И беше зимата на декември месец на 2015 година.
Филипини винаги са вълнували пътешественическата ми душа. За мен те бяха онази мистична страна, от където се произвеждаха безбройните невероятни красавици, печелещи конкурсите „мис свят“, „мис вселена“ и прочее „Мис“.
Единствено с тези прекрасни жени беше свързана цялата ми налична информация. И то по-скоро с това, че толкова били бедни хората във Филипини, че единственият възможен просперитет и измъкване от тази окръжаваща ги мизерия, била снабдяване с някаква титла от конкурсите за красота. И тъй като, въпреки че образът на филипинската жена, изграден в мен от същите тези конкурси за красота, беше на изящно фино същество, според прочетеното излизаше, че този имидж не е от Бога даден, а е старателно сътворяван. И то с цената на много гладуване.
След като посетих Филипини и се запознах с тяхната изключително пържена и мазна храна, разбрах защо е толкова трудно да се постигне този имидж. Нещо повече, видях и средностатистическите филипинци. Никак не бяха едри, тъй като си бяха доста недохранени, но в никакъв случай не бяха с такива стройни тела, които бях свикнал да виждам по телевизията. А за да ги добият, младите филипинки мажели езика си с някаква гадна мазилка. Която полепвала по езика и водила до отвратителен вкус при хапване на каквато и да е храна. Този отвратителен вкус бил единственият начин да се възпре младото момиче да приема любимата си храна и да остане слаба.
При подготовка на пътуването си пък прочетох за невероятните острови и природни красоти тъдява.
И се случи това пътешествие.
