Летище в Кутаиси и добре дошли в Грузия!
На летището ни чакаше уредения от Поля бус. Натоварихме се и отпочна нашето лудо грузинско – кавказко пътешествие.
Предстоеше ни около 4-5 часов път, половината от който по завои.
И нали бяхме в Грузия, щеше да е обидно, ако шофьорът ни не беше истински джигит. Караше с бясна скорост през населените места. Понякога в насрещното. Друг път се опитваше да сгази и по някой пешеходец. Както се казваше в един култов виц „Така кара истинският джигит”.
И като истински джигит беше оправил окачването на ходовата част само в предната част на буса. Все пак, там се возеше той. Отзад цялото окачване беше оставено на естествената амортизация на карането със скорост през дупките. Подскачахме си ние като свободно хвърчащи картофи. А ако някой посмееше да се отпусне и да придремне, моментално беше изхвърлян до тавана чак.
Няма да забравя как Ели се настани на задната седалка и си полегна там. Тъкмо някой отбеляза, че тя си спи като в ложа. Обърнах се, за да я видя в тази ложа. И я видях. В един миг се изправи буквално права, поела тласъка на поредната голяма дупка. И едни големи широко отворени и учудени очи гледаха сънено – неразбиращо. Да, грузинското ни пътешествие започна по правилния грузински начин.
Зад прозорците започнаха красивите гледки. Скоростта ни на движение не позволяваше заснемането им. И аз, застопорила се с крака и ръце на седалката, поемах цялата тази красота с очи, първоначално решавайки да се огранича именно с това. Но след първите няколко минути чича Манча в мен възроптя. И аз, рискувайки целостта на крехкото си тяло, успях все пак да сътворя по някой полуразмазан кадър.
Джигитското шофиране на нашия шофьор не остана без внимание и от пътните милиционери. Доколкото разбрахме, с не много висока глоба се размина.
На средата на пътя дори най-скромните от групата се предадоха на все по-усилващия се глад и спряхме на попътно заведение. Тъй като беше първият ни ден извън цивилизацията, не можахме да скрием съмнението си при вида на нещото, пред което спряхме. Недостроена сграда, на чиято недовършена бетонна ограда имаше разположени пластмасови маси и столчета. Но пък пред страхотна гледка.
Навътре в по-построената част се виждаше само една стаичка, където единствено можеше да бъде приготвена храна. С недоверието на новодошлите се запитахме изобщо какво ще ни сготвят, дали ще е добро, дали ще е бързо, да отидем ли другаде.
Отзивите от предишната група бяха, че са чакали 40 минути и накрая храната не им е харесала. Е, с нашата положителна енергия решихме да се доверим на случайността. Пък и оглеждайки се наоколо, започнахме бавно да осъзнаваме, че по-луксозно, или хигиенично заведение трудно ще да намерим по тези ширини.
Седнахме. Излезе грузинската мамаша. Както и трябва, с недотам чиста рокля, с рошава коса. Готви жената, не ходи на маникюр.
Поръчахме малко на сляпо. Все още не познавахме местните ястия и карахме по обяснения. Слава Богу, всички говореха достатъчно разбираем руски, та проблем с комуникацията не се появи никъде.
Буквално след минути тази грузинска мамаша излезе из зад стаичката и започва да отрупва масата. И започна якото ядене. Гладен беше народът. От снощи не бяхме яли, все пак.
А всичко се оказа наистина вкусно. Първата ни среща с типичния грузински хляб, солянката и ястието с патладжан, чието наименование така и не запомних. Както установихме следващите дни, това бяха най-типичните грузински ястия и ги получавахме на всяка вечеря. С две канички червено грузинско вино. В общи линии, както се казва, не ни мислете! Добре си изкарахме кулинарно!
А тези първи ястия се превърнаха в истински кулинарни модели. И в най-сниманите ястия в моя живот. Това, туристите, ви казвам, нямат никакви задръжки.
Така или иначе, качихме си се всички в буса и започнахме да отмятаме завоите.
И докато бусът стремглаво ги сечеше, беше време да обърнем поглед назад в историята на тази местност, в която предстоеше да гостуваме през следващите няколко дни.
Сванетия е историческа високопланинска област в Западна Грузия, на границата с Русия. Грузинците си я наричат Сванети. И в нея се намират най-високите и най-красиви планински върхове в Кавказ планина.
От древни времена тази тази област е част от цивилизацията Колхида, възникнала още през Бронзовата епоха и разположена на южните склонове на Голям Кавказ.
През ІІ хилядолетие пр.н.е. в пределите на Колхидското царство влизат отделните грузински общности – свани, картли, мегрели и лази (чани).
От същите тези древни времена бластта Сванети била населена от народа свани. Този народ си имал свой, свански език, принадлежащ към картвелското езиково семейство. Нямали си, обаче собствена писменост. А са творяли писанията си, използвайки грузинската азбука.
Главата на общността бил наречен базилевс. И управлявал той с помощта на съвет от 300 човека.
В това далечно време народът свани можел да събере около 200 хилядна войска. Което не само ги нареждало сред големите сили, а ги правело и опасен противник.
В писанията на древния летописец Страбон е останало описанието: „Сваните са най-могъщият и най-храбрият народ в света“.
Сваните никога не водели завоевателни войни, но яростно отбранявали територията си от нападатели.
Богатството си общността намирала в реките. Те носели златоносен пясък. А сваните събирали златото с помощта не само на сита, но и на гъста овча козина. Учените смятат, че оттук възниква и митът за златното руно. Но, за него по-късно.
Бурните исторически събития на битки и всякакви царства не подминали и тази красива територия.
От 4 век до 470-те години Сванети била част от състава на Егриското царство, наричано още Лазика.
От 11 до 16 век пък е ериставство в Грузинското царство.
Териториално и исторически областта била разделена на Горна Сванетия (Земо-Сванети) с административен център Местия и Долна Сванетия (Квемо-Сванети) с административен център Лентехи, разположен при сливането на 3 планински реки.
От своя страна Горна Сванетия се състояла от Свободна (Източна) и Княжеска (Западна), разделени от Угирския проход.
След разпада на Грузинското царство, Долна Сванетия и част от Горна Сванетия са подчинени на Имеретинското царство.
Свободна Сванетия останала независима. Имала тя най-добрата защита в целия район – високите и труднопроходими планини. И въпреки че малочисленият й народ водил постоянни войни с чужди завоеватели, със съседните племена и с Княжеска Сванетия, за разлика от други части на Грузия, Свободна Сванетия никога не била завоювана, или побеждавана. Дори от монголите.
Едва след покоряването на Имеретинското и Мегрелското княжества от Русия, двете отделни части на Сванетия също признават властта й – западната през 1833, а източната – през 1840 г.
Въпреки това Русия съхранява правата на управляващата фамилия Дадешкелиани.
Само че, както за повечето изолирани планински общности, и за сваните не бил важен външният враг, а дребните вътрешни борби. През цялата си история се се деляли на кланове, които воювали помежду си.
И през 1850-те години се разгоряла поредната вражда между два от клановете на тази фамилия със запазени от външния враг права на управление.
Резултатът. През 1859 г. княжеската власт е отменена и областта влиза в състава на Кутаиска губерния.
За последно сваните се обединяват през 1874 г. Тогава царска Русия се опитва да им вдигне данъците. Те пък вдигат голямо въстание против царския режим. И последният руски губернатор в областта е свален през 1905 г.
Отново заради труднодостъпния терен, и Октомврийската революция през 1917 година подминава Сванети. И за 19 години областта остава независима. А през 1924 г. все пак и в нея е установена съветска власт.
Добрата географска защита и суровите условия на живот във високата планина Кавказ неминуемо превърнали и народът й в самобитен. До днес сваните са най-консервативната етническа група в Грузия.
В течение на столетия, сваните се спускали от планината изключително рядко. Единствено през лятото. През зимата проходите били засипани със сняг и лед и областта оставала напълно изолирана от външния свят.
А в резултат на тази тази си изолираност, почти изцяло запазили традициите си през вековете. И днес е съхранена уникалната им култура.
До съвсем скоро било съхранено и практикувано и останалото от древни времена кръвно отмъщение (лицври). Непозволили на чужд завоевател да стъпи в земите им, за 5 века сваните, спазвайки лицври са унищожили сами и напълно над 200 свански рода.
Християнството се заражда по тези земи още през 1 век. По време на мисията на апостол Андрей Първозвани в древна Колхида и Иберия. А за официална религия на държавата, християнството е прието в 5 век.
Християнство до днес изповядват и наследниците на сваните.
