И след като полетя мисълта ми, отлетя към организационните потребности.
Бърз преглед на самолетните билети и набелязаните още преди няколко години сайтове, и решението беше взето. Ще се ходи! А наближават и Великденските празници. С два дена отпуска се получаваше период, прекрасен и достатъчен за това жадувано пътешествие. За моя голяма радост, една дружка сподели ентусиазма ми. Както се казва, вече оформихме група! Според писанията на древните мъдреци, след като решението е взето, пътят сам се отваря! Купих билети, резервирах къщи за гости. Пристъпих към закупуване на жп билети.
Както бях чела, построената в съветско време железопътна мрежа си работи и до сега и е един от най – предпочитаните начини за предвижване. А на фона на големите разстояния, които ни предстоеше да изминем, се оказа и доста подходяща. Хората предлагаха спални вагони. За хиляда и триста-те километра от Ташкент до Хива да пътуваш в спален вагон и на практика да проспиш досадата от пътя, си беше направо немислим късмет.
За целите на полезността към бъдещи пътешественици по тези места, съм длъжна да спомена, че за същия маршрут има и самолетен полет. Който спестява нощния преход. При това е на доста прилична цена. Но билети за него трябва да се организират минимум два месеца преди пътуването. А аз вече не разполагах с това време, та не открих свободни такива.
И влаковете останаха единствен вариант. Във форумите пишеше, че са поддържани, движат се по разписание и са наистина надеждно средство за предвижване. Повече не ми трябваше. Потърсих сайта на узбекските железници. И тук започна неразбория, която, обаче, разбрах достатъчно късно. При опит да купя билет за конкретния влак, веднага излизаше нов прозорец на туристическа агенция. И с големи букви пишеше, че тук може да се закупят тези билети. Тоест, не успях да намеря вариант за директна покупка. Добре, за мен нямаше значение, можех да ползвам услугите на агенция. Написах мейл, проведоха един телефонен разговор. И смятах, че се разбрахме. Първо казах по телефона, после написах в мейл маршрутите, влаковете, които исках да ползваме, часовете на тръгване и пристигане, датите. И тъй като бях чела, че в тези влакове има луксозни двуместни купета, в писмен вид поисках да ни закупят билети именно за тях. Дамата, с прекрасното име Гавхар/ към която първоначално се обръщах с мъжко обръщение/, два пъти ме попита дали искам луксозни купета бизнес клас. Два пъти й отговорих, че именно това искам. Дори й написах цената на билетите, взета от сайта на железницата. След два дни получих мейл, че билетите са купени и можем да ги платим и да ги вземем след пристигането ни в Ташкент. Уговорихме си среща в деня на пристигането ни, 25.04 в 9.00 ч. в лобито на хотел Узбекистан в центъра на Ташкент. Всичко вървеше мелодично подредено. Напълно спокойни, поехме на крилете на турските авиолинии към Ташкент-столицата на Узбекистан.
Смяна в Истанбул, нощен полет. И рано сутринта кацнахме в Ташкент.
Определено не очаквах толкова фрапантно и богато летище. По- късно щях да се убедя, че всички сгради са строени със същите помпозност и блясък и това си имаше своята цел. А в този момент наистина се впечатлих от красотата и простора на летището. Бързо минахме паспортен контрол. Връчиха ни една малка брошура, в която уведомяват туриста, че следва да се регистрира адресно в мястото за настаняване. Останало правило от руско време.
На изхода на летището имаше прекрасен туристически ъгъл за информация. Там освен информация, можеше да се закупят сим карти и да се поръча такси. Изобщо, всичко, което на първо време можеше да е нужно на един новопристигнал, се предлагаше удобро на едно единствено място. До него имаше обменно бюро. Определено се бяха погрижили за туриста. И то в първата година на отварянето за света.
Срещу 60 000 сум /узбекската валута/, или около 8 долара, платени там, на летището, таксиметровия шофьор ни откара до хотел Узбекистан, където беше срещата ни с представителката на агенцията, на която бях поръчала жп билетите.
Недоспали и с раници на гърба, влязохме в огромното преддверие на хотела. Наистина беше огромно. И студено. Както щяхме да установим в следващите дни, студът не плашеше узбека. Не знам как е в истинската зима, но в напъпилата вече пролет, си стояха чинно в студеното фоайе и не се и сещаха да включат отоплително тяло. А залата беше до там огромна, че будеше съмнение относно възможността изобщо да бъде отоплена.
Доколкото хотел Узбекистан ни предостави първата ни среща с истинския Узбекистан, не мога да не му отдам дължимото внимание. В потвърждение на максимата, че няма нищо случайно, след края на пътуването ми бях сигурна, че именно този хотел някак синтезира узбекската реалност. Разположен в помпозния център на града, построен с размаха на липсата на пестеливост откъм материали на социализма, самият той представляваше ярък паметник на отминалия строй. Огромен, със също така огромно място отпред за достъп на широките Волги. Нали с тях са идвали видните гости на хотела на времето.
Фоайето предизвика у мен умилителна носталгия. Все едно преминах портала на времето. Огромно социалистическо пространство. Широко и ненужно. Особено за хладината на априлското утро. Огромността му не предполагаше вариант за стопляне, извън щедрото разхищение на газ по време на социализма. Огромни социалистически полюлеи. Старата социалистическа ламперия. Огромен ресторант, запазил миловидно ретро величие на отминалите времена. Колко ли впечатляващи са били тогава остарелите днес маси и столове?! Но пък материалите са били дотам качествени, че са останали непокътнати до наши дни. Чувствах се като в стар руски филм. Именно подобно обзавеждане бях виждала по време на руското ми детство.
Останало беше от стария социализъм и безкомпрпомисното разделение на сферите.
Още докато пътувахме към хотела, удобно разположени в такси от летището, предвкусвах удоволствието от топло капучино в уютно кафе в лобито и апетитно миришеща закуска. Е, точно това и то в посочената комбинация нямаше как да се случи. Уютът, доколкото за мен той определено предполага затоплено помещение, така и не постигнах през целия си престой в определено студените помещения из цялото хотелско фоайе. А капучино можех да пия. Да хапна невероятно ароматна закуска също можех. Но, както се оказа, не и заедно. Нито пък на едно място.
Във фоайето имаше разположени няколко отделни заведения. Ресторант, който щеше да отвори по обяд. Кафе и бар.
Привлечени от вкусната миризма на току – що изпечени тестени закуски, първо влязохме в залата с надпис „Кафе”. Уви, оказа се, че тук се продават само закуски.
-А ако искам кафе?-попитах плахо момчето зад щанда.
– Ако искате кафе, можете да го поръчате в бара на хотела. – Беше последвалият отговор.
Отидохме. Там кафе имаше. И капучино, и чай. Нямаше закуски. Мълниеносно появилият се въпрос „А какво да прави човек, ако иска да хапне закуска с чай?”, получи своя мълниеносен отговор. Спомените от руското ми детство ми удобно напомниха, че руснаците първо хапват и след това пият неизменния си чай. А доколкото всички азиатски бивши съветски републики, продължават да живеят с наложения им руски бит, явно нямаше нищо необичайно за съвременния узбек да седне и да схруска току – що изпечена кифличка, след което да се премести в съседство за чаша горещ чай.
Отделно от ресторанта, кафетерията и бара имаше разположени няколко маси, образуващи своеобразно лоби. Именно там ни беше срещата с Гавхар, представителката на узбекската агенция. И именно там беше най-удобно да закусим. Та хем да се събудим и да сме сити, хем да не се притесняваме, че ще си изпуснем срещата. Е, такава комбинация се оказа невъзможна. В така нареченото лоби не можеше нито да пием, нито да хапнем.
И се започна едно обикаляне от зала в зала. С периодично притичване от моя страна за оглед на лобито и наличие на дама, приличаща ми на чаканата Гавхар.
Нуждата от спешно разсънване ни отведе първо в бара, при кафето. Все пак, нашият бит предполагаше горещо кафе рано сутрин. И щом за срещата ни с него беше нужно да посетим бар рано сутрин, трябваше да се подчиним на местните нрави.
Тъй като от кафето аз най – много обичам млечната пяна, неизменно си поръчах капучино. И тук за първи път се сблъскахме с несломимото от нищо азиатско спокойствие. Все пак Узбекистан си беше в Централна Азия.
Ние бяхме единствените клиенти в този ранен час. И капучиното дойде само след 10 минути. Социализмът си беше оставил странните отпечатъци. Но пък беше топло и ароматно. Пък и аз като си имам млечна пяна, спирам да забелязвам доста неудобства. Поне докато съм заета с изяждането й. А това първо убекско капучино ми предложи толкова гъста и вкусна пяна, на каквато скоро не бях случвала. Явно все още по тези места битува истински истинското мляко. Започнах да предвкусвам добри хранителни удоволствия за следващите дни. Предстоеше ми среща и със старата руска сметана и типично узбекския каймак – нещо подобно на сметана и малко по – различно. Но еднакво нежно и мазничко.
След няколко притичвания установих, че в лобито никой не ми прилича на Гавхар и се преместихме в сладкарницата. Оттам се носеха такива омайни миризми на току – що изпечени закуски, че, както се казва, се подчинихме на порива към миризмата.
Нахранени и разсънени, обменихме и пари в намиращото се в същото фоайе обменно бюро.
А в лобито продължаваше да няма Гавхар. Това добре, но срещата ни беше преди половин час. Едно леко безпокойство започна да се прокрадва в душата ми. Разминаването с Гавхар някак си щях да преодолея, но без билети трудно щяхме да си осъществим пътуването. Безпокойството ми порастна дотолкова, че да жертвам две минути в скъпия роуминг и да й позвъня. Поредното споменаване с добро на господин Бел и срещата беше осъществена. Не точно с Гавхар, а с друга дама, нейна представителка. Даде ни билетите. Маршрутите бяха поръчените. Датите също. С видимо притеснение дамата ни обясни, че поради късния момент на поръчване, билетите в луксозните купета са изчерпани и ще пътуваме в четириместни купета. Е, както се оказа по-късно, това определено си беше по-добрия вариант. Именно в тези купета видях истинския пътнически живот, поговорих си с живите узбеки. А именно това искам от всяко пътуване. Единственото неудобство беше, че във влака от Хива към Бухара трябваше да сме в различни купета. Както ни каза дамата, обичайно било да се разменим с други хора. Пък и в крайна сметка, щяхме да пристигнем на едно и също място. А и по-голямата част от пътуването се очакваше да проспим, така че тази дребност дори не преброих да неудобство.
Друго ме впечатли много. Цената на всички билети беше по 95 долара на човек. Изрично в електронна ни кореспонденция беше отбелязано, че заплащането трябва да бъде извършено в щатски долари. Затова се учудих на видимото смущение на дамата, когато извадих дължимите 190 долара. Освен че се смути, и с жест ме възпря да й ги подам. Тихичко ме помоли да й ги дам под масата. На удивения ми поглед отговори, че в Узбекистан е забранено разплащане с друга валута, освен с националната. А в хотелското фоайе имало достатъчно много камери, които няма да оставят скрито нашето нарушение. При този отговор веднага предложих да отскоча до обменното бюро в самия хотел и да преодолеем нуждата от криене от камерите. Тя настоя да й предам доларите. Та, доживях да давам пари под масатаJ
Сетих се, че и в резервациите за къщите за гости, в които предстоеше да отседнем, пишеше, че плащането се извършва в долари. Интересно, и там ли щяхме да разиграваме този етюд. „Поживем, увидим”, както казват руснаците. Или, в превод, ще поживеем, ще видим.
Засега се снабдихме с билетите за следващото ни пътешествие, благодарихме на дамата и излязохме в широкия свят. Или по-скоро влязохме в Ташкент. И тук за пореден път ни се предостави добро потвърждение на максимата, че няма нищо случайно.
Като нова дестинация, сайтовете и форумите не изобилстваха от информация за Узбекистан. Руските сайтове съдържаха доста повече от нея. Но тя беше насочена към организирано от агенции пътуване и не помагаше особено на самостоятелно пътуващия турист, желаещ да се възползва от свободата на предвижването си и едновременно да спести комисионната на организираното пътуване. Та, за наличието на туристически двуетажни отворени автобуси „хоп он, хоп оф”, дори и не подозирах. Оказа се, че тяхната първа спирка и гараж е именно на паркинга на хотел Узбекистан. И ако Гавхар не ни беше уредил среща там, ние може би щяхме и да ги видим, но в много късен момент. Отделно от това, поради малкия все още брой туристи, този автобус се движи по града максимум два пъти на ден. Тоест, можехме и изобщо да не узнаем за него. За наш късмет видяхме първия за деня автобус. Ако бяхме там малко по-късно, или малко по-рано, просто нямаше и да резберем за съществуването му. А сега добрата случайност ни предостави възможност да се възползваме от услугите им. Благодарна на добрия си пътешественически хранител, разбрах от шофьора, че автобусът ще тръгне след около час.
