Преди да тръгнем към морската граница на Белиз, бяхме прекарали няколко дни в Гватемала. А последния в Линигстън. Малко прекрасно градче, обитавано от хора от народността „гарифуна“.
Забавихме се в градчето и се прибрахме до хотела си с лодка. Тъмнината и умората някак лишиха това морско преживяване от всякаква романнтика и го превърнаха в леко притеснително събитие.
А след нощното прибиране от Ливингстън, предстоящото на другата сутрин пътуване със същата тази лодка, но в открито море, хич не ми се виждаше привлекателно. Всъщност лодката си беше истински малка. Водачът й истински смел. Та порехме вълните с бясна скорост. А тя пък образуваше добри струи вода от двете ни страни. Та, в общи линии пътувахме продухани и намокрени. Така дойдохме преди два дни до Ливнгстън. Така предстоеше да стигнем и до Белиз. Само че вече в открито море.
Успокояваше ме единствено мисълта, че преди нас бяха минали няколко групи и в общи линии, се бяха завърнали успешно.
За щастие, Вселената се смили на нас и ни отвори бездъждовен пътен коридор. И пътуването ни до брега на Белиз не беше по-драматично от това до Ливингстън. Освен че беше дълго и мокро.
Предварителното предупреждението на българския ни водач, че на белизката граница ще ни проверяват багажа ръчно, хвърли в смут почти цялата група. А какво щеше да се случи с добрите запаси от ром?! Друго предхождащо предупреждение, а именно, че в Белиз е значително по-скъпо, беше мотивирало голяма част от групата да извърши необходимото запасяване с огнената течност.
За наша радост, след като минахме границата, установихме, че мързелът на белизките митничари е дотам всесилен, че дори не понечиха да ни отворят багажа, но към настоящия момент в информационна сила беше единствено предупреждението.
Натоварени в лодката, потеглихме да пресичаме водната граница Гватемала – Белиз. Спокойното море позволи на лодкаря да развие внушителна скорост. Тя пък образува вълни и покрай нея и добро намокряне и продухване на пътуващите, сиреч нас.
Сгушени в дъждобраните и един в друг с цел предпазване от измръзване, преживяхме морското пътуване от час и половина.
Поради липса на навременно подадена информация от страна на Агенцията ни, за жалост нашият руски приятел Алфред не успя да премине с нас на белизския бряг. И се наложи да се върне и да ни изчака няколко дни в Гватемала.
А ние тръгнахме да опознаваме Белиз.
А то започна с първата ни среща.
Истински сладка беше първата ни среща с него. С истински шоколад, направен от фермери, отглеждащи истинско какао.
А се случи тя в селището Сан Хуан. 300-те му жители се занимават основно с отглеждане на какаови дървета и направа на шоколад.
Посрещна ни най-усмихнатият фермер на света. Нахрани ни с фермерски обяд.
Задължителният боб и пържен банан. А към тях всякакви импровизации от спанак, задушени зеленчуци и печено пиле.
Поднасянето на десерта започна с напевни разкази за създаването на шоколада.
А се прави той от какаовите ядки. Те кротко си растат по много, организирани в стройни гроздове, обвити в зелена обвивка.
И се пристъпва към бране на узрелите какаови гроздове. Оказа се, че това не било никак лесна задача. Какаовите гроздове не се давали лесно и за откъсването им следвало да се приложи истински мъжка сила.
Разбира се, вкусът на местното креолско какао бил много по – фин и лек от всички останали. Не съм пробвала всички, но вкусът на креолската печена какаова ядка си беше истински добър. Във всеки случай, значително по-добър от тези, с които се снабдявах в родината.
След разчупване на външната обвивка се оказа, че какаовото зърно е обвито с бяла, или розова лигава ципа.
Пресният плод, преди да се изсуши, имаше вкус на кисело сладка ядка.
От ферментирали сурови ядки местните правят алкохолна напитка с вкус, подобен на грейпфрут
А от печените какаови ядки се прави шоколада.
И започна производството на шоколад. Раздаде ни усмихнатият ни домакин по една паница небелени печени какаови ядки. И ни поръча да ги обелим.
Толкова се трудихме ние да махнем тънките люспи, а той ги отстрани чрез просто действие изтръскване от специалната за това купа.
Преди 3 000 години така се било правило. Без съдове, само с тези купи, изработени от специален плод.
Когато дошли европейците по тези места, не познавали още стъклото и пластмасата, а пък местните все още не познавали кокоса / от който също би могли да бъдат изработени удобни съдове/. И чудейки се в какво да сервират какаовата напитка, местните достигнали до мъдростта да използват този плод.
За целта го разрязвали наполовина и след изсъхването му той се превръщал в чудесна съдинка, ползвана като чаша. Или пък панер за съхранение.
След като провери резултатът на нашия труд, усмихнатият фермер заключи, че с работници като нас трудно ще просперира в какаовия бизнес.
Доизчисти всички останали малки люспи. В тях имало бактерии, които можели да заразят цялото количество получен шоколад. Затова било толкова важно в смлените какаови ядки да няма никакви люспи.
Като се погрижи за чистота на суровината, домакинът ни пристъпи към смилането на ядката на какаово масло. А това той стори така, както са го правили и древните маи и първите работници във фабриките. Ръчно и бързо.
Колкото с по – висока скорост бива намачкана ядката, толкова по-високо било качество на полученото какаово масло, а оттам и на самия шоколад.
Чрез смесване на какао и какаово масло, се изработва тъмния горчив шоколад, познат на европейския потребител като „съдържащ Сто процента какао“. След добавяне на захар, процентът на съдържание на какао падал до 50 процента. А след добавяне и на мляко, познатият ни млечен шоколад съдържал не повече от 30 процента какао.
Разбира се, истински здравословния шоколад е именно съвсем чистият, стопроцентов шоколад. Освен че съдържа антиоксиданти, той бил подходящ и за хора, страдащи от диабет. Прекалено масления му и горчив вкус, се оказал, обаче, недобър за масовия потребител. Заради това за здравословен шоколад в стандартите на Евпорейския съюз се приемало 80 процентния. А според стандартите на САЩ този процент е сведен до 75.
Разказът на усмихнатият фермер само потвърди съмненията ми относно истинността на продавания шоколад в нашите търговски мрежи. В света не се произвежда толкова какао, че всички продавани в света шоколади да са произведени само от какао, каза той. И с цел получаване на количество, към какаото започнали да прибавят всякакви чудеса. Започнали с невинната захар.
Добавяне на 20 части захар води до 50 процента увеличаване на тежестта на шоколада.
Отново го намачка фермерът в каменния съд и цветът на какаовата маса рязко и значително изсветля.
Постоянното покачване на потреблението на това сладко изкушение довело съвременните производители до нужда от увеличаване на количеството на изработвания шоколад. Все по-малко какао ползвали за все по-голямо количество. За сметка на това започнали да му добавят слънчогледово и палмово масло, глюкозофруктозен сироп, синтетична захар, соя, лецитин, желатин за сгъстяване. А напоследък и карцерогеннния хранителен парафин. Дори не бях чувала, че вече има и такъв заместител на истинската храна.
Виктор слушаше с видим интерес превеждания от мен разказ на фермера. И тъжно заключи, че сега разбира за какво използват продавания от него парафин. Оказа се, че едно от дружествата му се занимава именно с продажба на европейските производители на хранителен парафин. Досега не знаел за какво го ползват, като дори не допускал, че може с него да заместват истинската храна. Тъжен факт от нашата действителност.
Именно заради тези изкуствени добавки продаваният шоколад губи цвета си и сивее.
Голяма част от производителите на шоколад дори не криели изписването в съдържанието на произведенията си на употребените оцветители и консерванти. За техен голям късмет, масовият потребител не хаби време в четене, а смело поглъща вредния десерт.
За наша радост, засменият ни домакин ни почерпи с истинско изобилие от истински шоколад с най-различни вкусове. От натурален, до такъв с ядки, с кафе и с чили.
