегално в гръцко. И се снима на на гръцки камък. За първи път в чужбина след изолацията, както се казва.
Вече на върха се заформи интересен разговор.
Приседнали на скована маса под вишката, не спирах да питам Райко:
-А къде е връх „Картала“.
-Ето го – посочи той с ръка мястото, на което бяхме.
-А, а къде тогава е връх „Орлец“?- не преставах аз.
-Ето го – за втори път посочи той с ръка мястото, на което бяхме.
-Е? – направих аз въпросителния поглед. И започнах да се оглеждам за някакво образование, наподобяващо двоен връх евентуално.
Ами много просто. „Картал“ означавало „орел“ на турски. И днешният връх „Орлец“ някога в далечни времена носил турското име „Картала“.
Мистерията беше разгадана.
Наснимахме колкото успяхме и хванахме пътеката на обратно.
Част от групата хванали горския разклон и отишли до селото Кожари. „Родопският джи-пи-ес“ в лицето на бат Пешо и тях повел към селския МОЛ. Тъжна картина се оказал той. Но атрактивна. Играеща ролята на машина на времето. Върнал ги в последните години на предишншя стрй. В онези времена, за които четох, че държавата вече се намесила и построила в селата магазин, училище и кооперативни сгради.
А ние седнахме в „Орлец“. Не беше никак тежък преходът. Но гладът така или иначе беше настъпил.
В нашата къща се оказа, че готвачката почива и ще дойде за вечеря. Затова тръгнахме към другата. То и повече варианти нямаше. В местното кафене, както бяхме установили сутринта, освен кафе, чай и някой общоприет алкохол, нямаше много други възможности.
Само дето и „Орлец“ се оказа първоначално със затворена механа. На въпроса има ли някой, получихме типично селско-романтичен отговор „В отсрещния двор варят компоти“.
Е, как да не се отворят душата ни! Бързо отскачане до съседите ни осигури готвач в кухнята. И след малко на червените покривки се появиха първите гозби. Свински ребра с пататник. Истинско родопско гурме.
В костюм, предназначен за снимки в близък план на същите онези мечки. Само дето не стана ясно дали дизайнерският замисъл „да не се притесни животното“ работи и за защита. Не на животното, а на снимача. Че те, мечките, и с обоняние, и с усет били снабдени. Поне така бях чела в отдалечените вече във времето учебници. Но за нас облеклото определено проработи.
МОЛ-ската ни група не беше открила нищо съедобно в съседното село, та не след дълго се присъедини към нас. И в момента, в който седнаха на дървената маса, започналите преди половин час гръмотевици отвориха облаците и се посипа чаканият дъжд. Толкова навреме просто нямаше как да се случи!
Поваля той, похапнахме ние. И понеже летен и кратък се оказа, освободи ни една малка част от вечерта.
И нали шило в торба не седи, драснахме с Пешо и Иван на автомобилна обиколка из близките околности.
На връщане минахме и през местното КПП. Дървена, забравена от всички барака, но с горд оранжев надпис. Само изоставена каравана и стара изоставена бяла жигула й правеха компания в самотното й битие напоследък.
В шеги и закачки, и този ден отмина. Ловците на мечи кадри тръгнаха към своето убежище. А ние заседнахме на поредните пъстърви, пататници и винце.
Пешо се опита да се погрижи за нашето музикално оформление. Та и „Джангурица“ успяхме да потропнем.
