И първата ми среща с братовчеда на Дориан. За тези, които не го познават, това е онзи ужасно голям плод, който мирише буквално на мърша. Именно заради тази специфична и трайна миризма, е забранен за внасяне в публичните сгради из цяла Азия.
В потвърждение на наличие на равновесие в природата, същата тази всесилна природа беше създала истински прекрасен братовчед на Дориан. По външни белези почти изцяло приличащ на миришещия си братовчед, Jackfruit беше истинска наслада за небцето. Поради огромните му размери, за несвикналия турист си беше непосилно предизвикателство да се пребори с всичките му кори, ципи и семки. Затова толкова бях благодарна на местните продавачи, които свеждаха тази трудност до простото подреждане на готовите за хапване парчета в удобни преносими тарелки.
Особено бях благодарна да срена такъв мил търговец по средата на деня и на моята жегава и потна туристическа обиколка. Нямаше нищо по-вкусно от лека закуска с Jackfruit.
За по-сериозни подкрепления на достанъчно много места бяха разположени кухните на открито. За тези, които не се нрави видът на тези кухни, мога само да кажа, че ястията си бяпа неизменно вкусни. А имайки предвид особата лютивост и пърженост на повечето от тях, мисля, че нито една бактерия не би имала шанс да попадне дори в изнежените туристически стомаси.
Друга причина смело да си похапвам в тези местни кухни, бяха също така местните пазари.
Минавайки покрай скъпите ресторанти, не веднъж се замислях от къде всъщност те се снабдяват с продукти. Да ви кажа, друго място за подобно снабдяване, не видях за всичките години азиатски обиколки.
А продуктите по азиатските пазари си бяха неизменно еднакви навсякъде. В общи линии пресни в ранните сутрешни часове. И течащи от разлагане в следобедните.
В тази обстановка, единствената спасяваща мисъл беше предлагащите готвена храна да купуват продуктите от пазарите в ранните им часове на утрешна свежест.
Така или иначе, и в скъпите ресторанти, и в уличните кухни, продуктите се добиваха от едно и също място. Така че ако не съществува някаква конкретна причина за плащане в пъти по-скъпо ястие, нямаше никаква причина да се избягват именно тези улични кухни. Пък и в тях можех да се слея с живия живот на местните. Което толкова много винаги искам.
По същия неугледен и начин, лишен от всякакво излишно лустро, но огромен като всичките си събратя, изглеждаше и кварталния огромен търговски център – така нареченият МОЛ.
Знаете ли по какво се различаваше този от всички останали?
На 5 огромни етажа се продаваха само и единствено платове. Безкрайно множество от платове. И нищо друго.
И също такова безкрайно множество шарени жени с прибрани коси ги разглеждаха.
Другата основна разлика беше, че в преддверието му вместо маникюр с „ший лак“ се извършваха подобни разкрасителни процедури, далеч по-характерни за теши ширини като рисуване на нокти и ръце с къна.
След МОЛ-а се гмурнах насред местния пазара. Именно тук можех да осъществя срещите си с истинския неподправен живот на местните.
В този конкретен случай беше леко рязък сблъсък.
На пазара се редуваха сергии с какви ли не вещи, плодове и зеленчуци.
Имаше и няколко сергии с току – що разфасовано месо. Потънала в разсъждения как се опазва свежестта на това месо при неверотната жега и влажност, наближих към две съседни сергии. На едната имаше живи кокошки, на другата разфасовано пиле. Европейското ми съзнание не успя да направи връзката толкова бързо, колкото беше необходимо. Обзета от околната леност и аз бавно вървях и наблюдавах. Тогава към сергията с живи птици се приближи клиент и посочи една птица. Продавачът взе кокошката и я метна на кантара. Нищо неевропейско неочакваща, аз се загледах, защото ми стана интересно как се мери жива птица –нали тя мърда и не може да покаже застопорена стойност. Прекалено дълго разсъждение се оказа това за действията на продавача. В един кратък миг той с отработен жест метна птицата на масата, с един удар на ножа я лиши от частта над шията и започна да я приготвя за продаване с цел готвене.
Не че не помня закланите кокошки на двора в ранното ми детство, но явно всичките права и демокрация, сред които живеем напоследък, силно са изнежили изначално простата ми душица. За сметка на това моите викове и потрес от гледката, живо развеселиха всички присъстващи местни. Аз така или иначе стърчах над всички, заради което и бях обект на всеобщото внимание. На всичкото отгоре, това голямо и бяло нещо пищи и се вайка от една заклана кокошка. Е, май им осигурих повод за сутрешните клюки за дълго време напред. Сигурно и на внуците ще ме разказват.
Интересен беше преходът от Литъл Индия към центъра на Куала Лумпур. Макар че го извърших за няколко минути благодарение скоростта на метрото, ми приличаше на пътуване във времето. Чувствах се като в детския руски филм „Гостенка от бъдещето“. Там по улиците на „бъдещето“ имаше разположени врати. И с преминаването на такава врата, пътникът преминаваше директно на желаното далечно място. Така и аз. Влязох във вратата на метрото в стара Индия с колените кокошки по пазарите и излязох в новата действителност на Куала Лумпур с лъскавите творение на научно техническата революция.
Може би най – впечатляващото на този храм беше как в края на този огромен космополитен град мирните жители и туристи си съжителстваха заедно с маймунките.
И тук за пореден път осъзнах, че маймунките не са онези сладки създания зад решетките на нашите зоологически градини. Всъщност те са едни биологичнти оганизми, които трябва да се изхранят. И доколкото нямат като нас обособени хранителни магазини и пазари, търсят храна непрекъснато и навсякъде. И битието им напоследък ги е научило, че в раниците на туристите обикновено има от тези блага. Поради което смело ги нападат. А доколкото в тези раници се намира и паспорта на съответия турист/единственият му възможен изход от държавата/, навсякъде има предпреждения да се пазят. Същото се отнася и за очила, бутилки вода и каквото и да било друго, носено пред погледа на тези маймунки. Но друго е да четеш предупреждения с една мисъл „На мен няма да се случи”, друго е да го изпиташ на собствен гръб.
Нямаше по-подходящо място от индуисткия пещерен храм да ми се преподаде нагледен урок на тема „всяка суета си има цена“. Докато преодолявах огромните стълби към горния храм, видях мъж, облечен целия в бели дрехи. Не можах да устоя на желанието си да имам снимка с местен. За моя радост, ной се съгласи за снимка. Но за да бъде снимката не толкова туристическа, а почти естествена, както се казва, оставих бутилката си с вода до мен. Точно секундите, които отнема една снимка, бяха достатъчни за една маймунка да се стрелне и да ми вземе бутилчето. Качи се на оградата малко по-встрани и започна да я върти и разглежда. Приближих се до нея и по най-любезния начи се опитах да й обясня, че това е моята бутилка и доброто възпитание предполага да ми я върне. Какво мислите, че стана – в отговор на моето възпитано аристократично поведение този маймуняк си оголи зъбите и войнствено ми изсъска. Е, водата изгубих, но нашият диалог стана забавление на всички минаващи, та явно не е бил напразен. Поне да беше изпила водата. А тя като в онзи скеч – повърте я, повърте я, облиза я и а хвърли. Маймунска й работа. Но пък бяха убийствено сладки.
И ето ги – моят партьор по снимка и сладкият унищожител на чужда движима вещ.
И да обясня сега за стълбите. Това бяха 272 стъпала, или 61 метра.
Изкачването им водеше до олтарите на хиндуисткия бог Муруган, направени от естествен варовик. Въпреки че беше направен в пещера, правилото за покритите крака си оставаше неотменено. Така че се наложи да импровизирам с носения за целта шал.
Снимки в тъмнината на пещерния олтар с моята скромна техника не се получиха. Но пък видът над града си беше изключителен.
След като изпълних душата си с вида на духовните олтари, в низината на храма се отдадох на далеч по-прозаични забавления. Като разхлаждане с кокосов орех, наблюдение над сладките маймунки. Явно, след всички прекрасни впечатления, така добре се бях вживяла в обкръжаващата ме действителност, че за първи път си подарих изрисуване на ръката с къна.
Странно място е Куала Лумпур. Всеки ден предоставя пътуване из различни времеви и географски райони.
Странно и прекрасно. Пъстролико и винаги будно и шумно.
На фона на липсата ми за каквото и да било впечатлително, Куала Лумупур ме впечатли с всяко едно от тези пътувания.
Истински добре изкарано време!
Благодаря, Куала Лумпур!
Благодаря, че бях!
