Дойде заветният ден и се срещнахме с Дона на централна автогара в София. До Истанбул си бяхме взели билети за нощния автобус.
Пътуването в атобуса не се отличи с нищо знаменателно. Просто си пристигнахме в сутрина на следващия ден.
Знаменателното се случи там. А то се получи от комбинацията на две обстоятелства. Сами по себе си с нищо не изпъкващи. Но, попадайки в нашите нежни ръчички, успяха да прераснат до знаменателност.
Първото беше, че полетът ни беше чак вечерта. Второто, че същият този полет трябваше да се осъществи от новото, за тогава летище. А до него метро нямаше.
Спойката се случи в нашите скромни и не твърде сериозни туристически души.
На първо време не се случи нищо особено. Просто си се разходихме из града. Имахме цял ден, все пак. И в края му бяхме планирали да започнем дългото предвижване до новото летище. А предвижването до там си беше самостоятелно пътешествие. До някъде с метро, или автобус. След това трябваше да намерим автогара и да се качим на автобус за Анкара. И на една от спирките да вземем друг автобус, който вече ще ни откара до летището. Заради отминалото време, може и да бъркам поредността на последните два автобуса. Но така, или иначе, като бройка трябваше да отметнем и трите превозни средства.
Малко неудобно и дълго. Но пък ние имахме цял един ден. В който и няма какво да правим.
Силни изказвания, както щеше да се окаже малко по-късно.
След като към умората от нощния преход с автобуса се присъединиха умората от разходката и напеклото слънце, и двете единодушно решихме да поседнем под сянката на едно дебело дърво в някакъв парк. И така. Първо поседнахем. После и полегнахме.
По някое си време взех да се тревожа аз лекинко. И подпитах Дона дали пък не е време да тръгваме.
Спокойно бе, имаме цял ден.
Кратката версия е, че се сетихме вече да бързаме. И се разбързахме. Първият етап го минахме доста безпроблемно. Успяхме да намерим автогарата. Качихме се на автобус за Анкара. В автобуса имаше интернет (както в повечето междуградски автобуси на Турция). И докато аз берях душа и се молих Богу горещо да успеем все пак по някакъв начин да се доерем до прословутото летище, Дона се била отказала. И както по-късно разбрах, използвала наличната мрежа да търси билети за утре. Чудих се аз защо изведнъж в такова спокойствие се потопи.
Слязохме ние от автобуса на нужната спирка. За третия автобус вече нямаше време. Дори хипотетично не можехме да очакваме, че ще ни закара преди излитането на самолета.
Метнахме се на такси. Много бурно и пламенно заобяснявахме на шофьора как закъсняваме и ако може някак да побърза.
И всичко щеше да е наред. В общи линии, до секунди изчислено, времето щеше да ни стигне.
И тъкмо се канехме да поемем дъх. И влязохме в задръстване. Плътно и категорично. Просто спряхме на място. А пред нас имаше такова огромно количество автомобили. И така твърдо не мърдаха от местата си, че аз вече не виждах смисъл дори да призовавам висшите сили за помощ.
И когато бях готова да потъна в отчаяние, турският ни шофьор нави волана в крайно дясно и смело излезе от пътя. И се качи на тротоара. Изцъклих аз очи. Ама замълчах. Беше се отворил някакъв процеп в тунела.
И с бясна скорост подкара той. По тротоара. Добре че пътят вече леко в края на града се случи. Та много пешеходци нямаше. Възхитих се на градското им планиране. Евала, за широките тротоари. Това в България няма как да се случи. То детска количка не може да мине, камо ли такси с бясна скорост.
Колко нарушения направихме, дори спрях да броя. Важното е, че някак се озовахме на летището. И то преди излитането на самолета.
Благорадихме му около милион пъти. Дадохме му солиден бакшиш. И връхлетяхме като хуни.
Успяхме да поемем дъх чак, когато седнахме на самолетните седалки. Това, когато две луди гъби се съберат, все така се получава.
Важното е, че имахме положителен резултат. И отлетяхме за Бишкек. А адреналинът така и така се беше вдигнал. Та за спане много не ставаше.
Поне да се разходим назад във вековете. Да отидем на срещата с непознатото, както се казва, подготвени.
Историята на киргизкия народ. Повече от 3 000 години.
Първите държавни образувания на тази земя са възникнали във втори век до н. е., когато южните земеделски райони на страната влезли в състава на държавата Паркан.
Днешните киргизи представляват етнос, който е обособен от енисейските киргизи, мигрирали в местата на днешното си обитаване. В течение на вековете те се смесвали с местните тюркски племена, установени из районите на Китай и Централна Азия. Едни от тях са индоевропейските племена скифи, наричани също саки. Други са мигриралите в началото на нашата ера от изток усуни, сменени по-късно от евталити (бели хуни), а още по-късно от ассаниди.
Явно заради това заключението на извършения наскоро анализ в Института по молекулярна биология и медицина на Киргизия е, че киргизите са доста нееднороден народ.
В IV—III векове до нашата ера предците на киргизите били обединени в мощни племенни съюзи на централноазиатски номади. Дотолкова силни били те, че учените го разглеждат като една от сериозните опасности, които довели Китай до започване на строежа на Великата Китайска стена.
Нова промяна в етническия състав на древните грузинци настъва в ранното Средновековие. Когато територията на съвременна Киргизия окупирали дошлите от Монголия тюрки. И според учените, унищожили напълно коренното население.
В VII век същата тази територия влязла в Западно тюрксия хаганат. А в VIII век — в тюркския Карлукски хаганат.
От средата на IX до началото на X века Киргизският хаганат завладял Южен Сибир, Монголия, част от Иртиш и част от Кашгария.
Това бил и периодът на най-големия разцвет на държавата на енисейските киргизи. И свързан бил той не само с военни победи, но и с търговски обмен с китайците, тибетците, народите на Южен Сибир, Централна и Средна Азия.
Именно в този период предците на съвременните киргизи, след победа над Уйгурския хаганат, за първи път стъпили на територията на Тян-Шан.
Кратко било това величие. В X век във властта на енисейските киргизи останали само Южен Сибир, Алтай и Юго-Западна Монголия.
В XI—XII векове техните владения се съкратили до Алтай и Саян.
Междувременно, разселените на огромна територия части на племената на енисейските киргизи участвали активно в бурните събития на страните от Средна Азия.
В 12 век най-старият град, намиращ се на територията на съвременна Киргизия, Узген, а също и Баласагун стават центрове на държавата на Караханидите. А по-късно на Каракитайското ханство.
В 13 век пък са завладени от Монголската империя.
Във времето на монголските завоевания се появили няколко етнически огнища на киргизите в Централна Азия и Южен Сибир.
В течение на XIV—XV векове отделни групи енисейски киргизи са се преселили на територията на съвременна Киргизия. Но основната част от народа останала да живее в Минусинската котловина.
В XV—XVIII векове в Минусинската котловина дори съществувал киргизки племенен съюз Хонгорай. Наколко пъти киргизите се обединявали с казахските ханове. Но в края на XVII век били завладени от Джунгарското ханство.
В 1703 година джунгарския хан Цеван Рабдан, страхувайки се тези негови поданици, киргизите, да не бъдат завладени от династията Цин, или Русия, решил да ги изсели от Минусинската котловина и да ги премести на юг. С помощта на киргизките князове в Абаканската долина били събрани 15—20 хиляди киргизи. По три основни пътища и под охраната на джунгарски войници, енисейските киргизи били заселени във владенията на Цеван Рабдан.
В 1756—1757 години Джунгарското ханство на свой ред било разгромено все пак от Цинската империя (Китай). В резултат на тези битки значителна част от киргизкого население погинала.
Почти по същото време други киркизки племена водели битки с хановете на Кокандското ханство. И за да избегнат тяхното владичество, приемали руско поданство. И така се превърнали в проводници на руската експанзия в Средна Азия.
В 1855—1863 цялата територия на съвременна Киргизия била отвоювана от Кокандското ханство и влязла в състава на Руската империя.
В нейните граници тя била разделена на Южна и Северна Киргизия. Южната, заедно със северен Таджикистан била причислена към Ферганската област. А Северна Киргизия към Семиреченската област с център гр. Верен (съвременния Алмати).
Това било началото на новата история на Кирзигия.
До тук, къде забравени, къде останали в далечните спомени, събитията не ми звучаха поне непознати. Учила съм ги.
Но дори не подозирах колко бурна и богата на събития е съвсем новата история на тази страна. А започва тя в началото на миналя век.
В 1910 година на територията на съвременна Киргизия били открити първите шахти и започнал промишлен добив на каменни въглища.
И това било първото голямо преселение на руснаци в Киргизия. Новите руски заселници работели като шахтьори.
За известно време царското правителство не се бъркало особено в живота на киргизите. За първи път се сетили за тях от необходимост за мобилизация по време на Първата световна войвна.
След Октомврийската революция през 1917 година територията на съвременна Киргизия била включена в състава на Съветски Туркестан с административен център Ташкент( столицата на днешен Узбекистан)
По-късно, въз основа на националния план на СССР за формиране на на съветските републики от Средна Азия, на 14 октомври 1924г. била образувана Кара – Киргизка автономна област в състава на РСФСР. На 25 май 1925г. е преименувана на Киргизка
На 1 февруари 1926 е преобразувана в Киргизка АССР. А на 5 декември 1936 в Киргизка ССР. Тогава била определена днешната столица, но с името на руския военоначалник Фрунзе.
И започнали прекрасни битови промени. Наречени от съветското правителство аграрна и научна реформи.
Странстващите номади били извадени от юртите си. Наместо тях били построени жилища, в които този номадски народ вече можел да спи на бели чаршафи.
Създадени били колхозите. И номадските до скоро киргизи вече можели да изкарват прехраната си, без да е нужно за това да водят битки и да плячкосват чужди богатства.
Населението било изведено от ерата на непросветеността. Децата били откъснати от тежкия труд, който полагали от съвсем невръстни и били отведени в ново построените училища. А там ги учели на четмо и писмо. И им разказвали за съществуването на други народи и други култури. Въведено било задължителното средно образование. За първи път тези отрудени деца получили не само право на детство, ами гарантирано със закон. Вече не било нужно да се трудят наред с възрастните от сутрин до здрач. А тичали и си играели в междучасията.
За подготовка на техните учители били отворени в страната висши педагогически училища. Постепенно се откривали такива в най-различни сфери.
Проведена била и грандиозна съдебна реформа.
Въпреки неизбежните политически борби и настроения, народът на Киргизия, а както се убедих, и на останалите азиатски бивши съветски републики, е благодарен на Русия. За всички тях Русия е събирателен образ на „по-добрият живот“. И да, сега са изоставени и тънат в икономическите си кризи. Но в онзи преломен исторически момент, именно благодарение на Русия те са получили невероятен исторически тласък. Още повече, в ранните етапи на социализма, той е бил истински чист. Едва по-късно успява да се опорочи и да се превърне в крайно тоталитарен. И въпреки това, наред със забраната да пътуват, битовите придобивки се запазват за киргизите.
Заради това и до днес обикновените хора боготворят руснаците. И вярват, че те могат да направят за тях всичко, което им е необходимо.
Може би заради това, след като чуеха натуралния ми руски, и виждаха две високи и бели жени, ни приемаха с Дона така радушно по време на цялото ни пътуване.
Въпреки многото дадени им придобивки, към 30-тте години на миналия век управата на СССР приемала републиката за изостанала. И няма как да не е била. Все пак, съвсем отскоро киргизите заживели по новия начин.
Заради това през 1932 година над нея взел шефство Ленинград. И тогава за втори път в нея били преселени множество руснаци.
В резултат на това второ преселване, работещите в Киргизия през 1939 година били 125 000 души. От които 42,9 % руснаци, 14,9 % украинци.
Ето тези факти, ме шокираха.
Изобщо, чак сега разбирам, че в рамките на бившия СССР са си местили хората от една територия на друга като движими вещи. Без оглед на роднински връзки, привързаност към място, или хора.
И нищо чудно, съвсем до скоро тези руснаци са били крепостни селяни. Руският подвид на роби. Те не са имали никаква собственост. Самите те са били притежание на барина. И в народопсихологията им е останала тази принадлежност. Може би заради това с такава лекота руснаците са били разселвани на територията на всичките сега бивши републики.
И отново заради същата народопсихология не са се бунтували на подобно вмешателство в личния им живот. Винаги са имали господар. Но той е бил техен, а не чужд поробител. И са го харесвали. Колко песни са останали на тема колко е хубав нашият барин. И с каква радост работим ние за него.
Същата народопсихология наблюдавахме и ние, когато беше наложено поредната политическа изолация върху Русия. Очакванията на Запада тя да доведе до падане на президента не само не се оправдаха. Напротив, руснаците се обединиха около него. И не само не се закъхариха. Ами се стегнаха и засилиха вътрешното си производство. И „неприятността“, която им докара тази изолация се изразява в това, че се хранят с истински руски продукти и не купуват бургерите и чипсовете на Запада.
Разбира се, има си своите негативи. Но руският народ е, както казват, друга порода. Не отричам всички злини, които и те, като много други, са причинили в исторически план. Но това са хората, от които се е уплашил Наполен и Хитлер. За които са казали, „за първи път срещаме такъв противник“.
И ако силата на армията може да се обясни с вътрешен политически нетиск и заплаха от вътрешни репресии. С нищо друго не може да се обясни поведението на онези ленинградци. Които при първите бомбандировки преди блокадата на Ленинград, вместо да се скрият в подвалите, за да защитят безценния си живот, влизат в дворците. Не за да заграбят каквото могат, че да осигурят поне 15 поколения напред. А за да опаковат и съхранят тези богатства от погиване. И заради тази саможертва ние сега ахкаме от възхищение при посещение на петербургските дворци. Защото след края на войната, тези богатства доброволно са върнати от същите тези пожертвали се. Да, днес излизат данни, че ленинградската блокада е могла да бъде вдигната много по-рано. И че Сталин сам я продължава, за да изтреби многото събрани интелигенти в града. Но това не заличава подвига на простите хора. И не заличава тази тяхната специфична народопсихология, в която любовта към родното, към руското, е основополагащо.
За кратко време киргизите, както и много други тюркски народи от състава на бившия СССР три пъти сменили азбуката си. От арабски на латиница, и от латиница на кирилица.
И се започнали съвсем съвременните събития.
А започнали те с великата перестройка на СССР. Каквито и проблеми да имало до този момент, всички те си оставали в рамките на голямата държава. И се решавали, както се казва „по домашному“. Но наложеният от Сталин диктат постепенно се вдигал. И на повърхността започнали да излизат всички таени етнически и териториални щения.
В Киргизската ССР започнали те с киргизко-узбекските стълкновения, прераснали в Ошската разправа през 1990 года.
През октомври на същата 1990 года представители на създаденото Демократическо движение на Киргизия обявили политическа гладна стачка с искания оставка на ръководството на републиката и отслабване на Московската власт. В резултат на това бил назначен първият президент на републикат. А на 15 декември 1990 година била приета Декларация за държавния суверенитет на Република Киргизия.
В общите кризисни събития в СССР, на 31 август 1991г. Върховният Съвет на Киргизия провъзгласил независимостта на републиката.
На 5 май 1993 года била приета първата Конституция на Киргизката Република, която постановила президентска форма на управление.
На 10 май 1993 года в Киргизия била въведена и собствена национална валута –сом.
Поредната правителствена криза довела до нова реформа през 1994 година, в резултат на която парламентът се разделил на две палати.
И както винаги, докато големите се разправят, мишките се разиграват. В тези политически неразбории страната се превърнала в един от основните канали за разпространение на афганистанските наркотици. Центърът на търовията с наркотици бил заформен във втория по големина град, Ош, в който живеело значително узбекистанско малцинство.
На границата на новото хилядолетие в страната се случили множество междуетнически военни конфликта. И няколко революции.
В резултат на една от тях, а именно Революцията на лалетата, случила се на 24 март 2005 година, приключило 15 годишното управление от първия президент Акар Акаев.
Новият президент Курманбек Бакиев пък бил свален от следваща революция на 7 априел 2010 года.
Властта преминала в ръцете на временно правителство, оглавено от лидера на предишната революция, Роза Отунбаева.
Стълкновенията между привържениците на новата и старата власти довели до междуетнически конфликт между киргизите и узбеките, живеещи в страната. В резултат на това загинали повече от 200 човека, а стотици хиляди узбеки напуснали страната.
Ето, сега си обяснявам разказите на на нашия узбекски водач в Узбекистан, как преди няколко години много узбеки се върнали в страната. Добре че има кой да следи историческите събития за такива като мен, които ги пропускат. И още по-добре, че ни подминават, че да имам възможност да ги пропускам.
На 27 юни 2010г. в Киргизиа бил проведен референдум, с който били потвърдени пълномощията на Роза Отунбаева като глава на държавата за преходния период до 2011 года. И била приета нова конституция, утвърждаваща парламентарна форма на управление.
На 30 октомври 2011 година били проведени избори за президент. Атамбаев
И от тогава до сега политическото положение в Киргизия е относително стабилно.
Чак леко ме стреснаха тези прочетени събития. В какво време сме отишли. Буквално на границата на възможното.
Слава Богу, не видяхме никакво напрежение. Не изпитахме никакво притесние от никого. Свободно си пътувахме двете с Дона из страната. Разхождахме се по тъмно напълно необезпокоявани.
