Дефилето на младото вино в Пловдив. Срамно е за една кореняк пловдивчанка да чуе за подобно прекрасно събитие чак преди няколко години. Всъщност, с оглед наскоро навършеното пълнолетие е обяснимо. И все пак…
За мое оправдание следва да река, че разбрах за него по-отдавна. Обаче някак абстрактно така и без нужната конкретика ми беше донесена информацията. Абе, има едно такова… и нищо интересно. Пък нали детска ми й душата, клъвва само на шареничко, на пъстричко нещо. Интересна историйка трябва да й привлече вниманието.
И дойде моментът да го посетя това прекрасно пловдивско събитие.
А моментът настъпи преди две години. В подходящата компания и с нужните ноти, нещата се случиха доста правилно. И видях аз що за прекрасност е това пловдивско събитие.
И като всяко хубаво нещо, веднъж познала го, искам да го познавам и пак, и пак. И така, макар и късно да го открих, откакто го открих, гледам да не го пропускам.
Та и тази година натам се запътих с вярна дружка.
Не успяхме, за жалост, да се включим в шествието по посрещането на Дионисий по красивата търговска улица. Все пак, служебните задължения на 120 км. ме бяха изпратили. Та се включихме в събитието по тъмните вечерни часове. А тогава, доколкото дегустацията на младото вино беше приключила в 18.00 ч, единствено можехме да отпочнем с припомняне на старата реколта. Пък и да е по-добра базата ни за сравнение с утрешната млада.
Като най-подходяща среда си избрахме новоткрития джаз клуб в центъра. „Ах този джаз“. И амосферата му е повече от невероятна. За наша радост, и джаз банда си бяха поканили. И нямаше по-добро начало на дефилето. Уютна обстановка, топлинка, джаз, вино.
А на другия ден дефилето из Стария град започваше в 13.00 часа. А Слънчо беше разпръснал лъчите си над най-красивия град. И нямаше как да не ползваме късната му есенна топлина.
А като ще я ползваме, и нещо полезно да свършим наред с приятното. Компанията все математици беше, та практичността по природа вече ни се даваше.
И ето ви предисторията.
Преди седмици три близка приятелка се разхождала по пътя Асеновград – Смолян. И на едно от местата, където добри хора продават вино, смилянски боб и всякакви домашни сладка и трушии, открила прекрасно памидово вино. Взела да го дегустира. И като още по-добра приятелка, взела и на мен. Ама малко, че да вземе да не ми хареса. А то ми хареса, ама страшно. Пък и не бях май пробвала до тогава точно този сорт. И от първата глътка някак плавно му станах привърженик. С ум и разум беше надарена тази приятелка добра, та и средството за комуникация беше взела на добрия виноправец.
И като сме дошли на дефиле на младото вино, реших по истински да го отпочнем. От селските изби, пък следобеда по пловдивския калдъръм.
Телефонен разговор, точен адрес в с. Куклен и на синия Хюндай.
По нищо не личеше по гласа от телефона какъв прекрасен човек ще срещнем. Дядо Георги. Посрещна ни по гумени цървули и плетено елече. Истински. И дворът му един такъв, истински. С лопата и други средства за обработка на земята и за прогонване на злите духове и депресативните състояния у човека. Че и зайци гледаше дори. Е, те това не бях го виждала наистина от детството си.
Уговорили се бяхме вино да ни продаде. И след като ни посрещна с усмивка, с делови един такъв тон ни рече:
-Сега първо един друг въпрос трябва да решим.
Спогледахме се ние. Какъв ли ще да е този въпрос.
-Трябва орехите да се съберат – побърза да ни изведе от недоумението той- А прекарах инсулт, та не мога да се навеждам.
Е, наспани бяхме, в добро настроение, нямаше причина да не свършим това добро. Взехме по една кофа и залегнахме по земята. А те, орехите, в първичния им вид. Не само с черупка, ами и с почернялата вече зелена обвивка. Нали сме свикнали във вид на готова ядка да ги виждаме на трапезата си, с радост се върнах в ранното си детство. Когато именно така ги и събирахме. И почерняваха ръцете ни докато изчистим онази зелена обвивка.
А докато ги събирахме днес, дядо Георги ни разказваше. И жена, и дъщеря имал. И за дъщерята киви купил от съседите. Ама и двете гражданки били, в Пловдив си живеели. Та нямали особено желание да дойдат и орехите да съберат.
Събрахме ги ние. Изправихме се. А дядо Георги стоеше вече до нас с чувал един.
-Хайде сега, ги изсипете тук, и си ги вземете – каза ни.
-Ама как така – смутихме се ние.-Те са си твои. Хапни си ги.
Погледна ни той с добродушната си усмивка и рече:
-Имам аз за мен, колко ми трябват.
Спомних си за една любима дама от ранното ми хисарско детство. В съседство живееше. Баба Елена. Прекрасна жена. И добра, и начетена. С часове прекарвах в дома й и слушах разказите й. Така се случи, че и двете й деца в чужбина заминаха да живеят. А съпругът й беше починал преди аз да се пръкна на този свят. Та сама си остана в съседство. А едно грозде имаше в двора, пълно с тежки гроздове. Грижеше се много тя за градината си. И една година видях, че не го е обрала. Ще изсъхне, притесни се детската ми душа. И я попитах защо не го бере, ще се съсипе.
А тя ме погледна с добрите си старчески очи и ми рече:
-На сам човек колко му трябва?!
За първи път видях тази мъка в очите й. Беше дошъл нейния момент да се умори и да почувства самотата.
И дядо Георги така. Колко орехи може да изяде сам човек. Със сигурност беше отнесъл на гражданските си роднини по-голямата част. А орехът голям. И със също толкова голяма благодарност отнесохме ние чувала в Хюндая.
И се присетихме, че за вино бяхме тръгнали.
Наля ни дядо Георги. Направо от бидона. С онази тръбичка, която не бях виждала от детството ми. И се напълни пластмасовата туба с прекрасното памидово вино.
Неф не пожела. Нали баща й също така прекрасно вино прави в Ловеч. Та само с дегустация се задоволи.
А докато се пълнеше, загледах райската ябълка в двора. Огромно дърво, отрупано с оранжевите носители на сладост. Припомних си как се бях отвратила от плода при първата ми среща с него. А то, защото не знаех как се употребява. Още докато е твърда и стипчива пробвах първата си райска ябълка. И нямаше нищо приятно, наистина. Чак когато правилната дегустация извърших по-късно, се влюбих завинаги. Така сочен и сладък плод. Не напразно райско наименование носи. Просто непросветените му консуматори трябва да го оставят да омекне и съзрее. И тогава да усетят сладостта му.
Не успях аз да си довърша мисълта в главата, а дядо Георги вече беше под дървото с лозарски ножици. Откъсна няколко ябълки и ни ги подаде. „Да ги опитате“- рече.
Закачи лозарската ножица на нарочно място на стената. Обърна се и ми рече:
– Видя ли къде я оставям? Да знаеш къде е, ако ме няма и ти трябва нещо.
Не знам как се удържах да не се разплача. Разбрал беше вече това, което все не разбираме ние. Не му трябва много на човека и смисъл няма да го къта далеч от хората. Да го дава е нужно. Не сме вечни и колкото повече даваме, по-богати и сити ще бъдем.
Прекрасен човек! Не ни се тръгваше. И още, и още говорихме. И още, и още го слушахме. С хиляда усмивки ни изпрати. И пожелание за лек път. А ние, за вино тръгнали, и с орехи, и с райски ябълки, се прибрахме.
Изпълнени с доброта пътувахме по пътя. И като видях табелата „Брестник“ се сетих и за бай Илия. Той пък с маврудово вино беше известен. Откриха го преди три години приятели. И оттогава се глезим в широк кръг с прекрасната напитка.
Погледнах Неф. Ами, като на дефиле сме тръгнали, да минем и през още една изба. Нищо по-лесно. Адресът вече го знаех. Това ми позволи само от трети опит успешно да паркирам пред познатата порта. Не се бях обадила. Но леля Цецка, съпругата на виноправеца си беше на поста.
Посрещна ни с широката си усмивка и към избата ни поведе. А на двора се бяха разположили „младите“. Децата от града бяха дошли и месо на барбекюто бяха сложили да пекат.
Поздравихме ги ние и в избата навлязохме.
Същата си беше леля Цецка. Добра и усмихната, както я помня. И тя ме помнеше. За приятелите ме заразпитва. По имена и събития ги споменаваше. Невероятна жена!
Засуети се покрай нас. Мезе за дегустацията наряза. Домашно сирене и луканка. Че правилно вкусът му да усетим.
Успя и до барбекюто да отскочи. Правилно си познаваше децата. Хубаво го бяха сложили месото да се пече. Ама още по-хубаво си бяха и тръгнали нанякъде. Та, добре че го махна. Да не се изпълни обкръжението с изгорелия му дим.
А аз си припомних разказа за свекър й, бай Рангел. Той отпочнал семейната традиция да прави вино. И го познавали като добър в занаята надалеч извън пределите на селото. И продължават занаята му бай Илия и леля Цецка. Пръскат лозето само когато трябва. А не като другите, по 20 пъти на лято. И им става. Хем сочно, хем по-здравословно. И от това хубаво чисто грозде, виното си правят. Без химия и без консерванти. Истинска жива течност. За топлина в студените дни.
Взех си и маврудово винце. А от букета ни подари по една бутилка. Хем Неф да занесе на баща си, да опита от продукта на конкуренцията.
С прекрасни хора ни срещна виненият ни поход! Живи са добродетелите на народа ни! Жив е и народът ни!
С толкова доброта и увереност ме зареди този ден!
Така хубаво ми беше на душата, че запях в синия Хюндай.
Най-хубавото вино е от Асеновград.
Най-хубавото вино на вкус и аромат.
Най-хубавото вино за жега и за студ.
Най-хубавото вино нарича се Мавруд.
