-А, няма страшно,- успокои ни баба Юла – Тя ей сега ще се вдигне.
И наистина. Докато се наслаждавахме на вкусната закуска, мъглата като дим се разсея в небитието.
Нарамихме раниците и по следите на Райко. Целта ни бяха Турсунските поляни. И, евентуално, Турсунски връх, или Турсуница.
И се заредиха родопските пейзажи.
Ние ходихме, Райко снимаше. Само дето Дидо го излови, че с обектива за диви животни беше заснет. И се позасегна. Той диво животно ли бил. Е, не, разбира се. Просто сменянето на обективите си е доста мъчителна и изискваща пълна хигиена работа. Та по пътеките е препоръчително по-рядко да се случва.
И накъдето и да тръгваше разговора, все към евентуална среща с пустата му мечка се извърташе. Дали пък и откъде ще се появи. Нали все за нея слушахме два дена. И как току се появявала наоколо.
Решихме да не се плашим. За всеки случай вдигахме по малко шум. Момчетата като по-философски настроената част от човечеството решиха да не губят време в празни приказки, ами да вземат да се овкусят за мечката. И нападнаха храстите с боровинки. Така де, няма да я обиждаме с жилаво неовкусено месо. Пък и за Райко си мислехме. Нали все трябваше да се снабди с прословутата снимка на мечка. И като добри приятели, направихме възможното да помогнем, подотвяйки се като „захранка“ за мечката. А ако и такива вкусни не ни хареса баба Меца, както се казва, вече не можем да помогнем.
И достигнахме ги най-после Турсунските поляни. Бая на високо ги бяха качили, та зор до там. Но пък гледките си заслужаваха. И в гръцко можехме да погледаме, и в българско. Само дето аз постоянно ги бърках. И невинно някак, поради лоша ориентация, все преминавах браздата. В гонене на билките, не поради бежански наклонности.
Само Дидо отскочи за норматив до връх Турсуница. Ние предпочетохме да си полежим в спокойствието на зелената ни планина. Билки бяхме събрали за две зими напред. Оставаше да съберем и спокойствие. И на това наблегнахме.
И завърши нашето родопско преживяване.
Остана време да се върнем в селото, да си вземем топло „До виждане“ с баба Юла, да й благодарим горещо за всичките й грижи и да поемем по еднокилометровия път към Хюндая.
И в потвърждение на максимата „никога не е късно да научиш нещо ново“, открихме непознат и за мен родопски специалитет. Тикълник. Картофи, намачкани яйца и сирене, вкусно завити в кори за баница. И щедро намазани с масло отгоре.
А мен, разбира се, най-ме впечатли упътването за ползване към поставения в двора мотор.
С най-сладкия надпис на родопски диалект:
„Дечьотлетоща и женища да са не чеперет и чьопет на мотора, оти е врагаска работа, ше сторет бельо, ше са удрьот и ще патят и тьоглет“.
Както се казва, жените и децата да си знаят мястото. А мъжът да гледа семейството. Пък ако му остане време за мотор, със здраве, както се казва.
Похапнахме и тръгнахме.
След неизменната табела, сочеща към Михалково се заговорихме за пореден път. Всеки беше чувал, че има достъпен за хората извор на прословутата вода. Позната ни в добре газирания си вид, от извора извирала значително по-слабо, но все пак газирана.
И на принципа, абе съмнителна ни е тази работа, ще трябва да се провери, обърнахме автомобила по посока на указателната табела.
И открихме извора. С удобен паркинг до него. Тъкмо да се завайкаме, че не сме си взели достатъчно бутилки, добри хора ни посочиха входа на водоналивния цех на около 30 крачки. И там предвидливо продавали празни бутилки.
А от изворите течеше истински газирана вода. Значително по-слаба от познатата ни от магазинната мрежа, но газирана. Смеехме се и се радвахме като деца. Явно родопското спокойствие ни беше върнало способността да забелязваме онези дребни прекрасности, които изпълват живота ни с тихата радост.
Прекрасен завършек на едно прекрасно родопско изживяване.
Със слънчеви хора и огряни от слънцето поляни.
Сред които Благодаря, че бях!
