Да започнем от Началото.
Идеята за Кавказ се роди покрай Нова година 2017-2018г. Познат на Поля, с името Васил бил ходил по този маршрут в националния парк на Грузия Сванети. И данните от неговите разкази на много пъти бяха противопоставяни на непосредствените и пресни впечатления на срещаните по пътя ни други туристи, идващи от маршрута, по който ни предстоеше да минем за особеностите на същия този маршрут.
В шеги и закачки, и в след няколко срещи с групата по организационни въпроси, дойде месец юли. Няколко дни преди отпътуването вече нямах търпение да го отпочнем.
И започнах аз по малко да събирам багаж. Подготвих раницата. Строих обувките. Изрових дъждобрана и гетите против дъжд. С едно посещения в Декатлон досъбрах липсващите ми дъждобран за раница и водонепромокаем панталон. Все пак, допреди да тръгнем, в Кавказ се беше отворило небето. А и там вече бяха друга група мои познати. И от кратките им съобщения се изливаха вода и кал. Прогнозите вещаеха значително по-добро време за нашия времеви участък. Но, в планината трябва да си подготвен. Ако не за всичко, то поне за известното.
Както винаги става, когато си на правилния път, два дни преди отпътуването попаднах случайно на клипче от „5 minute crafts”. За противодъждовно опаковане на багаж. В тениската се нареждат гащите и чорапите. Всичко това се завива на руло и се слага в найлоново пликче с цип. Хем компактно, хем от дъжд пази. Бързо отскачане до Джъмбо и наред с други шарени нещица, се снабдих и с пликчета.
И се започна. Нужните вещи – изсипани на дивана. За да избегна обичайната си поспешност при събиране на багаж, всеки ден опаковах и прибирах по нещо, степенувано по важност. Все пак в планината много магазини няма. Така че каквото е забравено, ще липсва до края на пътуването. А каквото е излишно, ще се носи на гръб.
И така, за три дни успях да събера наистина най-важните неща и да успея да прежаля всички останали. Никак не забравях,че всичко това щях да си го нося на гърбинката. И то цяла седмица.
Последният ден намерих в „Дойчман”-а именно тези сандали, които толкова търсех и не вярвах, че ще намеря. Затворени отпред с гумено противоударно покритие. Идеални за планината. Изместиха и чехли, и джапанки. Щях да ги ползвам за всички случаи, след сваляне на туристическите обувки. А който е ходил на дълги преходи знае, че едно от първите и най-големи удоволствия след като стигнеш хижата, е да събуеш тежките туристически обувки и да си пошляпаш по джапанки, поемайки с всяка клетка на стъпалата си въздухът наоколо.
При втората ни среща се разпределихме по колите. До Грузия предстоеше да летим с полет на нискобюджетната „Wizz air“ към Кутаиси ( старата столица на Грузия в древната й история). Полетът беше рано сутринта в събота. А самолетът излиташе от Солун. Та, до Солун следваше да се предвижим по асфалт в предишния петък.
Аз бях отнесена в багажното отделение на колата на Дидо. И започна отрояването на последните дни.
А в тях определените четирима шофьори започнаха да пишат в групата. Дидо изрази желание да тръгне в петък в 10,00 ч. И разбираемо. Щом ще се минава през Солун, няма нищо по-добро да се отпочне планинския преход с един морски плаж.
Само че това за мен беше наистина рано. Поля се съгласи да се премести в неговата кола и при повторното разпределение аз попаднах в колата на Пешо. И както се оказа, нямаше нищо случайно в това. Последвалите събития ни показаха,че ако не се беше случило това разместване, пътуващите в колата на Петър щяха да преживеят наистина голямо приключение при предвижването си към Солун.
В шеги и закачки, дойде петък следобед и стигнах до метро станцията в Дружба. Там беше срещата на пътуващите в „нашия“ автомобил. Дори не се учудих, че единственото сенчесто място, на което можех да изчакам останалите, беше шарена детска площадка. Някак си естествено се подредих под червената пързалка и се отдадох на спокойствието. Предстоеше ни отпускане и зареждане в една екзотична страна.
Следващият дошъл беше един от Пешовците. И назря нуждата от последващото обозначаване на двамата. Единият щеше да бъде „Пешо“. До тук лесно. Пробвах с раграничителното „Пепи“. Не мина. Нито един от двамата не го прие. Въпреки че по време на пътуването, когато беше в много добро настроение, а при мен крайната умора беше прерастнала в невъзможност лиготия, единият от тях прие еднократното обръщението „Пешко“. Но все пак, няма да рискувам.
Първа снимка. Аз, пързалката и раницата. И всичките червени. Добра символика за начало. По детски червената ми душа тръгва на откривателско пътешествие. С червената си раница. От червената пързалка.
Не след дълго пристигнаха и останалите двама. И натоварихме раниците в багажника.
И тръгнахме. И, както по-късно щеше да се окаже, отпочнахме само първият Тур от нашият път за излизане от София. И беше планиран той достатъчно рано с цел избягване на задръстването.
Как беше онази истина с плановете и разсмиването на Господ.
А засега стартира първият ни тур. И стартира той със зареждане на гориво. Минахме през бензиностанция. Пешо ни увери, че е подготвил застраховка – зелена карта. Подготвил е и талона на автомобила съобразно новите изисквания на гръцките власти. И се насочихме по Цар Борис.
Като представител на сложната за мен техническа мисъл, бодрият ни шофьор тръгна по най-сложния маршрут. Имаше някакво дълго обяснение, което дори не възприех, камо ли да запомня. Май че бил по-празен. Нали онова задръстване целяхме да избегнем.
И първа греда. Пътят затворен. Обратен завой и по друг маршрут.
Вече в късния петъчен следобед тръгнахме да прекосяваме София. Както се и очаква. Много движение, задръстване на светофарите и бавна скорост.
И точно прекосихме София, буквално преди последния завой наляво, за да излезем, на един легнал полицай, електричеството на автомобила прекъсна. За секунда. Буквално веднага всичко отново светна. Само че в следващите няколко минути го направи още два пъти.
И вече не можехме да се правим, че „Няма нищо. И няма значение“. Както се оказа няколко дни по-късно, наистина е нямало нищо. Но в онзи прекрасен момент определено притеснително си беше. Все пак дълъг път и то в чужбина, а гонехме и самолет.
Естествено, спряхме на първата отбивка. Телефонен разговор с техник и кратко обсъждане доведе до решението да върнем колата и да тръгнем с моята. И се сетихме за онази случила се в последния момент размяна на пътуващите. Ако бях отпътувала с Дидо, нямаше да има друг с автомобил в този. И предвижването до Солун през нощта щеше да си е истинско преживяване. Пореден пример как трябва да приемаме спокойно всички случайности. А съдбата винаги ни показва, че не напразни са били те.
Обърна Пешо автомобила. И поехме за втори път из София по целия току-що преминат маршрут. И същото задръстване, разбира се. Втори път.
По пътя нееднократно се благодарих на същата тази добра Съдба, че ме беше накарала вчера да премина годишен технически преглед на автомобила си. Като си помисля, че исках да го оставя за след връщане. И нещо сякаш ме накара да отида все пак до сервиза.
Стигнахме до паркинга. Оставихме единия автомобил и взехме моя син мустанг. И се започна. Тъй като не бях предвидила чужбински пътувания, необходиомата ми „зелена карта” към застраховката на колата, си стоеше чинно в Пловдив. Добре, в София имаше достатъчно застрахователни агенции, щях да направя нова. Посещението в най-близката ни дари със знанието, че от тази година всички застрахователни агенции били свързани със системата на КАТ. Сетих се, че това поради някаква причина ми беше създало спънка в началото на годината при сключване на застраховката. Но сега се оказа голям плюс. Застрахователната агентка просто влезе в тази обединена система, видя застраховката ми и ми издаде дупликат на моята си „зелена карта”. Е, звездите започнаха да се подреждат в правилната посока.
Следващият момент беше талонът на автомобила. Оказа се, че от скоро в Гърция трябвало да се пътува единствено и само с талон за колата от някакъв нов тип, в който имало всички данни, присъстващи в „големия талон”. И за хора като мен, които имаха талон от стария вид, беше задължително да носят и големия талон. Е, той също чинно си стоеше на съхранение в Пловдив. Мозъка на шеста степен, и се сетих, че имам ксерокопие в съда. Обратно на там.
Вече имах и талон, макар във вид на фотокопие.
И се започна вторият тур по излизането ни от София. И той, както и първият, започна с бензиностанция. За втори път.
Е, май вече бяхме готови за път. И за трети път тръгнахме да прекосяваме София. Хубавото на обърките беше, че времето беше понапреднало и вече задръствания нямаше. Както се казва, който беше искал, вече беше напуснал столицата в по-добри посоки.
И тръгнахме ние към Солун. По пътя неизменно заговорихме за разликите между мъжете и жените и забавностите на живота в тази връзка. Е, както често, по време на теоретичен разговор всички бяхме много сговорчиви и добри. Да се чудиш от къде се появяват толкова много препъни камъни.
Мъжкарят в Пешо силно се засуети при наближаване на границата. Може ли такова нещо. Цялата кола пълна с мъже и единствената жена шофира. Ще се усъмнят нещо граничарите.
Не се усъмниха. И смело навлязохме в Гърция.
А в Солун пристигнахме вече по тъмно. Другите бяха вече там и предстоеше да се срещаме с тях. Само че стиковането с тях претърпя лек неуспех. Все пак, отдавна вече бяха в града. И след няколко неуспешни опита, си останахме четиримата спътници от колата.
И тръгнахме на разходка из нощния град.
И както се пее в онази песен – Ето го морето.
Крайбрежната улица под светлината на пълната луна.
Безброй малки заведения с изглед към морето.
И фабрика за ядки. Направена във футуристичен син стил.
В търсене на интересно хапване, капитулирахме пред глада и умората в заведение за гирос.
И в хостела. Трябваше и да поспим малко.
В ранната сутрин предадохме щеките и спрейовете на Миро и Пешо.
Обединената бай Ганьовска мисъл на групата беше свела до санитарния минимум разходите по самолетния ни преход. И за целите на всички забранени за пренасяне в ръчния багаж вещи, имаше само два, подлежащи на „чекиране“ раници. А поради това на тях се беше паднала честта и отговорността да пренесат всички тези вещи.
По колите, и към паркинга до летището. Уникален паркинг. Гърците в това отношение го могат.
Срещу 18 евро на кола оставихме колите за 6 дена. Срещу същата тази цена на всичкото отгоре, служителите на паркинга с бус ни откараха и до летището. А когато на връщане кацнахме, дойдоха да ни вземат. Както казах, гърците го могат.
И вече сме на летището. Единствения ни път е напред към Грузия.
Някои си направиха пропуснатите в бързината сутрешни упражнения и се наредихме на опашката за чекиране.
Докато плавно се приближавах към гишето мисълта ми незнайно защо се върна при колата. И когато изкара споменът от преминаването на границата снощи, разбрах. Сетих се как след проверката на личните ни карти, оставих моята във шофьорската врата. Това мое бързане. За да не бавя опашката. Не бях отделила няколко секунди да прибера личната си карта, а я метнах на вратата с мисълта – после. Е, сега бях без лична карта на полет. Слава Богу, бях си взела паспорта.
Чекирахме се успешно всички и се качихме на борда.
Явно добри хора се бяхме събрали. Положителното ни мислене и настройка ни помогнаха да се справим за максимално кратко време с всички обърки. Разпростряхме добрата си енергия и върху цялото пътуване. Тръгнахме на прогноза за дъжд, а ни преваля един единствен път по време на преход. И то беше по-скоро като роса.
