Само дето на берача му се случи неразположение. Заболя го главата. Добре че преди да ядем от гъбите. Че, иначе неизядени щяха да си останат.
Засуетихме се кой какви лекарства има и какво да даде. И се присетихме за Трифоновото неразположение на идване. Призля му от завоите. И спряхме в кръчмата на Михалково. Хем да починем, на него да му мине, пък и да похапнем нещо. А там, удобно бяха разположени в стъклена витрина цял арсенал млечни продукти. Какво по – подходящо от овче натурално еко био и всякакво подобно, а иначе, просто истинско, кисело мляко. Хапнахме по едно.
И добрата съпруга на Трифон, Вероника, се зае с обгрижване на неразположението му. Извади от раницата хомеопатично лекарство срещу гадене. Накапа чинно много капки от него в устата на съпруга си. Той още по – чинно ги пое. След което Вероника започна да разглежда етикета.
-Я,- възкликна тя- то срокът на годност преди 4 години изтекъл. -О,- продължи тя с изследователската си дейност- аз съм взела другото лекарство.
Нищо, философски зачетохме ние ситуацията. Важното е да вярва нуждаещият се и те, капките, пак ще подействат.
Само Трифон не се включи в този наш героичен епос.
-Лично аз не вярвам- безцеременно отсече той. – Ама нали жената вярва, за това ги пия.
Ето това е истинският мъж! За доброто спокойствие на любимата жена е готов да поеме лекарство с изтекъл срок на годност, при това дори не такова за неговия случай. Че и успя да се оправи, беля! Дай Боже, повече такива мъже!
Както вече отбелязах, Има още истински мъже!
Та, вечерта разказахме ние случката на Дидо и му предложихме да вземе от вълшебното лекарство. Срокът му на годност, разбира се, не се беше подобрил в изтеклия ден. Неподходящността му също продължаваше да е налице. Но щом Трифон се е оправил, най – вероятно ще подейства положително и на Дидо.
Тъкмо взе да мисли Дидо в положителна посока и ни изненада Вероника:
-Оставих го в колата – изрече тя.
Но и това не успя да ни срине. Нали бяхме свикнали героично да спасяваме ситуацията, единодушно отсякохме :
-Още по – добре. То от разстояние действа още по – силно.
Заложи Дидо на добре познатия аспирин. А след като пое още по -познатата биричка, съвсем се давръндиса.
Той се давръндиса. А ние се размазвахме по леглата. Току – що изкъпани след дългия преход, телата ни се предадоха на умората. А топлината от печката на дърва и миризмата на омайните гозби ни изпращаха директно в небитието.
Добре че баба Юла ни отстрами с нестихващата си енергичност. Като млада девица скочи да прави салата и да слага масата. Поне в нарязването на зеленчуците успяхме да я отмени този път с Вероника.
Салата, гювеч, пържени гъби. Мурсалски чай. Истинско родопско угощение!
А по-сниман гювеч едва ли съществува на света. Освен в някое от онези надути шефски предавания. Както го възпял поетът, един го осветява, друг го снима, трети лекинко им се присмива.
И насниман, и изяден, гювечът върна поизгубените ни сили. Живнахме, както се казва, след вкусната вечеря и събрахме сили за кратка обиколка на селото. Тъй като обувките ми бяха в процес на изсушаване след краткия дъжд, аз реших да тръгна из селото в напълно автентичен местен вид. С червени чорапи и розови чехли, любезно предоставени от домакинята.
И тръгнахме. И срещнахме други двама заблудени граждани. За мен ясно. Аз вече на местна го докарвах. Но те имаха силно изразен туристически вид.
-И вие ли сте туристи? – не се стърпях да ги запитам. Нали обичам да влизам в контакт с обкръжаващата ме обстановка.
-Личи ли ни? – отвърнаха с усмивки те.
-Ами, личи ви – с лек укор им отговорих. – Вижте аз как вече се сливам с обстановката. По чехли си ходя из селото. Всеки момент очаквам предложения за приставане. Или поне да ме отвлекат, от приличие.
Измолих ги за снимка на групата. За моя радост, а на другите за изпитание на търпението.
Снимаха ни те и продължихме по пътя си.
А ние изпратихме Райко зад граничната ограда за поредния опит да снима сърни. И се завърнахме към селото.
А там, зад оградата на постройката с надпис „кафе аперитив“, се осъществи оживление. Придобихме желание да влезем. И се сетихме, че никой не си беше направил труда да вземе финикийски знаци.
Ами, нищо предложих аз, ще ни ги запишат на тефтер. И утре ще минем да платим. Ще използваме и доброто име на баба Юла като гарант. Така и така цяло село знаеше, че при нея спим.
Помислихме, помислихме, па решихме евентуално утре, след върха, да минем да изпием по един „кафе аперитив“.
И точно в тоз велик момент до нас спря сравнително млад мъж на колело. Определено не беше от постоянните жители пенсионери. А предвид съботната вечер, явно син, или внук, дошъл за спокоен край на седмицата. Закова той колелото пред нас и рече:
-Каним ви в заведението. След малко отваря. Ей сега ще дойде магазинера. Аз черпя!
А от заведението вече се виеше яката чалка. И огласяше близките и малко по-далечните баири.
Закиприхме се ние и му рекохме, че утре с удоволствие, ама днес сме много изморени. Два върха сме качили.
-Не вярвам- рече той- това е невъзможно.
-Имам снимков материал- парирах го умело аз.
-Я да видя- не се отказваше той.
И, ето това беше един от моите апогеи. За мигове като този снимам аз като въртоглава. Един път се случва, но успях да отговоря на възникналото съмнение с материал, по количество напълно подобаващ.
Нямаше избор хайванът, повярва ни. И ни обясни недоверието си.
Миналата година страшен смърч преминал през балкана. И повалил големи дървета. Та, преките пътеки станали непроходими. Но те изчистили основната. И явно ние по нея бяхме минали.
Сетих че се, че същото недоверие, че ще стигнем, беше изразила и баба Юла предната вечер. Явно, местните, по преки пътеки се движат. А ние, нали по тракове и навигация, бяхме уцелили изчистената пътека.
Пожелахме си приятна вечер и той се върна в местната кръчма – дискотека. А ние се прибрахме на топло при баба Юла. Луната беше обърнала към първа фаза. А ние обърнахме към фазата на съня.
