Обещах си да дойда още веднъж и да проходя пеша тези 10 км. Сърцето ми кървеше да минавам покрай красивите кадри и да не ги запечатам за поколения. А и тази красота трябваше да се преживее. С насладата и спокойствието на пешеходния ход. Нищо по – лесно. Така или иначе, районът има толкова много още прекрасни места за гледане.
Улисана в красивите гледки, забравих някак за онзи последен страшен километър. И започнах да си мисля, че не ще пък да е толкоз лош. Само че той не беше забравил.
Точно на деветия километър пътят рязко свърши. В смисъл, пътят продължаваше. Свърши асфалта. Като с нож сякаш го беше отрязъл някой. А продължаваше във вид на разкривени и назъбени скали, примесени с пясък. Подобна пътна настилка никак не ми се хареса да подкарам любимия автомобил по тях. Прекалено ми е син. Не че по – късно Дидо не успя да качи неговият. Само че празен и лек. Четири души с тежък багаж можеха да преодолеят този участък наистина единствено с високо проходим джип. И тъй като не бях намерила вълшебен начин да превръщам синия Хюндай в джип при подобни случаи, го оставих в отбивка до реката.
Два дни по-късно се убедих в разумността на действието. Макар и качил се с автомобила си, на връщане Дидо спука гума. Най-вероятно крайна случайност е било, и все пак не беше за пренебрегване пътят. Прекалено много остри ръбести скали имаше по дължината си.
Докато разтоварвахме багажа, Райко забеляза птица в клоните на близкото дърво. И нали снимането на птици и животни беше многогодишната му страст, захвърли раницата. Набързо сглоби огромния обектив и плахо попита:“ Пет минути имаш ли, да снимам?“.
Огледах се наоколо. Докъдето стигаше, погледът ми потъваше в топлината на планинските хълмове. Точно тук разбираш, че не само пет минути, имаш цялото време на света.
Явно и останалите почувстваха същото зелено безвремие. Та пет минути всякак намерихме. Че и десет, и петнадесет. Да се насладим на гледките. Да ги изпием с очи.
Дори помен нямаше по него от асфалт. Явно си беше останал от римско време. При това в автентичния му вид.
Не се съгласи с тази наша констатация пристигналият по – късно Дидо.
Не и римски пътят, каза той, чисто български си е. От времето на канювиги Аспарух. Стил „Изкъртена скала“.
Дали римски, или прабългарски, не можахме да уточним. Но баба Юла, чиито гости бяхме следващите два дни, ни каза, че този еднокилометров участък така и никога не бил правен.
Може да беше скалист, но пък беше живописен. И най – вече кратък. Та, след няколко минути, стигнахме емблематичната дървена табела с името на селото. „Кестен“.
Мили, прекрасни хора!
Намерихме си ние къщата със синята оградка и, следвайки описанията, взехме стълбата надолу.
Балканска къща. Строена на стръмен терен. А дворът стръмно се беше наклонил към дерето. Мислите, това беше възпряло стопанката да го обработва? Не, цялата му наклонена площ беше засята и прекопана. Следващите два дни лично ни увериха в жизнеността на същата тази стопанка.
А засега потропахме на вратата и се провикнахме: „
Бабо Юле“.
Тутакси из зад вратата се чуха пъргави стъпки и ни отвори нашата очарователна домакиня. С най – широката си усмивка ни посрещна.
-А, дойдохте ли?! Аз досега ви чаках на пътя. Ама се прибрах вече.
Прие ни тя в дома си и с нетърпението на дете започна да ни реди истории. А гласът й се лееше с онзи напевен и неповторим родопски диалект.
Не намерих превод на думата „кльон“. От руски език е останала. Онази гранична ограда, предназначена да стопира желаещите да напуснат страната и строя. За да имат време граничните войски да реагират, оградата била изградена на няколко километра преди същинската граница. Че и да успее някой да премине, да бъде позорно възвърнат преди да напусне реално чертите на държавата. А за улесняване на властите, по жиците на оградата преминавал много слаб ток. Напълно недостатъчен да нарани живо същество. Но напълно достатъчен да изпрати сигнал в близката застава за наличие на нарушител.
То хубаво, ама българинът жив дявол. А от гръцка страна растяли някакви прекрасни и скъпи гъби. В ушите ми зазвуча онази песен на Висоцки за прекрасните цветя, растящи на „нетральной полосе“ – на ничията земя между двете граници. Че в пиянска нощ тях тръгнали да берат служителите на граничната застава. За любимата на капитана. Ама не разбрали романтичния им повик отсрещните граничари.
Слава Богу, родопските българо-гръцки гъби не докарали ни една стрелба.
Манатарки били. По 15 – 20 лв. се харчил килограмът. За сезон хората набирали по 20 кг. При средна работна заплата от 100 лв. това си било достатъчно добро изкушение. И намерили начин местните да отскачат в Гърция … за гъби. Чак невероятно ни звучеше този разказ.
-Ама това при социализма? В Гърция? Ама как, ами не ви ли хващаха? Ама не ви ли….и прочее страшки, които бяхме слушали. – А и не ви ли беше страх?
-Какво да ни е страх?!- редеше баба Юля. Нас местните не можеха да ни спрат. Всички тайни пътечки знаем. Тънкости си имахме.
И ни заразказва със сладкия си родопски говор:
Като тръгвали със сина за гъби, взимали дървета. И ги слагали между жиците на граничната ограда. Така те се изолирали и не подавали сигнал в заставата. И тогава сина спокойно опъвал жицата и тя се промушвала. После тя опъвала и сина се промушвал.
Смисълът на тези поставяни между жиците дървета бил да не стане електрическа верига. А като не стане, няма да получат сигнала за нарушението в заставата.
И това беше моят неинтересен преразказ. А истинският разказ звучеше омайно сладък:
– Жиците нали са исоко. Исей исоко са жици. Исай. И Между исай и исей слагаме дървета. Да не се допират двете. Разпънеме жиците, сина мине, пак разпъне на мене и аз мина.
Взимаме една чатунка от елхите, заличаваш стъпките и вървиш.
Един път ме видя да минавам един партиец. И я му викам: „Казал ли си, че сме минавали , ще кажа „Него видох и аз минех“. И нищо не каза.
По цялата планина имаше жици.
И още едно препятствие имало тогава. По същото онова социалистическо време граничарите поддържали разорена браздата. За да си личат ясно стъпките на нарушителите. Една година я прекопавали нашите войски, на следващата гърците.
Но и срещу това се намирало лек. Хитрите местни си носели борови клонки (чатунки на родопски). И след като преминели оградата, замитали с клонките стъпките си. И, в Гърция за гъби. А после с чувала с гъби по обратния ред в родината.
-Ами не ви ли беше страх, че ще се случи обход на граничарите? – не се уморявах да питам.
-А, ще се случи – редеше баба Юля- Ние нали ги гледаме. Изчакаме ги зад боровете и като си тръгнат, обратно през оградата.
Е, явно и граничарите не са били чак толкоз непросветени. Ами, знаели са си номерата и двете страни и са проявявали насрещна търпимост. В крайна сметка, пострадали е нямало.
-А не поискахте ли да избягате? Така или иначе, на практика сте си бягали.
-Че къде да бягаме? Всичко си имахме. Не ни трябваше в Гърция.
Имах чувството, че слушам някакви старогръцки легенди. Какви събития са се развивали в кроткия и строг социализъм.
Само един мъж бил избягал. От Гърция, та чак в Швейцария отишъл. Чак след няколко дена го установили граничарите. Толкова не били свикнали с истински бежанци. Как го установили? Ами от семейството му казали, че от няколко дена го нямало.
За толкова години един човек. Че щом е било толкова лесно, защо не е имало канал направо?- не можех да изляза аз от съвременното си съзнание.
И това се оказа с добро обяснение. За разлика от по – голямата част от населението, жителите на с. Кестен си живеели доста добре при социализма. Като гранична зона търпяли, разбира се, доста ограничения във връзка с предвижването си из страната и приемането на роднини и гости. Специални „отворени листове“ били издавани на желаещите.
За сметка на това били обгрижвани от властта. Нали са на границата, на тях разчитали да бдят и да съобщят, ако някой нещо ни нападне. Или някой нещо тръгне да бяга също. И парично изражение имала тази грижа. По 50 лева им давали на калпак. Пък и самият Тодор Живков чест гост бил на селото. Събирал се с мъжете и решавали „важни неща“. Не стана ясно какви. Но уважението към бившия ръководител намира изражение и днес. Портретът му е окачен на чешмата на мегдана. С текст, недвусмислено показващ народната любов.
А при онзи социализъм жителите на селото имали право да преминават и кльона(граничната ограда). Голяма част от нивите им били в пространството между нея и границата. Та само трябвало да се обадят в заставата и получавали разрешение да си прекопаят картофите.
А тогава селото наброявало 300 души. Не много и не малко. Не много и не малко са и сега. От онези 300 днес са останали 60. Пенсионери. На фона на пустещите ни села с по 2 до 5 жители, 60 си беше цифра. А че са пенсионери, пак добре. Пенсията я донасят и до тук. А вместо в големите градове, живеят щастливите си старини с чистия въздух и зелените хребети на Родопа планина. Каква по – хубава мечта!
И живо си е селото. И обработени са дворовете. И окосена е тревата. И измити са улиците.
А гледката от него е до там вълшебна, че си заслужава доброволното уединение.
Тъкмо си говорихме колко е чисто навсякъде и ни срещна поредната жителка. Като всички останали, с широка усмивка ни поздрави с „Добър ден и Добре дошли“.
-Добре заварили- отговорихме ние – Много е хубаво селото ви!
-А, няма работна ръка. Няма кой да чисти – заоплаква се жената.
Погледнах аз излизаните от чистота улици. При налични разхождащи се животни по тях!
-Как няма кой-възкликнах- толкова е чисто.
-Ами, аз сутринта измих улицата от оня край-посочи жената – Животните си пасат извън селото, те не мърсят
Само една крава идва по улицата. И се случва да оставя…. и няма кой да изчисти. Та аз изчистих.
И съвсем просто бяха казани тези думи. Без гордост някаква и желание за признание. Прото невероятни хора!
И кметица си има селото. И обичат си я хората. И тя се грижела да тях. Каквото и да й кажат, тя намирала решение.
Така задружно си живеят кестенци. Вместо да се оплакват и да не се интересуват от общото, всеки просто върши каквото може. И е чисто и уютно селото. Пък и нали за себе си го правят. Те живеят в него. И приятно е по чисти улици да ходят.
И магазин си имали отскоро. То много и не ми трябвало. Ама пак, кори за баница, някой перилен препарат.
Ако е затворен, обясняваха ни местните, викаш магазинерката от къщата й и пазаруваш.
Визуализирах аз древния римо- прабългарски скален път и не можах да удържа въпроса си:
-Зарежда ли го някой и как?
-Ам, зареждат го, я. На две седмици.
Само автобусите по – рядко били вече. Всяка сряда. До Девин. Ма то и кестенци нямали къде толкова да ходят. Само за лекарства да отидат. Че вече аптека си нямали.
Но пък децата и внуците честично ги навестявали. И им набавяли, каквото не достига в магазина. Те пък им се радвали и им спрятали по някоя баница, клин, или пататник.
С родопски специалитет ни посрещна и нас добрата ни домакиня. Правен с много, ама много любов. Истински, родопски клин. Онази неповторима баница с ориз.
