На сутринта нашият тамада не успя да ни изпрати. Изпитото снощи вино го беше качило на машината на времето. Дано успееше до довечера, когато ще тряба да ръководи „супра“ на следващата група.
То ще се окаже, че никак не е лесна длъжността му – управител на трапезата и ръководител на тостовете. А жените само дето готвят, слагат и чистят. Ей така, между другото.
Добре закусили, и още по-добре омазани със слънцезащитен крем, и след като направихме полу-обща снимка, вече тръгнахме на първия си преход.
И няколко секунди след това спряхме.
И установихме правило номер еди кое си … и седем на туриста. Наредено някъде след „Носете си обувки, раница и щеки, все пак. И си намерете една планина, в която да ги разходите“.
Та, нашето правило номер еди кое си … и седем на туриста, и първо правило за деня. Първо снимаш, после тръгваш. Това правило може да се изпълнява поединично. А може и на тълпа. И независимо как бъде изпълнено, много е важно по време на изпълнението раницата да е на гърба на снимащия. Щото в нея е лентата. За апарата.
И срещнахме първото си сърчице. Ние с Ели ли бяхме настроени по-романтично. Така беше решила добрата ни туристическа съдба ли, но сърчица срещахме по целия път. Ама да ви кажа, повече ние с Ели им обръщахме внимание. Другите някак строго туристически подхождаха към прехода. Без подобни лирически отклонения.
Всъщност, случиха се едни разговори за маска за коса с лук. Но, за това, когато му дойде времето.
А ние си снимахме първото сърчице и поехме дългия планински път-пътека
И настана лек смут сред групата. Практиката на туристическите преходи ни е показало, че е хубаво да имаме маршрут. А още по-най-хубаво е той да ни води към избраната посока. И най-вече към мястото за следващата ни нощувка.
И с това се заеха истински вещите в занаята. Други просто си ловяха пеперуди.
И бързо стигнахме до първия си заледен няколкохилядник.
Определено беше да се извадят знамената. Българското и на дружеството. „Къси преходи, дълги маси(КПДМ)“.
И мен така ме подведе заглавието в началото. Повярвайте, никак, ама никак, не са им къси преходите. А след тях колко да са дълги масите. Освен ако не заспиш от умора. Но пък са най-страхотните хора на света!
И стигнахме последният останал лед за този сезон. И прекрасно малко планинско ручейче.
И тук се родиха едновременно две луди идеи. В същност, последователно.
Първата по време. Да вземем да пием от планинския ручей. Не, не това беше лудата идея. От планински ручеи сме пили не веднъж. И ако просто го бяхме направили, може би всичко щеше да се размине и забрави. Но пък нямаше да влезе в историята.
Идеята прерастна в лудост, когато някой предложи да сложим в планинската вода от „онези харчета за пречистване“. Така и така тежаха в нечия раница, да вземем пък и да ги ползваме. И то нали колективната мисъл затова е колективна, за да размива и разума, и отговорността, сторихме го.
Резултатът? Абе, в общи линии, май никой от нас не се пречисти. Но до сутринта на повечето стомасите ни разиграваха какви ли не музикални произведения. Със силове елементи от време на време. То ли от водата, то ли от хапчетата за пречистване. Щото тя, водата, в природата бая си е чиста. И като й светнем тези наши химии, вече не се знае кой на кого е навредил.
И докато някои от нас още преминаваха, а други вече снимаха, Пешо роди следващата луда идея. Реши да пробва твърдостта на леда. Не си мислете, ние бяхме готови за съпричастност, в случай на нещо, ако се беше случило. Всички бяхме с апарати в ръце. „Нещото“ нямаше шанс да остане недокументирано.

