Най-забележителната туристическа атракция на Куала Лумпур са безкрайно удобните полети. От това летище и от летището в Сингапур на практика летят самолети буквално за на всякъде. И поради това са и удобни, и евтини.
Та, трудно може да бъде избегнат. А така и така полетът каца тук. Няма как да не се и разгледа. А по този въпрос определено имаше какво да се направи.
За удобство на местни и туристи, част от метрото в Куала Лумпур е надземно. Тази информация от далечината на родината, обгръщаше предстоящата ми дестинация Куала Лумпур в доста екзотична пелена в моите представи. А на място установих, че екзотиката на тази надземна линия много приятно се съчетава с прозаичната практичност. Освен че местни и туристи могат удобно и бързо да се предвижат до желаната точка, допълнителен бонус за туристите е възможността за направа на прекрасна панорамна обиколка на града.
В цялата им останала част градините предлагат пълно преобразяване. След многобройните им езера и красиви паркове може да забравиш не само за близките бетонни излишъци, но и за всички световни проблеми.
А създателите на парка са се погрижили да облегчат максимално този процес. В градините има парк за птици, ферма за пеперуди, парк на елените, парка на орхидеите.
В тези традини за пореден път наблюдавах сватбени фотосесии. Множеството ми такива срещи ме убеди, че азиатците превръщат снимките от сватбения си ден в истинско шоу. За направата им се ангажира не само фотограф. А цял антураж. Булката и младоженецът се режисират в сложни пози, понякога под палещото слънце. И всеки път и двамата проявяват истински стоицизъм. И как иначе, цената е красивата сватбена снимка.
Често за подсилване на ефектите, върху позиращите влюбени млади се насочват огледала, светлини и прочее фотографски хитрости. Които остават скири за последващият наблюдател на снимката. А остава снимката. За красотата й си заслужават някои жертви, все пак.
В Куала Лумпур неизменна си беше и странната екзотика на азиатските космополитни градове.
И тук, както и в останалите градове на далечна Азия, мирно и странно си съжителстваха Старото с новото. Същите занемарени небостъргачи, в чието подножие си бяха останали почти разрушените дървено-картонени постройки на местните.
Разходката ми из града ме доведе и до знаковия Площад „Датаран Мердека“
Именно на този площад е провъзгласена независимостта на Малайзия на 31 август 1957 г. Оттогава е наречен Площадът на независимостта и на него отбелязват всяка година денят на независимостта на страната си гражданите й.
А в делничните дни същите тези граждани идват на площада просто за отмора и забавление на децата си.
На същия този площад се намира и Сградата на султана Абдул Самад
Тя е сред най-ранните сгради в мавритански стил в Куала Лумпур. Построена е през 1897 г. и е кръстена на управляващия тогава султан на Селангор.
По време на британското колонизаторство, сградата е служила като секретариат за колониалната британска администрация.
По-късно в нея са се помещавали Федералният съд на Малайзия, Апелативният съд и Върховният съд на Малая, преди да се преместят до Путраяя.
В друг период сгладата е приютявала Министерството на информацията, комуникациите и културата на Малайзия.
Днес тя не служи за официална цел, а просто краси града и кара туристите да я търсят, за да заснемат и те величествената й фасада.
А основно в тях кипи готвенето на храна. И именно „кипи“ е верният глагол. Прави се най-разнообразна храна в огромни количества. И се прави бързо, с подръчни средства. И и зглежда достатъчно вкусна. А от това, което опитах, мога да кажа, че и наистина си е вкусна.
Когато няма на кого да бъде оставено, бебето просто се завързва в розов вързоп на края на масата. А от другия край се хранят гладните посетители.
И сипаните в пликче супи. Толкова ме впечатляваха в началото. Азиатците ползват найлоновите пликчета буквално за всичко. В тях се пренасят супи, салати, сокове. Имам чувството, че ако нещо не може да бъде поместено в найлонов плик, то не може да бъде поместено в нищо. Поне това правило строго изповядват из цяла Азия.
Че режеха плодове и ги слагаха в пликче, беше най-малко необичайното. В този случай към пликчето, на купувача се връчваше едно дълго дървено шишче, посредством което си стигаш до резените свежест и всъщност доста комфортно се разквасваш със сочния плод.
В същото пликче се изсипваше и продавания сок. След како се изсипе, пликчето се връзваше от единия край. В останалия неголям отвор се набучваше сламка и клиентът доволно си го пийва.
Не мога да не отбележа твърдата вяра на азиатците в здравината на тези найлонови пликчета. Така смело изливаха врялата течност, че явно дори и за миг не им минаваше мисълта за пробив в системата от типа на скъсано, или дефектно пликче. Или по тези ширини пликчетата се изработваха от значително по-здрав материал, или помагаше всеобщана азиатска вяра, с която буквално беше пропит дори въздухът наоколо.
Така или иначе, не успях да видя нито едно неуспешно сипване. Не успях да видя, за жалост, и как ядат горещата супа от този плик. Както се казва, трябва да се разграничават туризмът с емиграцията.
Поради горните обстоятелства, толкова ме стрестна новината от началото на нашата 2020 година, че в някои азиатски държави ги забраняват. Чудесто за екологията и природата ни. Но си отива цяла една епоха. Епохата на найлоновите пликчета в Азия.
