Част пета – от село Местия през прохода Зурулди до село Цвирми

На сутринта тръгнахме по дългия си път.

Започваше си от село Местия. А то се оказа и голямо, и красиво. Засега го преминахме с бърз туристически тръс. Все пак, на връщане именно от тук щеше да ни вземе нашият транспорт обратно към Кутаиси. И както щеше да се окаже, щеше да ни осигури достатъчно много време за подробни снимки.

А най-хубавото на селото беше изграденият лифт до прохода Зурулди.

Част от нас го използвахме и се насладихме на гледките от високо.

Други предпочетоха да си качат раниците на собствен ход.

На горна станция на лифта имаше изградена прекрасна мини хижа. С повече салони за хапване и пийване.

Само дето плашливи бяха хората от персонала. Или просто търговски добре ориентирани. Тъй като небето застрашително предвещаваше дъжд, служителите на мини хижата побързаха да я затворят. Успяхме да се снабдим само с по един чай и бира и бяхме оставени на произвола на природата.

А тя пое нашата добра енергия. И отнесе дъжда на другаде някъде.

Ние пък се отнесохме по близките полянки за предиобедни занимания. Отново по интереси.

Първо полежахме. После се поснимахме. Все трябваше да убием времето до пристигане на по-голямата част от групата.

Най-после взорът ни съзря останалите.

А след като си отпочинаха и похапнаха и те, отрепетирахме за пореден път процесът на производство на групова снимка със знамената.

И поехме към село Цвирми.

И ни срещна двойна радост. Не стига, че дъждът ни подмина. Ами ни изпрати и дъга.

И след тази прекрасна среща, дойде моментът да се пооплача лекинко от терена.

Верно е, че и ние не си вървяхме кротко по билото. Само защото  там не открихме места за пренощуване. Пък то си е важно това. И температурите си падаха значително през нощта. Може би с палатки и добри спални чували биха се случили нещата. Ама и шерп да ги носи.

В нашия вариант, без палатки и със сравнително поносими раници, нощувахме от село в село. Те пък бяха все в ниското изградени. Няма сега заради нас хората да си сложат къщите на високо, че да ги брули вятъра. Не че не бихме оценили подобна любезност.

Но така или иначе, къщите ни за нощувка си бяха закътани в котловините на големите върхове.

И поради този ред причини всеки ден имахме по около два часа стръмно изкачване и по още толкова рязко слизане.

А толкова стръмни и денивилационни бяха те, че след качванията оставах без дъх. А след слизанията се чувствах като дървената кукла Буратино. Знаех точното местоположение на всяка една от ставите си. И имах твърдото убеждение, че дори да успеят да ме занесат до къщата за гости, няма да има сила на света, която да ме вдигне на другата сутрин.

Ето така си се катерехме. И след като изкачим прохода, ето там в ниското беше селото.

Особено силно беше изживяното ми притеснение при първото такова слизане. Действително си мислех, че физически няма да успея да тръгна на сутринта. И се притеснявах не за друго, ами да не подведа групата.

За щастие, страховете ми си останаха там, сред дебрите на добричкия Кавказ.

Както често, силата на планината се преселва във всеки един турист. И на сутринта, въпреки убедеността, че ще се мре на всяка една от  следващите секунди, свеж като репичка си влиза в туристическите обувки и с пълна мощ си тръгва по пътеките.

А другата ценност, която разбрахме  е, че има все пак вариант за подобни неприятни случаи.

В един от дните една от нашите дами получи някакво неразположение. И в тъмнината и умората на вечерта изрази увереност за невъзможността си утре да тръгне с нас.

И така разбрахме, че добрите ни домакини си имат предвиден за това превоз. Все пак от село до село превозът нямаше нужда да се катери по нашите била. И по стръмния и завоест, но далеч по-полегат път можеше да откара желаещите до желаната дестинация.

Слава Богу, отмората и свежестта на утрото подредиха нашата спътница в редиците ни и не се наложи да изпитваме на практика горната възможност.

Всеки, който е бил поне веднъж на планина си знае. Планината дава сили. И как да не. Каква красота и свежест има тя.

Слизането към село Цвирми, освен че беше едно от най-стръмните, споделихме с местните крави. И след като се събрахме, заедно си влязохме. Както се казва, наред с местните.

А местните бяха изключително красиви. И стари, и млади, при това.

И кравите се ползваха не само за мляко. Оряха си както в учебниците по история.

И навлязохме в село Цвирми.

Със старите каменни къщи. С каменни покриви. С балите сено и малкия параклис. С калните улици и старата дървена чешма.

Имах чувството, че времето в този край е спряло. И то, поело от спокойствието на планината.

Останала в отминалото време беше и къщата ни за гости.

С кокошките в двора и умилително носталгичното обзавеждане. И старите снимки на красивите ни домакини.

В тази къща за първи път преживяхме вечерята си на свещи. Оказа се, че спирането на  тока не е нищо уникално за района. И тъй като отдавна са спрели да се учудват на подобни неприятности, силните планински хора просто са намерили   начин за справяне със ситуацията.

И  нашите домакини  не позволиха тази липса на цивилизационната придобивка да ни причини каквато и да било неприятност. И не само че не ни лишиха от нито една вкусна гозба, а ни дариха и с романтиката на огнените пламъци на трапезата ни.

А на сутринта изпитахме за пореден път безграничното грузинско гостоприемство.

Разпределили приготвения ни вкусен обяд по раниците, изразихме и каприз за някакъв плод, ако има.

Помолих домакинята. Влезе тя в килера. Дълго се бави там. И излезе с четири броя сливи в едната си ръка. Това били последните. Търсела, но нямало други. Подаде ми ги с най-широката си усмивка. Четири сливи. И тя ми ги даде. Невероятни хора!

Душата ми не позволи да ги приема. Само няколко десетки пъти й благодарих.

 

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език