Поредната сутрин ни събра на последната ни родопска закуска. Пържени филийки и печени сандвичи. С най-доброто кисело мляко. Родопското.
Райко и Станислав ни заразказваха как изминалата нощ диви прасета им изиграли лоша шега. Дошли преди мечката. И много им се зарадвали нашите момчета. И много снимки им наснимали. Само дето прасетата изяли цялата царевица. И като дошла баба ти Мецана, подъвкала малко остатъци и, разочарована, си тръгнала набързо. Почти не успели да настроят нашите герои техниката.
И си лежеше тя, техниката, кротко на масата със закуската.
А навън пак техника. И с подобна форма. Ама малко по-друга, пък и значително по-ръждясала.
Пак нямаше снимки с мечки. Изводът се наложи сам. Пак щеше да се идва. Което си беше напълно подходящо. Доста от възможните забележителности не бяхме успели да видим. Така че поне още един път му дължахме на Буйново.
Този път прогнозата беше изтеглила дневният дъжд съвсем за края на деня. И смело тръгнахме към връх Виденица.
А за целта предвижихме колите и себе си до с. Чала, на десетина километра от Буйново. Оставихме ги на самия край на селото. За удобство, именно там свършваше и асфалтираният път.
И отново полянки, борове и родопска шир.
Така плавно и славно си се влачихме нагоре, че голяма изненада и смут предизвика лекият тръс на Иван №2. На въпроса защо бре, тичаш?, отговори :
-Искам да стигна пръв.
-Не мисля, че за това е нужно да тичаш – отбеляза Иван № 1- като гледам темпото на групата, все ще си пръв.
И дори с това темпо стигнахме беседката преди върха. Нея си набелязахме за спешна помощ от дъжда. Че нещо доста гръмотевици се появиха.
Само Плами изразяваше съжаление относно недостатъчния им брой. Някакво нещо с телефона искаше да направи, та с нетърпение очакваше следващата.
Че и опознавателна табела бяха поставили добрите хора.
А според написаното на нея, на върха на връх Виденица било разположено светилище. И действително, днес на върха се намират причудливи каменни образования, част от които видимо обработени.
За първи път Светилището било изследвано от Стоян Захариев. А с това си изследване той събужда интереса на английския консул в Истанбул, който пристига да събере данни за върха от населението.
След него, през 1915 година, пристига и руският консул в Истанбул, отново със същата цел.
Светилището било изследване за първи път по-обстойно през 1927 година от археологът академик В. Миков, който дава следното описание за връх Виденица:
„Той е един самотен връх в кръгла форма, обрасъл от северната си страна с борови гори и е достъпен от всички страни. На върха се намират Голямо Градище и селище. На много места при копаене на окопи през Балканската война и при иманярските претърсвания са намерени основите на градежи, правени от грамадни каменни блокове. Много добре личат останали останките на крепост, строена с големи каменни блокове, без каквато и да е спойка. По повърхността се срещат много глинени фрагменти от съдове, принадлежащи на различни времена. Тук се намират и фрагменти от неолитната и бронзовата епоха, подобни на тези, намерени в Ягодинската пещера, както и фрагменти и съдове на всички последващи времена“.
Според други учени, от името на върха се подразбира, че има оглед във всички посоки. Чешкият учен Константин Иречек също проявява интерес към този връх в Западните Родопи и говори за присъствието на траки от племето беси.
Частичните археологически разкопки дават основание да се смята, че това е светилище на Бог Дионис. Времето е взимало доста от скалните масиви, но са видими скални площадки, валчести камъни и стена от сух зид.
Мястото им енергийна сила и чешма с лековита вода.
Дори Октавиан, бащата на Август, водил войската си в свещената гора на Дионис и се допитвал до оракула на Бога за сина си. Било потвърдено от жреците, че синът но ще бъде господар на целия свят. Тъй като след като виното се развива върху олтара, димът се издига нагоре над върха на светилището, чак до небето. А това било знамение като, това което получава и самия Александър Велики, когато принася жертва на същия този олтар.
А на покрива на този храм имало отвор, откъдето да проникват Слънчевите лъчи.
Виж ти колко интересно!
Само дето на върха се оказа, че изтегленият за края на деня дъжд всъщност е решил да отпочне значително по-рано. И както беше решил, така и направо отпочна. И драснахме ние надолу.
И снимки много не успяхме да направим. Доста мокри и бързащи се оказахме.
А за намирането на пътя и придружаване на мокрите туристи, голяма беше заслугата на Иван № 1. На него Райко беше поверил водачеството за този ден и като истински водач се справи.
Толкова дъжд се изля напоследък, че започна да не ми звучи така нереалистично онзи смешен пост във Фейсбук:
„Като гледам времето напоследък, започвам да вярвам, че някой е спечелил евро проект да пуска дъжд и мълнии. Иначе няма обяснение.“
Нахлухме като мокри хуни в местната къща за гости. И се започна едно мокро събличане. Добрата стопанка ни снабди и със сухи чорапи, и с топла прехрана. А усмивката й беше така широка и грижовна, че само тя можеше да стопли душите ни.
Поредната печена пъстърва на най-прекрасната гледка в Родопите. Прав се оказа бат Пешо. Безценно ще да е да се събудиш на тази гледка.
Викнахме сметката. Дойде милата стопанка и започна да смята на всеки поотделно. А ние си казвахме кой какво беше изконсумирал.
Като дойде моят ред, кротко занареждах: „печена пъстърва, селска салата и едни чорапи“. Да си призная, за първи път плащах такава сметка. Но пък сухи ми бяха краката. Безценно!
И, нахренени и сухи, тръгнахме към полето. Времето не ни позволи да осъществим следващите си за деня идеи.
Но, така и така щеше да се идва пак за мечки, тогава щяха да се борят останалите предизвикателства.
А идеи не е като да нямаше. Около Ягодинската пещера( която си е самостоятелна атракци за непосетилите я) тръгвала еко- „Дяволска пътека“. Леко стръмна, но напълно преодолима. А според посетилите я, най-красивата в България. Как да не дойдем пак!
От село Буйново пък хващала нова пътека. Към Казъшки водопад. И той не бил за изпускане.
А от там и Триград не е далеч. Че Чаирските езера, пътеката за които тръгва от Триград. А и самото Триградско ждрело. Пещерите Дяволското гърло и Харамийската.
Само желание и време да има, местата в България са нескончаеми.
Спретнали бъдещите градивни планове, казахме „До скоро“ на Родопа. И си тръгнахме по живописния път надолу.
Приказно ни се получи. И гледки имаше, и мечки ( макар и незадоволително), и дъжд, и вкусна родопска храна.
С истинско родопско гостоприемство ни посрещнаха навсякъде. И с искрена благодарност им благодарихме.
Благодаря, Родопа! Благодаря, че бяхме!
