Отнесе се баба Юла в спомени. И, разположени на удобните легла покрай печката, потъвахме ние в неповторимия й родопски говор. А историите й ни хвърляха в учебниците по история.
Починал преди десет години дядото й. И много години се водили.
А тя самата не била от Кестен. От Триград дошла в селото. Не искала майка й в чуждо село да я дава. Знаела какво е да живееш на чуждо. Сама на младини дошла в Триград от с. Мугла. И не искала същата съдба за щерка си. По-напред имала баба Юла кандидат от Девин. От големия град. И пак не я пуснала мама. „С въшки да е“, нареждали тя, „от краста да е болен, ще го намажеш, ще изчистим въшките. Ще го лекуваме с лекарство“ (правели специално лекарство от билки тогава ), „ще му излекуваме крастата. И него ще вземем. Само в наше село да си останеш“. Така й говорила майчицата. Искала дъщеря си близо до нея.
Но друго решила съдбата. То хубаво са я пазили и не я давали. Ама тогавашният обичай и други методи на оженване познавал.
И я харесал нейният дядо. Хубава била. Млада и работлива. По курбани помагала, покривки везала, от работа се не плашела. Пък и добре се обличала. Тъкмо били излезли плисираните поли.
Тя не познавала дядото си. А той не само я видял, че я и харесал. И взел от заставата в с. Кестен двама войника. Пратил ги в Триград с любовно поръчение.
А в същото време баба Щуда повикала нашата баба Юла да правят сладки за бабин ден. Че повечко гости се чакали и сладки се трябвали. И с мерак тръгнала младата Юла. Обичала да готви и да помага. Тя тръгнала. Но не успяла да стигне и помощ да даде. По пътя я хванали тези войници на дядото и я повели към баира. А времето било студено. Януари. Зимата била истинска, стара, балканска. И се препъвала тя по снежни баири, ама вървяла. И в Кестен я довели. В къщата на съпруга й бъдещ.
-Ами ти не се ли дърпаше, защо вървеше тях? -Не се стърпях аз и прекъснах интересната история.
-Ам, какво да се дърпам. И като се дърпам, какво? Аз вече бях с тях повече от час. Къде да ида? Да се върна в селото? Как да се върна …. като нахапана овца.
-Е,- не се отказвах аз- ще обясниш, че са те отвлекли и че нищо не е имало.
-А, кой ще ти повярва? Била съм веке с тях, не мож да обясня.
И станала снаха. По стария български обичай на отвличането.
От поделението в селото съобщили на родителите й да не я търсят.
-И все ме питат – ами как се залюбихте с дядото?-смееше се баба Юла. – Как се залюбихме? Аз не го познавах. Той ме е познавал само. И като ме доведе в къщата, спахме. И се залюбихме. И, е колко години живяхме.
И така. Животът, разказан в няколко думи. Как се залюбихте? Ами как. Отвлякоха ме, спахме и се залюбихме.
И те ти, булка, не ми харесва. И не ми е много на сърце. И сме с оформени вече характери и трудно ще живеем. Никой те не е и питал. Отвличат те, спите. И няма несходство в характерите. И няма чудене ама подходящ ли е, ама дали пък и една идея по-подходящ няма да се пръкне.
Много драми са се решавали с едно отривисто движение. И няма стрес и главобол. Просто влизаш в една къща. И знаеш, че друг живот няма. И избор няма. И започваш да живееш.
А сега избори много. И стрес, и драми. Хубава ни е свободата! И слава Богу за нея! Но може би трябва и малко в недалечното минало да се обърнем. И да се смирим маленко. И златната среда да подхванем. Че само със свобода и претенции „не върши“, както казват родопчани.
-Изкриви се днес светът – продължаваше баба Юла. – Женските са много различни. Изискват богаташи, пари. Разни работи, каквито ги нема. Само насън и по филмите. Какво ти трябва? Една стая, да има къде да живееш. И да ти е щастлив животът с мъжа, който имаш. Една кашичка да свариш на печката, да ядете. Ама любов да има. Аз с моя дядо съм била щастлива. Не съм го познавала. Но той ме уважаваше и аз го уважавах.
И много години преживяли заедно. В мир, уважение и сговор.
И две деца създали. Дъщеря и син. Дъщерята лесно им дошла. Мъчното започнало после. Три бременности изгубила баба Юля след нея. Все в шести месец. На практика ги раждала. Виждала ги и умирали. Последното само не видяла. От силния кръвоизлив загубила съзнание. С линейка до град Девин я откарали. И трима войника в линейката качили. Кръв да дарят. На нея да прелеят. И я спасили.
И малко по – късно медицината достигнала до метода „зашиване на шийката на матката“. И баба Юля била една от първите, подложили се на тази процедура. На третия месец от новата бременност отишла в болница в Девин. Дядото й продал няколко овце и коня. И тя се подложила. И до самото раждане в болницата останала. И се родил синът й. Голям и хубав. Целият на татка си. И до сега ги радва. В Америка отишъл да живее. И всеки ден й се обажда.
Не бил дарен с подобно щастие докторът, направил щастливи толкова жени и семейства. С нерадостна съдба бил дарен. Влюбил се в дъщерята на вуйка си. И нищо не можело да го спре. Нито предупрежденията, нито заканите на роднините. И се оженил за нея. Но твърде блзика се оказала кръвта. И единственото им дете със страшни недъзи се родило.
Не можех да не се замисла. Равновесието във Вселената. Човекът, направил толкова добро, от същото добро лишен бил.
А баба Юля днес е на 77 години. И пъргава и жива. Като млада девойка. А как светкат очите й! Само да понечим да поискаме нещо, и тутакси е скочила от стола да ни го достави. И дума не даваше да се издума да свършим ние нещо. Ние сме й гости и тя ще ни посрещне. Така ни нареждаше. Чай не ни позволи да си сипем. Тя ни го поднасяше. И готвеше, и миеше като млада невеста.
И не спираха историите й.
Роднина нейна се омъжила. И детенце сътворили с любимия си. Но заминал съпругът й в далечнча Танзания. Та залюбил там друга дама. „Чорна, чорна“. Пък и с нея две деца създали. А баба Юла не се бъркала на децата си. Не се бъркала в изборите и на други хора. Но тук се набъркала. Чула една вече как изоставената жена говори с бившия си съпруг по „компютъра“. И той й рекъл „И тебе обичам, и нея обичам“.
Не издържала баба Юла и се набъркала. Казала й „Какво значи и тебе обичам, и нея. Той да няма два? Един има. Я го оставяй! Събирай си багажа и заминавай за Девин“.
Послушала я нещастната любима. И сега с нов мъж семейство създава.
Дошли при нея родителите на мъжа с танзанийската нова любима. За съвет я молили какво да правят, не им била на сърце черната снаха. А баба Юла ги върнала. „Какво да направя аз“ – казала – „Вие каквото е имало, сте направили. Като го изпращате да печели пари надалеч, сега чирна снаха и чорни внуци ще гльодате“.
Практичност беше натрупала нашата домакиня през годините. Баба й така я учила „Немой, сине, плака! За дъжд и за мъж не се плачи!“.
Толкова е силен моралът й, че не иска да приема само мъже в къщата си. Дори сега.
На практика, в с. Кестен няма къща за гости. И единственият начин добрият пътник да преспи там, е да остане на гости на някой от 60-тте му жители. И само за баба Юля бяхме разбрали от друг приятел, че се съгласява на такъв ангажимент. И като се обадил Райко да я попита можем ли да отидем, първото, което тя попитала било „Само мъже ли сте? Има ли жени с вас?“
„Има“, успокоил я Райко. И тя се съгласила.
И ни обясни сега защо.
Не можело тя само мъже да приема. Не можела да си лепне такова петно. Да я говорят хората, че ей го на, дядото й си отишъл (преди 10 години), и тя мъже приемала.
-Щото аз съм сама. Като дойдат четири момчета, ако са наркомани, аз кво ша ги правя.
Не искам морала да ми пада в селото. Ша кажат: „ Дядо й умрел, друго дядо е приьол“.
–Такъв е нашият, старият морал – редеше тя.-Сега моралът е друг. Но ние по стария си живеем.
Жива история беше баба Юля.
На неин близък и приятел на мъжа й, подвизаващ се в разказите й с кодовото име „Майсторът“ дори отказала да го пусне в дома си.
„Ако си сам“, му рекла, „няма да не взема. Ако дойдеш с жена си, добре си ми дошъл, ако дойдеш със снаха на, със сина си, ще те приема, ама сам не“.
И сами жени не би приела, призна любезната ни домакиня.
–Съмнителни са тези работи. Какво е това – жени без мъже и мъже без жени?! Кой ги знае какво ще правят.
Единствено изключение направила за някаква чужденка. Цял месец живяла при нея. Един ден тя й готвила, един ден чужденката на нея. А в останалото време си пишела нещо на горния етаж и ходила на разходки из балкана.
Така ни увлече баба Юла с разказите си, че едвам се откъснахме за кратка разходка из селото.
И тя тръгна с нас. Помолихме я да ни спретне една родопска баница за закуска и за кори щеше да отскочи до магазина. Върна се да си вземе телефона. Ако го няма магазининера, да му звънне, да отвори.
А ние до близките малки връхчета отскочихме. И потънахме в гледките на Родопа планина.
На влизане в селото лъкатушещ между тротоарите възрастен мъж закачливо ни попита как е настроението.
Сетих се как баба Юла ни разказа, че в селото никой „не пипал“. Само двама пияници имало, ама те сега били кротки. Е, май първият го отметнахме.
Тъкмо да пристигнем до къщата и се сетих, че си бях оставила щеките в колата. Така и така не бързахме за никъде, тръгнахме да ги вземем. Нямахме друга работа, все е разходка. И ни срещна джип. А в джипа мъж със светнали и весели очи. Забибитка той, замаха, зашумя страшно.
-Мда, май е втория пияница отметнахме- отбеляза Трифон.
И май така си и беше. И не че го обвинявах. То си трябваше течен кураж да кара по този древно римо-български път. Със скорост при това.
Взех си аз щеките и, запозната вече с проявяващата се все по-упорито моя разсеяност напоследък, ги оставих на оградата. Дето се вика, да се спъна утре в тях и да няма начин да ги забравя. Е, както често напоследък, начин намерих. Но, за това утре.
А днес се прибрахме в къщата. А там, печката беше напалена в малката кухничка. И на масата ни чакаше топла и апетитна вечеря.
И потънахме отново в удобните легла и топлия глас на баба Юла. А историите й не свършваха.
Балдъзина поляна имало нед селото. Точно преди граничната бразда. История си имало наименованието. Истиснка при това.
По времето на Тодор Живков един човек се влюбил в балдъзата си. От кричимските села бил. Оставил жена си и тръгнали с балдъзата да бягат. И дошли до границата близо до с. Кестен. Започнали да се катерят нагоре. Не била свикнала жената а подобни катерачески натоварния. И извикала в отчаянието си:“ Изморих се, не мога повече“. Чул граничарят умореният стон. Видял бегълците и завикал на свой ред: „стой, стой“. И никой не е спрял. Уж бил извадил прелюбодеецът пистолет. И открили огън граничарите. Служба, изисквала го е. И ги застреляли. Даже награда взели. Все пак, границата охранявали. На фона на свободно преминаващите бежанци из цяла Европа днес, това ни се струва немисимо жестоко. Само си мисля колко немислимо е нашето безхаберие към държавата ни за онези хора, които доблестно са изпълнявали дълга си. Че то хубаво е да гледаш на нарушителите на хора с права и да им прощаваш благосклонно всякакви простъпки. Само дето те не гледат на нас така. И мал по малу превземат живота ни. Тъжни размисли. Отърсих се от тях. Бяхме на значително по-прекрасно място. Заслушах се пак в гласа на домакинята ни.
Райко, воден от желанието си да снима диви животни, не спираше да пита има ли наоколо. И разказваше баба Юла. И за сърни, и за мечки, и за вълци. И неизменен участник в историите за животни бяха гъбите. Като жив спътник през живота им. Явно, гъбите са играели истински важна рола в живота на тези гранични хора. И нищо чудно, цената им е била един от основните фактори, заради които не са се изкушавали да преминат браздата. Явно и затова граничните власти напълно миролюбиво са търпели ежедневните им прибежки до съседна Гърция.
-Има мечки – казваше баба Юла. – Като отидеш на оная поляна,е , и сърнички има, и гъби.
-А ти виждала ли си мечка?-питаше Райко.
-Уф, очи срещу очи.
-И как стана?
– Шти кажа.Един човек бере гъби. Той се връща, аз отивам. И през една време той чул мечкана, че реве, ама на мен не казва. Какво ли си вика – „Да върви, да я яде“. Оти бях го била оня човек на младини.
Той, моя дядо, се напил с него и тръгнали жените да сменят. А аз тогава в цеха работих и вика ми :“ Ела, вика, малко. Ти тръгваш с мене, а мойта Снежана тръгва с твоя мъж“. И я, доде ми каже, смахах го, хич ми не пука. „Че ти како си да кажеш със кого ша въра?!“ И викам на моя мъж „Ей, ама от ми не казваш, че ще ме сменяш, та да си найда некой, каков му я искам, не ти каков му ми дадеш“. И го набих и него , и него, и двамата. Набих ги бе, като мъжка Гана.
-А мечката?- не не се разсейваше Райко от любимата си тема.
– И мечката, ти казвам, И отивам да търся гъби. И гледам пукат са чьоте, махат се чотункине. (това не го разбрах, но така сладко беше изречено!)
-Ама викам си, той върви след мен и ме плаши. Викам си, че оня мъж се е върнал и ме плаши.
И та върви напред, аз отзад, тя нагоре, и я нагоре. И по едно време излязохме на едно голо място и та са изправила и ма чека. Пък моя баща, ние имахме на Чаирите като колиба. Нещо като вила, ама само с дъски оградена. А за добитъка с дувари и пак е покрито, зимно време там овцете зимуваха. И вика баща ми „деца, ако видите некъв космат старец, да не ви е страх. Отстъпвате, вика, три крачки назад, той ще си иде стареца. А ние не знаехме какво е мечка. Пък съм яла мечо месо.
И я отидох ся, видох я, тя ме чека. Аз дадох три крачки назад, гльодахме се, гльодахме се, разрева се, пусна си краката и бегом да я нема. И аз си останах. Ама страхова невроза хванах. Ако влезех в баира, си ма тресеше.
-А вълци видала ли си?- не се уморяваше Райко.
-Виждала съм, я! Ходеше с мен сина ми, да ме придружава. А я берях гъби. И се появи вълк. И я са развиках и то побегна обратно.
Даже съм виждала елен. Ама да видиш какъв красив. На граница. Въра на гъба със сина. Ама сина беше по-напред, аз по-назад. И по едно време реве, реве нещо. Викам какво ли? Е с такива големи рога, е. Нагоре, нагоре, ама колкото крава. И едно дълго. И си викам – то ша ма навре сега. А то ревеше. Сигур изгубило женското. И я викам – ако вида зор, ша са качам на дървоно. Рева, рева и избега.
Разпалихме се ние от тези истории делилейски. Развихри се туристическата ни фантазия, та решихме и по-далеч да стигнем.
– А извънземни виждала ли си?
Тук баба Юла рязко отсече:
-Нема извънземни! Аз съм виждала сичко – и вълк, и мечка, но извънземни не съм.
Пък съм гледала и сърничка. Дядото да намерило две. Таман родени. И донесе ги в торбичка. Ние в Родопине си имаме торби, дето през рамо си ги носим. Невенка и Митето. Внучетата много им се радваха. Донесе ги. Отидох на другия ден и гледам дали майка им ги търси. И казах на дядото да направи биберон. И от кравана мляко зимахме, и на сърнетата давахме. И те с козлетата тичаха.
-А свикнха ли? Не бягаха ли?
– Ам свикнаха, я! С козлетата бяха свикнали да тичат.
И някой ни беше наклеветили в горското, че сърни гледаме. И идваха на проверка. Ама ги нямаше тогава. Те си тичаха по горана. И се връщаха. Ми как няма да се връщат. Даже като чуеха, че отиват да доя кравана, тичаха веднага. Със сичко бяха свикнале.
Ама после получи едното като епилепсия. Така, падне на земята и рита, рита. И го заклах. Аз го заклах. Мъчно ми беше да го гледам. Мъчи се.
– А дали има сърни сега на поляните? Че много искам да ги снимам- питаше Райко.
– Има я.Е там, над селото като идеш, ще ги видиш.
Той преди един беше идвал да ги снима. Отива там. Една чатунка в устата си слага. И чека.
-Чатунка какво е, бабо Юле?
– От елхите зеленината. Да не му мирише дъха. Да не плаши сърните.
