Част първа – остров Палаван

Сигурна съм, че природните красоти са неизменно из цялата територия на Филипини. Но все пак времето за едно пътешествие е ограничено. За това избрах посещение на остров Палаван.

Всъщност, времето можеше да ми стигне поне за още един остров. Даже си бях харесала един. Неудобството дойде от недобрите полети. Оказа се, че няма директни полети между отделните острови на Филипините. Всички те минаваха през столицата Манила. При това бяха в такива часове, че предполагаха прекарване на достатъчно дълго време в столицата. И сумарно водеха до невъзможност да се разпростря  върху още един от прекрасните филипински острови. А и, честно казано, останалите няколко дена предпочетох да отделя на султанатството Бруней. Затова остров Палаван си остана единствения посетен от мен остров на Филипините.

В момента, в който стъпих на остров Палаван, отново ме обзе усещането, че пътувам назад във времето. Столицата на остров Палаван,   Пуерто принцеса, изглеждаше като много, ама много мизерна малцинствена махала. В началото на „града – столица“ имаше опънат транспарант – „ Пуерто принцеса – мястото, където се живее добре“. Като гледах цялата потресаваща мизерия наоколо се чудих кой е с толкова оригинално чувство за хумор. Но след като видях как живеят хората извън столицата, признах  верността на надписа.

Всички сгради бяха олющени и стари. Нямаше никакво високо строителство.  Покъртителни бяха опитите да оцветят живота си със занемарени, може би  рекламни, табели. А опънатите цветни флагчета над улиците, определето внасяха цвят сред цялото безредие.

Но пък имаха уважение към институцията на училището. И между другото, учениците носеха неизменни униформи.

Единствената голяма сграда в Пуерто принцеса беше църквата. Поради голямата горещина всички врати бяха отворени. Разхождайки се из огромния й салон, осъзнах, че нещо създаваше  лек повей. Вдигнах глава да видя откъде идва. И видях огромните вентилатори. Отново потънах в романите от колонизаторските времена – църквите с огромните вентилатори.

За моя радост, случих на сватба. Изисканите официални облекла някак странно контрастираха на окръжаващата ни мизерийка. Но пък бяха в пълен унисон с величието на храма. Поредният пример, че в най-бедните общества, почитта към божественото е на най-високо ниво.

Е, малкият сватбар се беше предал под порива на жегата. Но пък беше ясно мотивиран да остане посредством неразопакованата още играчка в ръцете му.

Основният превоз тук беше с моторчета с купе. Така наречените в цяла Азия „тук тук“. Макар и по-малобройни, но имаше и по-големи бусове с две пейки по дължината на купето.

Въпреки че в началото изразих съмнение, че аз мога изобщо да вляза в подобен тук тук / имайки предвид размерите ми/,  се оказа, че все пак се събирам.

За сметка на това, в същото купе пътуваха цели филипински фамилии.

Това бяха най-малките хора, които съм виждала. Не просто ниски, не просто слаби. А истински дребни.  И безкрайно усмихнати.  Имах усещането, че мога да събера цяло семейство на дланта си. Бебетата бяха с размерите на кукли. Повечето филипинки си ги носеха в шалове по себе си и съобразно техните тела, размерите им не бяха така фрапиращи. Редките детски колички, които виждах, бяха голяма атракция. Гледаш в тази огромна количка и едвам забелязваш малката буба вътре.

А  младите филипинки бяха със същата онази красота, запомнена от конкурсите за красота.

Още първият ден намерихме туристически офис и си запазихме турове за следващите дни.

Оставащият половин ден можехме да уплътним единствено с така наречения „сити тур“ из Пуерто принцеса. Честно казано, записах се с голямо нежелание за този сити тур. Познаващите ме знаят, че не обичам да гледам просто градове. Предпочитам да използвам това време за разходка из природата. Е, този път сити турът на Пуерто принцеса не ме разочарова. По причина, че нямаше какво „сити“  да се разглежда.

И всъщност, посетихме кашу плантация, ферма за крокодили. Произвежданото там кашу беше изключително вкусно и прясно. Доста се различаваше от продаваните по нашите магазини. Закупих си колкото можах и останах с надеждата, че и друг път ще ми се случи подобно полезно посещение.

Посетихме и една огромна селска ферма. С голяма къща и  най-малките крави и кокошки, които съм виждала.  Аз съм на снимката като сравнителна единица за мащаб.

Изключително атрактивния тур завърши в прекрасен парк. А поради предстоящата Коледа, целият беше в коледна украса.

Вечерта се впуснахме в „нощния живот“ на Пуерто принцеса. А той си беше напълно интензивен.

Основната част от жителите прекарваха хладината му на крайбрежната улица.

И тук, както по всички краища на света, разходката и доброто изкарване неизменно беше свързано с добра храна. Имаше я в изобилие по тази крайбрежна. Само дето количеството на еднократната порция беше тотално миниатюрно за нашите представи. Особено на фона на огромните ни порции напоследък.

Шишчето тук представляваше клечка с три малки парчета месо. А цената му напълно съответстваше на малкото количество. А и количеството и цената съответстваха напълно на всичко наоколо. И на дребните хора и на ниските им финансови възможности. И въпреки тях, и те се радваха с, макар и малки порции, но вкусна храна.

По пешеходната алея бяха разположени и множество колички за храна. Изключително атрактивни бяха печените фъстъци и варените яйца. Хем достъпно, хем здравословно. И пак си доставяш радост, похапвайки варено яйце  покрай огромната коледна елха.

Основна атракция за децата бяха даваните под наем рикши. Родителите ги взимаха за цялата си многолюдна челяд. По-малките биваха разположени на седалките. А най-голямото дете подкарваше с бясна скорост и весел смях рикшата по дължината на алеята.

За по-порасналите  беше предвиден специален кът в края на алеята. И те седяха на открития бар. Или пък играеха в откритото казино.

А можеха да се подкрепят и с храна от множеството кухни на открито. Реших да се включа и аз в тази всеобща суматоха и си закупих цяло шишче.

Държейки миниатюрното шишче в голямата си ръка неизменно се сетих за онзи култов филм „Боговете сигурно са полудели“. Много често по време на пътешествията ми се сещам за малкия черен пигмей,  който наблюдаваше красивата бяла руса актриса. И вместо очакваемата възхита от невероятната й красота, видът й будеше в него единствено страх. Колко ли корени трябва да изяде това голямо нещо, за да се нахрани?!

В негова чест по пътя към хостела не се сдържах да поискам снимка с милите продавачки в един магазин.

На същата тази крайбрежна, но в светлата част на денонощието, посрещнахме на другия ден настъпилата Коледа.