Въпреки че заради детството ми, прекарано в Русия, съм доста запозната с всичко руско, включително с бившите съветски републики, никак не можех да си спомня коя беше столицата на Киргизия. Че Бишкек ми звучеше напълно непознато, не беше страшно. Или я бяха преименували, или просто я бяха сменили, хората. Но коя беше старата? Онази, която съм учила. Като зад плътна завеса се беше покрил отговорът.
Фрунзе. Така се е казвал градът по времето на СССР. На името на руски пълководец Михаил Фрунзе.
Явно, толкова не ми е съответвало още тогава това име на киргизката история и бит, че не ми е останало в съзнанието.
А градът Бишкек(бивш Фрунзе) е съвсем нов град. Особено на фона на всичките си древни съседи. Основан едва през 1825 година.
Тогава се е казвал Пишпек. Или поне така била именувана изградената около него кокандска кепост. В Чуйската долина, в подножието на Тян Шан. На 700—900 м надморска височина.
За краткото й съществуване крепостта Пишпек на 2 пъти е превземана от руските войски. Първият, на 4 септември 1860г, а вторият, на 24 октомври 1862 година. През ноември 1862 крепостта окончателно е разрушена. И две години по-късно на нейно място е изграден казашки лагер.
През 1868 година на това място е основано селище Пишпек, което на 29 април 1878 година получава статут на град.
И тъй като градът все пак в Централна Азия бил съграден, на мястото на бившата крепост започнал да се събира пазар.
А градът бил заселен отначало с руски преселници.
През 1925 година става столица на Киргизката автономна област. През следващата 1926 година е преименуван на Фрунзе, в чест на съветския военачалник. А от 1936г. е столица на Киризка ССР.
Столица остава градът и след обявяване на независимостта на страната през 1991г. И тогава е преименуван на Бишкек.
Интересна история имаха местните за това преименуване.
Не приели лесно те съветското Фрунзе. И не заради друго, а заради срещнатата трудност при произношението .
В киргизкия език отсътства звукът «ф». Също не е допустимо съчетание на съгласни в началото на думата. Заради това местните жители просто не можели да произнесат думата „Фрунзе“ и я произнасяли като «Пурунзе».
И след обявяването на независимост, назрял въпросът с промяна на името. Така или иначе местните не можели да произнасят старото. А и не било нужно поради никаква друга причина то да остане.
Естествено, първоначално се обърнали към старото име «Пишпек». Само че не успели да открият никакво обяснение на тази дума. Етимологията му останала напълно неизвестна. И затова се спряли на най-близкото до нея като звучене – «бишкек» – киргизката дума за «уред, с коъто разбиват кумис». Конското мляко, така характерно за този географски район.
Поради какви важни обстоятелства този битов уред от домакинството е дал името си на столицата на страната, не е ясно.
На официалната страница на Бишкек е дадено все пак обяснение, облечено в красива легенда.
„Бременната жена на един баатир (много силен мъж) загубила своя бишкек за разбиване на кумис. И докато го търсила, внезапно започнал процесът на раждане. И родила тя син. И го кръстила Бишкек. Той станал баатир като баща си. А след смъртта му бил погребан на брега на река Аламедин. Там бил издигнат надгробен паметник- на Бишкек. И именно него виждали и описвали пътешествениците от XVII—XVIII векове, споменавайки мястото, на което бил издигнат съвременният град“.
За сметка на липсващите исторически сгради, днес Бишкек си има широки булеварди. Покрай голяма част от улиците са изградени тесни канали, с които се поливат множеството дървета, осигуряващи сянка в горещото лято.
Има си и нови обществени сгради с мраморна облицовка.
А кварталите му са създадени в типичния руски стил. Жилищните блокове са изградени в правоъгълник около вътрешен двор.
И много паркове има този град. И още повече паметници.
И паметникът на Ленин намерихме. Първоначално бил издигнат на централния площад Ала Тоо. А сега преместен на този, „Старият площад“.
Не можах да не му изплагиатствам позата. Само не успях да накарам друга птичка да кацне и на моята глава. Както се казва, луда съм. Ама не чак толкова. Явно птичките за по-следващите фази са предназначени.
И други паметници от близката лудост открихме. Не напразо е кръстен „Старият площад“.
Надписите с комунистическите лозунги. И благодарихме, че можем да ги снимаме, да ги погледнем с леко присмехулно снизхождение и да отминем в свободния си живот.
А живите свидетелства за същото това недалечно минало бяха навсякъде. И сталинските грандиозни сгради. И старите руски автомобили, вечно нуждаещи се от ремонт. И типичните за целия Съветски съюз леко кисели и слабо алкохолни напитки, продавани на улицата в бидони. Единствено старите стъклени чаши, които се заплакваха леко преди поредната употреба, бяха заменени с капиталистическите пластмасови.
Наред с широките булевардни, в младия град построили и голяма църква през 1943 година. Между другото, в съветското време на атеизъм.
Кръстили я Възкресенски събор, посветен на Възкресението на Иисус Христос.
Грижата за църквата продължила и в новото време. С указ на президента на независимата Киргизка републики, Аскар Акаев, през 1996 година територията около Възкресенския събор била благоустроена и значително разширена.
На това пътуване за първи път видях централно азиатските заведения за хранене. Наречени чай-хана. А в Киргизия чайханаси. Възникнало като наследник на керван-сараите. Заведенията, в които се настанявали някога хората и камилите от кервана. И където хем си почивали пътешестващите търговци, хем обменяли информация за пътя. А местните научавали от тях всякакви истории за чуждите и непознати земи.
Такива керван-сараи били изградени във всеки източен град. А когато камилите отпаднали като средство на превоз, големите керван сараи били изместени от по-малките чай-хана. И в тях местните и до днес се наслаждават на сладките си приказки на чаша чай. Или пък похапват големи страшни шашлици с късове месо.
И един истински силен мъж. Или поне неговият паметник.
Кожомкул Каба уулу . Истинска личност. И истински герой (баатир). Роден през 1888 година и починал през 1955 год.
Син на бедняк. Дарен с изключителна физическа сила.
В зрялата си възраст бил висок 197 см. (по други сведения — 230 см.), тежал около 160 кг.
Един от първите председатели на колхоз в Съветска Киргизия. 20 години оглавявал колхоз в Суусамирската долина с много плам и умения. И не бил просто административен ръководител, а работел повече от работниците. Построил и училище за децата в колхоза.
Останал в народната памет и като спортист – тежкоатлет, и като изключителен ловец. Почти ежедневно неговата съпруга , Акмадай, готвила от донесения от него улов храна за най-бедните.
За огромния си труд бил удостоен с орден на Трудовото червено знаме и с Почетна грамота на правителството на Киргизката ССР.
Но, в 1937 бил и репресиран и около година провел в затвор.
Толкова е обичан от кригизите, че го асоциират с легендарния баатир Манас.
Непосредствено до Кожомкул беше концертната зала. И там киргизите бяха спретнали нарочен празник. Само за мен. Познаващите ме знаят колко обичам да гледам и още повече да снимам местните. За да ги запазя в спомените си. И пред залата се случихме точно няколко минути преди да започне представлението. Когато цялата публика вече се е събрала и е все още отвън. Пред погледа на обектива ми.
Изключително красиви ми се сториха киргизите. Издължените им скули и дръпнати очи бяха офомени с изяществото на истински майстор.
Не можах да не се сетя за онзи култов виц:
„Отишъл мъж на фризьор и му казал „Направи ме убав“. А фризьорът му отвърнал „То, баща ти не е могъл, та аз ще те направя““.
Е, на киргизите определено им се беше получило. Сетих се колко много народи през вековете са минавали през земята им. И колко много поробители са имали. Явно, добро е било това многовековно съчетаване на гените. Резултатът беше тези красиви хора.
Дългата бяла шапка е типичната мъжка шапка за киргизите. Виждахме я на доста места. Но я носеха по-възрастните мъже. Толкова ми хареса, че исках да си купя. А продавачката, решена да запази традициите, настоятелно ме прикани да си купя се пак дамския вариант. И отстъпих аз. Какво да се прави. Та си купих не толкова висока, но доста по-червена шапка. Само че я снимах чак в Казахстан.
И друго се случи на това пътуване за първи път. Надписите, изписани на напълно непознатите езици киргизки и таджикски, на напълно познатата кирилица. Смисълът на тези надписи оставаше все така далечен, но пък познатата писменост инстинктивно ме провокираше да ги прочитам. И това много ме забавляваше.
„Самолетко чъгуу“ – зала за излитане.
„Тазалъктъ сакстагъла“ – пазете чистота.
„Улуу жениш майрамънъздар менен“ – Честит празник на победата.
Последният ни въведе в подготвената ни от добрата ни съдба изненада.
Случихме се в „становете“ в началото на май. И то в навечерието на 70 –тата годишнина от победата във Втората световна война. А, както се оказа, из всички азиатски бивши социалистически републики, празнуваха празника с подобна на Москва величественост.
И следобедът ни подари една от онези случайности, така ценни за брата турист, които ни срещат с истински жив живот.
А всичко започна с това, че попаднахме на централния им площад Ала Тоо.
Именно тук от 1984г. до 2003 г. бил издигнат паметника на Ленин.
След това на негово място поставили скулптура на «Еркиндик». Крилата жена, олицетворяваща свободата. Високо над главата си тя държала кръгъл атрибут от киргизката юрта, наречен тундук.
В 2011 година за пореден път бил сменен облика на площада. И на мястото на Еркиндик поставили паметник на героя от народния епос «Айкол Манас», останал в народната памет като Манас Великодушният.
Че беше красив, не ни учуди. Като туристи именно това очаквахме от всеки един площад. Да е красив, за да са красиви снимките ни.
Че имаше голям водоем и фонтани също беше добре дошло. А както се оказа по-късно и напълно обичайно за градовете от Централна Азия.
Учудиха ни надписите, оповестяващи 70-тата годишнита от 9 май – победата на руската червена армия във втората световна война и краят на Великата отечествена война.
Действително, там бяхме няколко дена преди празника. Че обичаха киргизите Русия и всички руснаци, вече се бяхме убедили. Но тези надписи, честно казано, малко ме изненадаха. Сякаш не се беше разпаднал СССР и ние бяхме отпътували назад във времето.
Добре че решихме да поседим на пейка на площада. Така или иначи, си бяхме разгледали града. Повече забележителности не се очакваха. И какво по-прекрасно място от тези удобни пейки пред течащите фонтани.
И настъпи изненадата.
А започна с някакво оживление. А се случи то пред сградата на Киргизкия държавен исторически музей и издигнатото на 45-метрова височина знаме.
Изведнъж широката арена между площада, паметника на Манас Великодушния и знамето започна да се пълни с народ. Появи се и глас от микрофон.
„Хайде, строявайте се, какво се бавите, не се размотавай“.
Огледахме се ние, ослушахме се. И дали с помощ от публиката, но схванахме, че се готви генерална репетиция на тържествения парад за 9 май. С майския валс и всички задължителни такъми.
А главните действащи лица бяха ученици от „големите класове“.
Двете с Дона, като сущи туристи-зяпачи се примъкнахме максимално близо и заехме позиции в ложата – на първия възможен бордюр.
И се започна. Вярвайте ми, цялата ми душа, ведно с голяма част от тялото ми се пренесе много години назад. Там, в Сибир. На генералната репетиция за празника 9 май.
Същата учителка.
–Защо така крещи тази, бе – чух да пита Дона.
Ами, те таки си крещят. Иначе са страхотни преповадаватели. И съм хиляди пъти била благодарна, че са ме учили. Но обноските са нещо ново за руснака. Навлизат едва сега. А тогава бяха нещо немислимо и израз на разглезеното капиталистическо общество.
Недопустимото за европейските ни съзнания, грубият им на моменти израз си е напълно нормален за тях. Както се казва, те така си говорят. Без да влагат лоши помисли.
Изобщо, тази генерална репетиция за нас с Дона щеше да се превърне в сблъсък на вижданията ни. Нейните, изконно европейски. Не само гражданин на страна, членка на ЕС, но и от години работеща за още по-европейска компания. Отделно от това, крайно про английско-европейски насочена. Със спазване на всички евро и прочее правила. И на поведение, и на работа.
И моите. Също на гражданка на страна-членка. Само че расла в онези руски потайности. В обстановка и сред хора, очакващи непрекъснато вражески нападения. Не губещи време в излишна любезност. С добри души, но липса на всякаква показност.
Странното и дори недопустимото на моменти за нея, си беше напълно в реда на нещата за мен. Това бях аз, това беше моето детство. На този площад повярвах в изобретяването на машината на времото. Поне преживях пътуване с нея.
А на площада започна генералната репетиция.
И да въведа публиката в сценария на репетицията.
Първата част. Войници ( момчетата от „големите класове“, облечени във военни униформи) се връщат от фронта. Току що е свършила войната (Боже, колко години съм го разигравала лично). Удържали са последната, важната победа. И се връщат у дома. Под звуците на военна песен „Ивсе пак ние победихме“.
Дори сега, когато го пиша, ме побиват тръпки. Невероятно влияние е оказала тази война на всеки един жител на бившия СССР. Почти всеки един има познат, или роднина, който е загинал там, на фронта.
А у дома ги посрещат техните любими. Съпруги, или приятелки, годеници. Вече почти са се примирили, че са загинали. И че никога повече няма да ги видят. И само надеждата, че все пак не са получили „онова писмо от фронта“ ги държи.
Въпреки лошите и почти невъзможни комуникации, по време на войната е правено възможното писмата да пристигат. Нали само те са крепяли духа на войника. По същия начин властите са се грижили „онези писма от фронта“, съдържащи тъжната вест за „геройски загиналият“ да пристигат до близките. И щом не си го получил, значи има надежда.
И ето, той се връща. И тя го прегръща. Няма такава радост!
Момичетата на площада („от горните класове) се впуснаха към съучениците си и ги прегърнаха.
След като бяха посрещнати, бойците от фронта приседнаха в полукръг на площада.
–Какво е това, какво правите?- рязко ме извади от разиграваната сценка грубият глас на учителката.
И последва кулминацията на сблъсъка на двете култури. Проевропейската на Дона и онази, руската, на мен.
Момичетата и момчетата от съвременната репетиция бяха просто съученици. Но „хладната „ им прегръдка явно не хареса на учителката. Не беше по сценарий.
–Те се връщат от война– чух я да крещи по микрофона. –Какво е това студено посрещане? Прегърнете се, поцелувайте се! Хванете се за ръце!
Извърнатата физиономия на Дона към мен. С най-широко възможно отворените от почуда очи.
–Ама как, то педофилия, бе. То сексуален тормоз. То правата на детето, пък на жените, пък въобще. Към какво ги подбужда тази? Как ? – бръщолевеше тя.
Какъв сексуален тормоз, бе?!. Айде стига европейски глезотии – отговаряше расналото ми в Русия аз.
Толкова мило и родно. Нищо друго не е важно. Важното е само сценарият да е изпълнен. И сцената да е истинска. И прочувствена. Права и прочее …. От лицемерна демокрация не е имало нужда по време на войната.
Истински хора. И героизъм. Това е било нужно, за да влезеш в бой с пълното съзнание, че като нищо можеш да си умреш. Но си призован за защита на родината. И ще, и искаш да я защитаваш.
Сега звучи прекалено, но тогава такава е била реалността.
Да се върнем на площада. Войниците вече са приседнали в полукръг на площада. И около тях населението танцува Майският валс. Всички се радват и празнуват победата. И танцуват валс. Със съвсем прости стъпки. Изразяващ всенародната радост.
И тъкмо си мислехме, че вървим на приключване,
И изрева в микрофона учителката:
„Трактора! На сцену трактора!“ ( Тракторите, на сцената да излязат тракторите)
Е, в този момент и моите очи се разшириха до размера на донините. Стига бе, тези хора и трактори ли ще докарат? По принцип се вписваше в сценария. След като са се върнали бойците от фронта, посрещнали са ги любимите, и са изтанцували майския валс, трябва да се погрижат за прехната. И изобщо, животът продължава. Трява да се жъне. И тракторите са си съвсем на място.
И тъй като вече бяхме приели, че няма невъзможни неща, започнахме да се озъртаме за големите машини.
И тук успяха да довършат дори мен.
Машини не дойдоха.
Дойдоха друг вид „трактори“. Няколко момичета, оформящи четириъгълник, тичаха и размахваха ръце в такт с тракторния ритъм. Явно, те играеха трактора. А по-в края на четириъгълника – един младеж. А на неговите рамене малко момче. Явно, трактористът. И тичаха, и тичаха. И в такт. Сущи трактор.
А от страни, след като тракторите ожънеха, малки момичета изобразяваха в танц поникването на посевите.
Помня, че много се смяхме и искрено се забавлявахме. Сеге вече не знам дали ми е толкова смешно. Злачни са били онези времена. И само можем да се благодарим, че сега сме добре. И сме свободни. Включително да критикуваме. А там, на фронта са умирали млади хора. И деца. И е хубаво, че има все още кой да помни. И да отдава почит и благодарност. На онези, малките хора, които реално са си дали живота.
А на площада настъпи последната част. И тя беше истински красива. По сцената-площад тичаха млади девойки и разпъваха в най-различни комбинации транспаранти с типични цветове и шарки на 15-тте бивши съветски републики.
Е, както е навсякъде в живия живот, не само посевите разцъфтяваха на тази репетиция. Нямаше как без ученическите свалки. Като си нямат хоро на мегдана, съвременните ученици си имаха генерална репетиция на площада.
А снимката е заслуга на Дона.
За нас сега това е едно мрачно минало. Но не бива да се забравя, че ние и нашите родители сме живели малко в периферията на това минало. Все пак така и не сме станали съветска република. А тези простодушни и добри хора са били. И република, и част от великия СССР. И няма как за няколко години да забравят това. Още повече, те, за разлика от други републики, не са видяли лошо нето от Русия, нито от СССР. Напротив, и образование, и медицинско обслужване са получили бившите номадски племена. Така че, конкретно те, има за какво да са благодарни.
Разходихме се още малко след края на репетицията. И се върнахме отново на площада. В настъпилия мрак той беше придобил съвсем друг вид. Празникът на победата беше отстъпил на магията на източните азиатски приказки. С цветни фонтани и арки.
Пълни с всякакви вълнения от невероятната изненада, се насочихме хостела си.
А пътят ни мина покрай поредния парк. Там бяха младите хора. Вместо на дискотека, в парка. Пред множеството будки за караоке. Плащаха и си пееха по компании.
Страхотно преживяване! Определено имаше с какво да запомним Бишкек.
