Дойде време пак за Родопите. Топлата, нашата си, родна планина.
По изпитания сценарий – раниците в багажника и поехме отново живописния път през язовир Въча и язовир Студен кладенец.
Този път шофирах аз. И успях да придумам останалите за няколко пейзажни спирки. А гледките си заслужаваха отделеното време.
Една от тях удобно беше използвана за построяване на ресторант. Нищо по-хубаво. Да си хапнеш на подобна гледка си е направо кулинарно пейзажно удоволствие. Само дето се оказа, че собствениците са си затворили гледката. И да се насладиш на общодостъпната планина, беше крайно задължително да станеш клиент на заведението.
Разбрахме го, както се казва, по неприятния начин. Като стар гост на Родопа планина, Райко ни сподели, че истински прекрасната гледка може да се заснеме единствено от вътрешната тераса на заведението. Но от нея ни делеше заведението. Е, на този етап бяхме склонни да приемем чуждия узурпатор и да посетим заведението му с цел наслада на потопените в язовирните води склонове на планината.
Не бяхме още никак гладни, та решихме да изпием по нещо. Насочихме се към входа. И там бяхме изненадани от червено кордонче, препречващо входа. И два надписа. Единият „Изчакайте за настаняване“. А другият „Тоалетната е забранена за външни хора“.
Хайде, кордончето да го оправдаем с наличната уж пандемия и странните епидемиологични мерки. Но забраната за възможност за удовлетворяне на най-биологичната човешка нужда, дори и срещу заплащане, си беше доста потресаваща.
Вече не ми се искаше да ставам клиент на подобно заведение. И тъй като никой от персонала така и не се приближи до заветното кордонче, ние тръгнахме да търсим информация. И срещнахме една от готвачката. С дрехите, белите, с които готвеше гозбите за клиентите, пушеше до кухнята. И със задължителните по онова време ръкавици. Хич да ги беше свалила, все щеше да си измие някога през деня ръцете. А така, хем епидемиологичните мерки спазени, хем клиентите лишени от елементарната хииена на приготвяне на храна.
Явно, узурпаторските наклонности бяха отстъпили на общочовешките ценности от тиа грижа за другите, па за хигиената им, па за здравето.
Отдалечих се аз на разстояние да не вдишам дима й. Макар да се лиших доброволно от възможността да ми сготви нечиста храна, трудно ми беше да се опазя да не дишам отровата, излизаща от пушаческите й бели дробове.
Любезно съвсем попитах дали може да влезем на терасата само за да направим по една снимка.
Много неща като отговор очаквах. Но, както често, реално полученият направо ме шокира. С доста подигравателен тон пушещата дама с изискване за чистота и хигиена ехидно ни отвърна: „Ако ще ядете, ще снимате“.
Оставаше само да си обърше и седалищните части със същите тази ръкавици и съвсем, значи, щеше да привлече клиенти.
Не пожелах дори да се намирам около тази особа.
Рязко се обърнахме и се насочихме към синия мустанг.
Задоволихме се със заснетото от незавзетата част от публичната, по принцип гледка, и поехме нататък.
А нататък беше Девин. В него се отбихме за намиране на бензиностанция. Синият Хюндай беше проявил нужда от храна. Дълго и напоително изчакахме обслужването на двете коли пред нас. Стиснах нетърпението си зад зъбите. Нали ми беше първа срещата с родопското спокойствие. Бях забравила колко спокойни са хората в Родопите, извън излишната забързаност на големите градове.
Вместо да дам воля на неотпусналите се още градски нерви, загледах се в родопските хребети. И започнах да поемам духа на Родопите. На фона на тази величественост, всякаква ненужна припряност си беше напълно изключена. А и като се замислих, всъщност, ама наистина за никъде не бързахме.
Докато горивото влизаше в резервоара, използвах времето да попитам бензиджията дали знае какъв е пътят до с. Кестен. Райко ни беше подготвил, че последният километър е изключително лош и може да се наложи да го преодоляваме пеша. Тъкмо го бяхме обсъждали в колата и изразявахме надежда, че може пък и да са го оправили.
С типичното Родопска услужливост бензиджията тръгна да набира някого по телефона. Докато течеше осъществяването на желания контакт ми обясни, че той не знае, но съпругата му онзи ден била там. И вместо да каже простичко „не знам“, както биха постъпили масово хората в низината, родопският жител тръгна да събира информация. Знаеше колко е ажна в планината.
И ни я даде – извозвали ги с джипове през последния километър. Е, не че не очаквах този отговор. Платих и, връщайки се в автомобила, съобщих на останалите да се приготвят психически за първия ни, макар и еднокилометров преход.
Продължихме по пътя си. И той ни отведе до Триградското ждрело. Само който го е виждал, знае колко е величествено. Никакви снимки не могат да предадат реално възприетото. Огромните, надвиснали над пътя скали. Тясната рекичка, извидаща се между тях. И еднолентовото платно, служещо за път, виещо гръбнака си успоредно над реката.
Не успях да снимам този път. И си позволих да публикувам три снимки от мрежата. За пригледност и с благодарност към авторите.
Шофирах с усещането, че управлявам малка машинка от фантастичните филми. Провирах се по тесния път и инстинктивно се навеждах под надвисналите скални късове. Не че толкова бяха ниски. Спокойно си минаваше и висок товарен камион. Но усещането беше истински приказно.
Успях все пак да направя един кадър през стъклото.
А Райко сподели и негов.
В шеги и закачки, стигнахме Триград. Потърсихме местния магазин за дребни покупки. А той ни изстреля с машина на времето назад в отминалия строй. Същите лавки и витрини. Само продуктите бяха леко различни. Напредъкът на цивилизацията се беше изсипал тук като огромни количества опаковани лъскави снаксове и чипсове. И логично, полезната и истинската храна местните си я отгледат в дворовете.
А до него, малкият център с църквата и джамията, построени една срещу друга. От както се помнели местните, мирно и щастливо си съжителствали всичките жители на родопския град, свободно изповядващи различните религии.
Случвало се местният ходжа да предлага по няколкостотин лева на християните от съседните села, за да посещават джамията наместо църквата. Какво да се прави, подобни криворазбиращи любовта към Бога дребни хорица е имало винаги и във всички религии. Важното е, че жителите на този край посрещат пришълците с типичните родопски усмивки и доброта.
