Един от дните тръгнахме към езерото Исък кьол.
Както отговорих на въпроса на Дона „Ам, какво ще правим там?“ – „Ами нищо, просто ще го видим“.
Не изобилстваше откъм забележителности Киргизия. И щеше да е обидно да не отметнем поне една от твърде малкото.
Народът й е бил номадски до вчера, както се казва. Какво да оставят за поколенията? Юртите от плат и кожа не издържат много на борбата с времето.
Качихме се на бус, тип „маршрутка“. Помолихме шофьора да ни каже кога трябва да слезем. Той ни увери, че ще е след около час и половина. И тръгнахме.
Може да нямаше много забележителности Киргизия. Но пък гледките от планината бяха вълшебни.
Истински странни се оказаха тоалетните. И то, не точно те. В общи линии, си бяха като навсякъде по света. Не устоях да се снимам с вратите им. Не са били високи киргизите. Не са порастнали много и до днес. И за такива големи бели птици като нас си бяха истинско забавление. Да настърчаме над вратите. Как да не се снимам?!
Пътувахме ние, и пътувахме. Гледахме през прозореца. Гледахме си телефоните. Минаха сякаш, повече от час и половина. Но нали по онова време все още гледах да не притеснявам хората със себе си, седях си кротко и чаках шофьорът да ни съобщи да слезем. И сякаш минахме едно езеро. Може пък да имат повече от едно.
След известно време вече се надигнах.„
-Извинете, дали е далеч още езерото Исък кьол.-попитах аз.
Въпросът ми предизвика бурно оживление в буса.
–Минахме го преди половин час.- стана ясна причината за това оживление.
И най-любимата ми част, когато някой не е изпълнил обещанието си. Наместо извинение, атака с обвинение.
–Вие защо не казахте да спра?
-Ми щото не знаем кое е. Нали затова ви помолихме… и вие обещахте…
Явно незаинтересоваността ходи по хората из целия свят.
Нищо. Извинение не получихме от нашия шофьор. Но пък се погрижи за нас. Спря в първото село. Там намери друг бус-маршрутка за обратната посока. Както щяхме да се убедим, словестната излишност е неприсъща за тези хора. Суровите условия на живот са ги научили да пестят енергията си и да я влагат в истински важните неща.
Качени на буса, тръгнахме на обратно. За да видим гледките от другата страна на автобусното стъкло.
Не след дълго стигнахме в селото Чолпон Ата. Там бях резервирала нощувка. Като гледах в какъв забит край бяхме попаднали, се замислих каква сила е това интернет. Дава не само информация, а и възможност за комуникация. И, седейки си в къщи на удобния диван, мога да организирам, а и да посмея да тръгна не само на някакъв край на света, непознат и далечен. Но и на вид, откъснат от този свят. Защото, колкото и да е откъснат, хората боравят със същите технолигии, с които и аз. И осъществяваме връзка. Аз съм резервирала два месеца по-рано. И тези хора от този далечен за нас край, знаят за нас и ни чакат. В невероятни времена живеем!
Снимахме любезния ни шофьор. Снимах и първата ми среща с жива юрта. Най-после още една страница от учебника ми по история и историческите романи оживя пред очите ми.
И се изправихме пред необходимостта да си намерим къщата за гости. Нямаше кой знае колко къщите в селото. Само че нямаше и много табели с обозначение на улици. За сметка на това, имаше такси. В първия момент имах чувството, че е плод на умореното ми съзнание. В този никакъв край, в това малко село. Такси. Че кой го ползва?
Малко, ама курортно. Заради уникалността на климата си, езерото от едната страна и планината от другата, селото привличало много туристи всяко лято. И местните организирали предоставянето на всички удобства.
Качихме се ние на таксито.
–Знаете ли адреса?-попитах аз шофьора.
–Ще го намерим!- усмивка ви отговори той.
Колко пъти съм преживявала подобни сцени. За да не ме изпуснат като клиент, ме уверяват, че го знаят. Дори с едно леко пренебрежение, че да изчезне всяко едно съмнение у мен. И известно време карат без да питат. За да демонстрират сигурност. И понеже аз нямам навика да нощувам в големи и известни хотели, неминуемо се стига до следния сценарий:“ Дайте да видя пак адреса“. Звънене по телефон. Макар и на непознат език – името на моята къща, или хостел и въпросителна интонация. Понякога втори, и трети разговор. Много оглеждане и бавна скорост. И в крайна сметка, винаги се стига до положителен резултат. Така че взех да приемам тези сценарии с нововъзникналото в мен туристическо спокойствие.
Така се случи и сега. Кирзгизкият шофьор караше бавно и се озърташе. Добре де, колко улици има в това село, че не ги знае. И като такси работи. И колко от така или иначе малкото къщи, даваха стаи под наем.
Излишни въпроси. Няколко обиколки на селото. Добре че наистина не беше голямо. И я намерихме все пак, нашата къща за гости. Но пък весел се оказа шофьорът. Всичко му беше забавно.
Макар и по тъмно, бяхме пристигнали.
А на сутринта рано – рано излязохмо на езерото.
Исък кьол. В превод от киргизки „горещо езеро“. Изобщо, думата „кьол“ в кюрдските езици означава водоем, езеро.
А езерото е безоточно. И не само най-голямото в Киргизия, но и едно от 30-тте най-големи езера в света и на седмо място в списъка с най-дълбоките.
Разположено в северо-източната част на страната. Между хребетите на Северната Тян-Шан: Кюнгьой-Ала-Тоо и Терскей Ала-Тоо, на височина 1608 м над морското равнище.
Бреговете са изключително заоблени. На цялата си огромна площ има само около 20 залива.
Само дето водата му е непригодна за пиене и поливане. Много е силна концентрацията на сол. Но пък образува лечебна кал, която също привлича туристите.
Името „горещо езеро“ е дадено на езерото не случайно. Меките зими в котловината, в кото се намира, запасите от топлина в огромната дълбочина на водите му и силната им соленост не му позволява да замръзва.
Първото споменаване на езерото учените открили в китайски летописи от края на II века до нашата ера, където е наречено Же-Хай, което в превод означава «топло море».
А в периода на Джунгарското ханство езерото придобило монголско наименование – Темиртунор.
Изследванията на езерото в съвременни условия е започнало доста късно. И през 2006 година на дъното му е открита неизвестна древна цивилизация, съществуваваща преди 2,5 хиляди години.
Две снимки на езерото и се насочихме към резервата под открито небе със скалните надписи.
Според учените, скалните рисунки изобразяват животът на населението на Исък-Кьолската долина. А са направени в периода от второто хилядолетие до нашата ера, до 8-10 векове от нашата ера.
В резервата има около 500 камъка, на които са изобразени различни сцени от живота на хората, както и на жертвоприношения.
Доста често върху камъните чените открили по два-три слоя рисунки от различни епохи, направени една върху друга. Много от тях са ясни и реалистични, с изключителна точност на фигурите на хора и животни.
Сюжетите и образите на рисунките били разнообразни. Така прочетохме. Само дето ние видяхме основно изображения на животни. И то на козли.
Каменния резерват днес бил древен грандиозен храм под открито небе в древонстта. Тук се извършвали различни култови обреди, свързани с с духовния свят и животът на номадското население на Исък кьол.
Снимахме ние, колкото камъни успяхме.
Следващият ни обект и среща с езерото беше далеч по-интересна за европейските ни съзнания.
Музей под открито небе и център на културата.
«Рух-Ордо», кръстен на името на Чингиз Тореку́лович Айтматов.
„Рух Ордо“ означава Духовен център. И се превежда като „ Град Благословен“. Не напразно му е дадено това наименование. В храма под открито небе са обединени пет от основните световни религии: будизъм, ислям, католицизъм, православие и юдаизъм.
В този духовен център авторите реализирали своята мечта за единството на човечеството, издигайки идеята за единството на Бога. За еднаквостта на всички миряни пред лицето на Бога. И за толерантно отношение на всеки един към религията на другия.
Идеята се родила в главата на един от депутатите на киргизкия парламент Ташкул Керексизов.
А го създали авторите като място за срещи с приятели. Независимо от вероизповеданията им.
Именно за да покажат равнопоставеността на всички религии и тяхното духовно наследство, изградили в огромния двор в кръг и на еднакви разстояния един от друг абсолютно еднакви бели павилиона. Единствено различен символ е положен на самите им върхове. Обозначаващ една от петте световни религии. Така са и обзаведени петте павилиона. Всеки един с характерните атрибути за храм на всяка една от тях.
Първият експонат на парка станало дървото на живота. Напомнящо цъвтяща японска вишна в момент на цъфтежа й (сакуру), гордо извисяваща се над безкрайното водно огледало на Исък-Кьол.
Всяко едно нещо в този парк е изпълнено със символика.
На брега на езерото са изградени четири изящни беседки, символизиращи четирите страни на света, а също и четирите годишни времена. В езерото пък се отглеждат двадесет и четири вида риби, в чието число пък е вложен символът на двадесет и четирите часа в денонощието.
В парка е изградена и концертна зала. Уникалната й акустика я правърнала в идеално място за провеждане на различни фестив али, конкурси и концерти. А кулминацията на всяко представление е вдигането на задната завеса и откриване пред погледа на зрителите на Исък кьол. В цялата му красота, пред покритите със снежни шапки планински върхове.
А във вътрешността й бяха качени по стените картини от така познатия ни бит на древните киргизи.
В този музей се почувствах на гости на прароднините. Нали според учебниците по история, канювиги Кубрат тъдява е живял и от тук е тръгнал канювиги Аспарух към днешните ни земи. И в Монголия така, като роднина ме посрещаха.
А красивата ни екскурзоводка ни разказваше как в езическите времена киргизите се кланяли на бог Тенгре, който означава „Небе” и са живеели в юрти. Както и нашите прадеди.
Особено място в живота на древните киргизи е заемал орелът. И така привързан и верен на стопанина си бил, че след смъртта му се извисявал с пълна сила нависоко, отпускал се и като камък се разбивал на земята. Близо до гроба на любимия господар.
Не напразно толкова място бяха отделили на този верен орел и в „Рух Ордо“.
Снимахме се ние с Дона навсякъде. А накрая на увлекателната беседа помолихме за снимка и нашата очарователна екскурзоводка. Толкова красива киргизка беше тя! Казахме й го. Изчерви се прекрасната дама. И вярна на древния обичай на предците си да показва по-високото положение на госта, ни върна комплимента. За , явно, повече достоверност, добави:
– И ние в древността сме били бели, със сини очи. Но след като е минал Чингиз хан, е обърнал генотипа на населението.
Ех, този Чингиз хан! Бая потентен ще да е бил. Това да обърне цял един генотип. Дето се вика, те колко и хора са били тогава.
Прекрасни са наследниците на древните киргизи. Само за да покажат уваението си към гостите, са готови да сътворят какви ли не легенди.
Благодарихме й и се разделихме с цял чувал усмивки.
А пътят обратно към Бишкек ни дари с още едно представление. На местната народопсихология.
Доколкото повечето киргизи използваха познатият ни руски в разговорите помежду си, с лекота бяхме въвеждани в тънкостите на тяхното общуване.
И така, по пътя на нашия бус-маршрутка махна една млада и „засукана“ киркизка. И нашият млад и красив шифьор не че не беше длъжен да спре. Но го направи с видимо удоволствие. И настоятелно я покани да седне отпред, при него. Привилегия, която току-що беше отказал на една не дотам млада друга дама на предишната спирка-махане.
Настани се девойката до момъка. Само че, вместо да се залюбят младите, девойката реши, че затвореното пространство на малкия бус, пълен с хора, е единстевното най-подходящо място за провеждане на изключително личен финансов разговор. Поне, според моите разбирания.
А така пространен беше той, че притихналата публика (да не пречи и да нешуми излишно със собствените си разговори), беше въведена във фактическата обстановка.
В неопределено скорошно време „засуканата“ мацка беше дала немалък паричен заем на свой познат от мъжки пол. И се случило това в изключително труден и неприятен за него момент. И тя се отнесла с изключителна състрадателност и добронамереност. Като му отпуснала този паричен превод, ощетявайки себе си и собственике си интереси. И го е направила изкюлчително и само в името на неговото добруване. И ето, сега тя е в подобен труден и деликатно финансов момент и на всяка цена й трябват онези дадени пари. И си ги иска обратно. Обаче, заемополучателят от другата страна на слушалката, за пореден път обясняваше, че няма такава възможност и не може да върне заема. Иначе оценява жеста и навременната помощ. И е крайно благодарен. Само дето пари няма. И заемът не може да върне.
И се завърташе за пореден път една и съща плоча. „Аз те уважих. Ти мен не. Аз ти съчувствах, ти сега не ми съчувстваш. И какво да правя сега. Аз така ти помогнах, пожертвах себе си….“
В потока от думи Дона откри за себе си и друга тънкост на подобни „разправии“. На няколко пъти мацката, в поредния кулминационен момент на поредния кръг от едни и същи думи, с приповдигнат тов заявяваше в слушалката „Некрасиво! Некрасиво ты поступил! Очень некрасиво!“.
Погледна ме тя с неразбиращи очи. „Тази пък, не стига че я е завлякъл с пари, ами и красиво ли иска да й е?“
(От автора):Въведение в тънкостите на руския език. В още културната форма на руския разговор, с който се търси уреждане на неуредени отношения, и преди да бъде преминато в следващото ниво – на крясъци и ругатни, най-силният и биещ на чувствата на противника израз е именно обвинението, че постъпката не е красива. Това са приели руснаците. И явно беше преминало и към съвременните киргизи.
В силата на този израз се убедихме в един от следващите дни. Мисля, вече в Таджикистан. В една от къщите ни за гости се появи някакъв проблем с интернет, за който не ни бяха предупредили. И едва след като характеризирах постъпката им като некрасива, домакините ни се засуетиха и взеха да опитват да отстранят проблема.
Няма да забравя невярващият поглед на Дона. Забавлителни са тези малки особености в различните езици.
Но, да се върнем на „засуканата“ киргизка“. Освен че беше заета с дългия си и напоителен разговор, тя никак не обръщаше внимание на всяческите опити на младия ни шофьор да привлече вниманието й. А той, милият, целият се беше превърнал в съчувствие. Ама така й съчувстваше. И с погледи, и с тяло, и с жестове. Че на моменти забравяше да гледа и през прозореца.
Не забравяше това, обаче, излъганата дама. И както беше погълната от поредната порадица обвинения и биене на чувства, с хладен и студен жест посочи на шофьора да спре. И той спря, разбира се. А спря до поредното място за продаване на изсушена риба. Нещо твърде обичайно за местните. И още по-силно миришещо. Та, прекъсна мацката пътят на целия бус с всиките му пътници. Прекъсна и раздирателно прочувствения си разговор и си купи от тази риба. В крайна сметка, като е така нещастна и останала без пари, защо пък и без риба да остава.
По най- невъзмутимия начин зае мястото си на предната седалка. И компенсира дискомфорта, причинен на всички останали пътници в тясното пространство от миризмата на сушаната риба с продължение на прочувствения й разговор.
За пореден път се замислих колко са еднакви хората. Независимо от географския район и времеви период.
Свърши се най-после тази велика драма с финансовия проблем. Свърши и нашето пътуване.
И започна да се обажда гладът. Та се присламчихме в една малка гостилница.
Зачетохме се в менюто с претенциозното заглавие „Европейска кухня“.
Не че бях чувала за подобни ястия в европейската ни кухня като „казан кебап“, „лазиджи“ и „мишуру“. Но не това беше най-странното в менюто.
След като го прочете един път, Дона го прочете втори път. И очите й все повече се разширяваха и придобиваха онзи специфичен учудено-невярващ поглед. Той пък извади от дълбината на дробовете й въпроса:
–Биляна, къде си ме довела? Това е страна на извратеняци. Какво ядат тук?
Сега беше мой ред да се учудя. Нищо странно, или особено не виждах в менюто. И в този момент схванах.
Остатъците от руския език. Отново в онези тънкости.
(И отново от автора):„Кокошка“ на руски език е „курица“. И именно това име руснаците използват, за да обозначат, че в ястието има пилешко месо. Буквално не казват „ястие с пиле“, а „ястие с кокошка“. Само дето обичайно съкращават това наименование от „курица“ на „кур“. Та, „пилешко с ориз“ звучи „кур с рисом“. И именно това съкращение бяха използвали нашите домакини и в представеното ни меню при изброяване на съставките в дадената гозба.
Странно и леко зловещо за туриста, наистина. Наред с пипера и картофите, например. А пипера-чушка пък наричат „болгарский перец“. Така както ореха – „греческий орех“.
Още по-веселата част настъпи, когато в един от следващите дни, свикналата вече с тази съставка в ястията Дона, видя табелка пред заведение за пилета на грил „Куры гриль“, което и сама успя да си преведа като „ …. на грил“. Истинска веселба.
То веселба, но подобно загубване в превода може и до по-интересни ситуации да доведе.
Няма да забравя как докато бродехме из планните на Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора, с голямо удоволствие установявахме близостта на езиците ни. И смело се впускахме в разговори с местните. Докато един от членовете на групата ни, прекарал няколко години в мисията на ООН в Косово ни разясни едни тънки разлики.
Че „жива свирка“ е „музика на живо“, а „велика свирка“ – „концерт“, приехме лесно и закачливо. Но когато разбрахме, че „пуша“ на сръбски означава“извършвам онзи ритуал по фелацио“ леко се стреснахме.
С весели пламъчета в очите ни наблюдаваше нашият просветител.
–Ха сега си представете, колко стреснати са сърбите, когато идват в нашата родина и виждат табелите „място за пушене“.
Е, колко пък да са стреснати. Ами, организиран народ сме. Всичко си има своето място.
Прекрасна е възможността за пътуване по света. И запознаване с чуждите култури. Пък и откриването на подобни различно-еднаквости.
