На първия етаж върху масичка бяха нахвърляни множество религиозни книги. Появи се и четящият ги. Мъж в черни монашески дрехи. Любезният ни домакин ни го представи като своя духовен учител. Иначе свещеник, който дошъл да прекара почивката си на това спокойно място, както той се изрази, потънал в четене и размисли.
Домакинът ни е клекналият до Светльо.
А мястото беше наистина вълшебно. Сякаш на една ръка разстояние се извисяваше гордата осанка на величествен връх. Обширните му зъбери бяха покрити със сняг и ни обграждаха с белотата си, внушавайки едновременно защита и страхопочитание пред величието на природата. Зад този връх се намирала Кабардинската руска република, разказваше ни домакинът ни. Всъщност, билото било естествената граница с Русия.
Добре. Изпратихме над естествената граница Слънчо. И посрещнахме Луната.
Освежени от душа, се настанихме на приготвената ни маса на верандата на по-старата къща в същия двор. Както по нашите села, старата малка къща, където бяха израстнали децата, сега се обитава от „възрастните”. А построената голяма и претенциозна къща в същия бащин двор, се превърнала в дом за „младите” и техните наследници. Само че тук новата къща беше предоставена на гостите. Порастналото дете – нашият домакин, още не беше се задомил. Тогава още не знаехме, че това ще е темата на нашата вечеря и кротко се настанихме по масите.
Както установявахме във всеки от следващите дни, за домакините много важно беше да ни предоставят топла храна. Затова ни я готвеха в последния момент. За да можем да се насладим на вкуса на истински прясно приготвената храна. Заради това се стараехме и ние да спазваме определеният ни час за вечеря.
Застанали пред отрупаната маса, мисля, че няма по-подходящ момент да поговорим за прословутото грузинско гостоприемство, на което се наслаждавахме близката седмица.
Както в повечето държави от Изтока, грузинците приемат гостът за пратеник на Господ и дар от Бог.
И нищо чудно. През следващите дни щяхме да се убедим колко истински изолирано живеят хората в тази част на Кавказ. Особено при суровите зими и падащият обилен сняг. За месеци остават блокирани в малките си села. И няма как да не достави радост който и да било новодошъл. Все ще е различен. И различни истории ще им донесе. Пък и той от тях ще има нужда. Без добрият им прием и топла храна, клетият странник няма и шанс да оцелее в студа навън.
От древни времена грузинците не сядат просто на маса. Храненето за тях е свещен ритуал. Наречен е „супра“. В буквален превод „Supra“ е останало в съвременния грузински език със значението на „покривка за маса“, дошло от арабското „sufra“ и турската „sofra“.
„Супра“ не е просто трапеза. Тя е неделима част от социалната култура на Грузия със свои правила. И от 2017 г. е в списъка на общо 48 елемента от нематериалното им културно-историческо наследство, които не могат да бъдат описани, а трябва да бъдат преживени.
Угощението на „супра“ се води от тамада. Мъж, избран от гостите, или домакина. Той ръководи трапезата и е отговорен за тостовете. Заради това трябва да е дарен с ораторско майсторство. Грузинските тостове са истински дълги. Не по-малко важно качество, с което трябва да разполага тамада е завидната способност да „носи“ на алкохол, без да се напива.
На нашата „супра“ в ролята на тамада се самоопредели любезнията ни домакин. Като истински ръководител даваше кратки нареждания на майка си и сестра си. И те носеха ли, носеха нови ястия от малката кухничка.
В разнообразието от вкусни ястия на грузинската кухня се убеждавахме всеки нов ден. Много характерно за нея е използването на множество подправки и сосове.
Много различни ястия може да подбере конкретната домакиня. Със задължителните – грузинският хляб, месото и хачапури вече се бяхме срещнали по време на крайпътното ни хапване. Тази вечер се срещнахме с още един задължителен елемент от грузинската кухня. А, както щяхме да се убедим през следващите дни, напълно неизменен. Кориандърът. Дали заради непознатото му произношение за нас, дали защото го приехме вече истинки близък, единодушно го кръстихме „киндзадза“. И с това партизанско име си премина през всичките ни дни. Толкова свикнахме с него, че никой от нас не успя да се сети за оригиналното „кориандър“, когато настана нужда от някакво обяснения.
А кориандърът, „киндзадза“ имаше доста специфичен вкус, който не всички успяха да приемат лесно. А го слагаха буквално навсякъде. От пресните салати, до готвените ястия. Нашият Миро беше прочел предварително за тази „напаст“, според него. Та, отправяхме от време на време молби към домакините ни за намаляване на количеството му, или замяната му с каквото и да било. И въпреки че удовлетворяваха всякакви наши капризи, това остана единствената ни неудовлетворена молба. Явно, така бяха го приели за част от кухнята си, че не можеха да си я представят без него. Пък и да обидят така добрият гостенинин – пратеник. На мен лично ми допадна. В къщи едва ли бих си овкусила салатата с „киндзадза“. Но сред върховете на Кавказ си беше доста приятно и екзотично.
Ястията на „супра“ се изнасят в определена поредност. И винаги топли и ухаещи.
Първи са студените салати. На всяка вечеря имаше зелева салата с майонеза. На две вечери към нея беше прибавено нарязано варено пилешко месо. Също чудесна комбинация. В някои от къщите имахме и салата от домати и краставици.
Почти веднага след тях идват пкхали и кхачапури.
Пхкали представлява пастет от ситно нарязани, накълцани или смлени зеленчуци – патладжан, спанак, червено цвекло, боб, смесени със смлени орехи, оцет, лук, чесън и подправки.
Уникално вкусното кхачапури. На практика това си бяха запечени две брашнени кори с типичното грузинско сирене сулгуни , яйца и кашкавал. Нещо като затворена пърленка с плънка. Именно в този вид го получавахме ние през следващите дни. По-късно разбрахе, че в различните региони то може да бъде кръгло, пълнено със сирене и яйце, или във формата на лодка, в която плува яйце. Според мен, само едно парче кхачапури си беше и с размерите, и с калориите на цяла вечеря. Но на нашите „супра“ беше само предястие.
Дали самото тесто беше вкусно, дали понеже продуктите бяха истински, дали заради чистия планински въздух. Или поради всичко взето заедно, уникално вкусно преживяване ни беше всяка среща с хачапури. Не ни омръзна. Искахме си го и го чакахме всеки ден.
По-малко вкусният му братовчед се оказа кубдари. Същата затворена пърленка, но като плънка беше сложено месо. При това буквално сложено. На парчета, без нищо друго. Аз, по обясними причини, не го опитах. Ядящите го всяка вечер, не се оплакваха бурно, но определено предпочитаха хачапури.
Месото беше следващият неделим елемент на „супра“.
В общи линии, два са основните варианта на приготвянето му.
Единият са прословутите грузински шишове, на които са нанизани късове месо. Мтсвади е наречена тази скарата. Месото е предварително мариновано със сок от нар, лук и смес от сухи подправки и семена от кориандър. Огънят се прави от лозови пръчки.
Подобна скара моите спътници опитаха в Кутаиси.
А в планината месото обикновено беше задушено в различни сосове, или варено в бульон с подправки. А подправките бяха цяло множество. Анасон, дива мента, чесън, лют червен пипер, сванска сол ( самата тя подправена с черен пипер и други билки). Независимо какви подправки бяха ползвани за конкретното ястие, важното за всички беше да не липсва кориандър. И той не липсваше. Дали сух, или свеж, присъсташе навсякъде.
Един от тези мести бульони беше Солянката. Всъщност тя представляваше нещо средно между супа и яхния, основно от месо. Доста тлъстичко и на късове.
След като позаситихме първичния глад в онази наша първа вечер, се огледахме за вино. Толкова бяхме чували за това грузинско вино, грехота щеше да бъде да не го опитаме.
А домакинът ни „тут как тут”. Извади от избата домашно червено вино. Извади и бяло, но ни предупреди да не го пием. Много било силно. Не били малко героите, които по време на свещенодействието „опиване с това вино“ ставали безстрашни и още по-безсмъртни. И шумно, и дълго говорили как утре ще изкачат надвисналия над къщата 5 хилядник. Може даже два пъти. Сутринта и следобеда, например.
Действащо като машина на времето, виното спестявало целият следващ ден. И героите от предната вечер можели да отворят очи едва привечер.
Това вино домакинът ни остави само за себе си. И при него ефектът настъпи! Заразказва ни как е участвал във войната в Абхазия и как е избил много много руснаци. Изрази готовност, ако ни нападне който и да е, той да дойде и да избие всичките ни врагове. Защото вече сме му приятели.
Последваха дълги грузински тостове, по време на които забравяш за какво си на масата и че изобщо трябва да се пие, но чинно стоиш с чаша в ръка и чакаш
Като истински Тамада ръководеше тостовете нашият домакин.
Откри пиенето с тост за Сакартвело (Грузия). Последва тост към Господ. И след това за нас, неговите почитани гости. А той беше така дълъг, че между него успя да пусне „Йовано Йованке“. Че и българският химн след това.
Тамада! И уважение към гостите!
Много бях чувала и чела за дължината и екзотичността на грузинските тостове. От типа – 20 минутен разказ за един дядо, старейшината на селото, който спасил всичките си съселяни от лошите врагове като уж ги „изпратил“, а всъщност ги завел до стръмна пътеката. И за да ги накара да тръгнат по нея, сам го сторил и паднал заедно с тях, и се пребили всички. И след като напълно забравиш защо я държиш тази чаша в ръка, следва финалното „Да пием за любовта на младите“.
Ето това изкуство на грузинските тостове ни демонстрира нашият домакин – тамада.
Грузинският тост е истинско свещенодействие. Тамада въвежда всеки нов тост като оповестява темата му и говори известно време по нея.
Гостите вдигат чашите си, но не отпиват. Чакат тамада да приключи. След като този момент все пак настъпи, тамада изпива до дъно чашата си. За гостите е запазен избор. Дали да отпият малко, или да последват примера на тамада и да пресушат чашата си. Каквото и да решат обаче, никога не бива да отпиват от чаша, пълна на по-малко от половината. Чудех се аз защо все искаше да ми долива.
След като приключи тамада с първия тост, думата се дава на останалите. И след като всеки желаещ от масата се изкаже по темата на вдигнатият вече тост, тамада предлага нова наздравица. И всичко започва наново.
Това обяснява прочетеното, че празничните супри могат да продължат едно, или дори две денонощия, а обичайните събирания със семейство и приятели – минимум 5-6 часа.
При това обяснение, вече ми се струват дори кратки. Че то колко тоста можеш да вдигнеш при такова времево ограничение?!
Друго важно правило при тостовете. Храненето по време на повествованието им е напълно приемливо. Но не и говоренето. Истински странно правило за шумните и приказливи грузинци. Но пък така отдаваха уважението си към тамада. А и се чуваха. Че то иначе………
Ние с яденето се справихме на „отличен“. Нещо с говоренето не успяхме. А и не беше интересен нашият тамада на всички.
Той пък понапредна с тостовете ли, с виното ли. И истински безстрашен взе да става.
А си хареса една от нашите девойки. И как да не я хареса. Млада, хубава и бяла.
Тя пък не говореше руски. И се започна един диалог, и едно посредничество.
Като повечето грузинци, и нашият домакин говореше развален руски, при което освен странното произвошение, бъркаше родове, числа и глаголи. Към края на диалога се чувствах истински участник във филма „Кавказкая пленница“.
–Питай го него, – ми каза той, сочейки с очи Нея – дали иска да остане тук.
Е, остана несподелена любовта му от страна на гордата българка. И се отрази това на отговорите й.
Тя: – Тоя луд ли е, как ще остана тук?!
Аз, превеждайки в ефир: – Тя би могла и е много любезно от твоя страна да попиташ. Но никак не може.
След поредната чашка домакинът ни ни въведе надълбоко в тайните на семейните отношения в селото като ни каза, че за да остане девойка като съпруга в селото, има едно задължително условие, от което при никакви, ама наистина никакви, обстоятелства не може да се отклони. Трябва избранницата да е девствена.
Бурният ни европейски смях, който предизвика това изказване явно нарани гордостта на нашия домакин. Гордост, която само няколко чаши вино могат да възбудят.
Отвори той едни широки от почуда очи.
–Е нали сме ортодоксални, как можело да не сме девствени?
Опитахме се да му обясним, че двете понятия по нашите земи не са непременно взаимно свързани.
Нито грузинската му кръв, нито поетия алкохол, можеха да му позволят да ни разбере. Вече единствено се молех да не посегне към ножовете. Че и музиката стана една героична такава.
Кулминацията настъпи, когато в процес на разговора възлюблената му избранница на висок тон каза:
–Какво си мисли този, не съм девствена.
Домакинът ни притихна, изправи гордо осанка, леко я загърби. Обърна към мен и бавно и тържествено-обидено заяви:
–Кажи му на него /отново наместо Нея/, че разбрах какво каза.
Толкова патос имаше в гласа и очите му, че вече почти виждах остриетата на ножовете.
Положих всички усилия да замажа ситуацията и като истински говорител да обясня какво е искала да каже, докато всъщност е казала…….
Е, явно напредването на вековете са довели до по-лесно приемане на подобни новини дори от нашия домакин.
А след още няколко чашки се отпусна дотолкова, че ни сподели, че има братовчед. За него не само горното правило с девствеността не било чак толкова задължително, но имал и мотел. Е, не бил хотел като този, неговия. Но пък и мотел става. Как не се замисли човек. Девствеността явно няма как да се върне. А мотелът си е мотел. Всяка сутрин ще риеш кравешките изпражнения, ще спряташ по едно хачапури и ще си рееш поглед в планината.
За да направи още по-вълнуваща първата ни вечер, нашият домакин ни въведе в къщата си. Всъщност, в частта със сеното. Като истинска селска къща, и тази си имаше голяма плевня, в която се съхраняваше сено. А покрай него бяха нахвърляни дребни старинни пособия на бита. Голяма част от тях сме гледали в музеите за нашите деди. За пореден път не можах да не се замисля колко е еднакъв битът на хората. Въпреки различията в географските райони. Без обективна възможност за взаимстване, самостоятелно всеки един е стигнал до необходимостта да ползва еднотипни уреди. Трябваше ми да обиколя половината свят, за да установявам път след път колко всъщност сме еднакви.
