Добре наспани на чистия родопски въздух, рано сутринта се строихме покрай същата кухненска маса. Печката пак беше напалена. И нищо чудно. Готварска електрическа печка отсъстваше. Печката на дърва, както преди няколко столетия, така и днес, служеше за огрев и за приготвяне на храна.
Нямало вчера кори в магазина. Та ни замеси мекици. На пода направо. Хич и не се сети дали я боли кръстът, дали нещо краката. За да бъдат доволни гостите, и тя ги направи.
И на масата се мъдреше голяма тава с цял куп топли и златисти изкусителки. И домашно сладко от малини. Как да кажа, вкусна и питателна закуска. Ама нали върхове щяхме да борим, не се оплаквахме от влизащите калории.
На края на селото видях Дидо да си приготвя щеките. И мъдро отбелязах, че въпреки снощния преход до колата да ги взема и предвидливото оставяне там, където „няма начин да ги забравя“, бях намерила такъв. И ги бях забравила.
Срещнах изумените погледи на Трифон и Вероника. Нали те ме бяха придружили до колата снощи. За да взема щеките. А днес аз пак без щеки.
какво да се прави. И за мен е нова появилата се наскоро моя способност да забравям незабравими неща и да обърква ситуации, в които „ама няма как да се объркате“. Ще ми кажа те няма ли начин аз да се объркам.
Пренапрежение и прекален стрес, е удобният отговор.
Дидо, в неговия суров стил, ми напомни, че не е късно да изтичкам обратно и да ги догоня. И тъкмо мислех по въпроса, той ги сглоби и тържествено ми ги връчи. Има още истински мъже. И те са сред нас, беля!
Снабдена с щеки, по друг начин вървях.
Оставихме селото зад гърба си. А пътят ни провираше по просеки между величествените родопски борове покрай граничната ивица.
И златните родопски поляни.
Не запомних точно маршрутите, по които минавахме. Историите на баба Юла кънтяха още в главата ми. С тях беше ангажирано вниманието ми този път.
Качихме два върха. Шабаница и Делибоска.
Кой кой беше, вече не помня. Помня, че беше красиво. И необятно. И се наслаждавахме на Родопа планина. В цялото й величие.
И до гръцко отскочихме нееднократно. Гъби нямаше в този конкретен момент. Ама билки какви се бяха ширнали! И от двете страни на границата. Та, преминавахме. И цели букети набрахме. Да запазим топлото родопско лято зимата в домовете си. В дима на ароматните билкови отвари пред печката.
Разказахме вечерта на баба Юла как сме миткали между държавите. Тя пък ни разказа, че точно около връх Делибоска камери гранични имало. За такива разни нарушители да следят. Та са виждали преминаването ни на прибежки.
Усмихнахме се небрежно ние. Нали Европейски съюз, едва ли ще бъде проблем. И изведнъж лека сянка мина покрай усмивките ни.
-Къде ходихме до тоалетна?-някой небрежно така попита.
Мда, колективно решихме да не задълбаваме темата.
А насериозно. Райко като добър водач и този път се беше обадил предварително на граничните ни власти и беше известил пребиваването ни с предадени в писмен вид имена и ЕГН. Това е била причината, според нашата домакиня, да не ни търсят граничарите.
-Щом сте се обадили, няма да ви търсят. Иначе веднага щяха да дойдат- отсече тя.
Е, спазили бяхме закон. Остава и нецензурни кадри да не бяхме оставили, всичко щеше да е наред.
