Настана заветният миг на заминаването. И се подредих аз на любимото ми гише „чек ин“ на летище София.
Поради една, или друга причина, до Гватемала предстоеше да се добираме на три етапа. Че полетите бяха три, си беше в общи линии, в реда на нещата. Все пак и нашата родина, както и Гватемала, не са така посещаеми, че да имат авиокомпаниите интерес от извършване на по-директни полети. Интересното дойде от дължината на престоите. Межу всеки от трите полета ни предстоеше престой по около 7-8 часа. Действително, на фона емблематичния „девет дена“ път това не беше чак кой знае какво. А от Агенцията ни бяха усигурили затруднения и несъобщени препятствия по целия път. Та, успяхме да уплътним голяма част от престоите в преодоляване на всякакви тегоби.
Първата порция от тях ми беше поднесена още на летище София.
След дългото и напоително преодоляване, животът определено изглеждаше доста приятен вече в салона на „Дайнърс клуб“ в летищна зона на летище София. Голям принос за това допринесе и чашката „Бейлис” в салона за изчакване. Предстояха ми близки срещи с наследниците на маите. И това беше чудесно!
Окрилена от тези мисли, се качих на самолета за първия полет от дългото пътуване. До Лондон. И тук за пореден път установих, че определено не сме свикнали с чуждоземци по нашите земи. Няколкото представители на хора, не от бялата раса, бяха разположени на три седалки едни до друг, без бял човек помежду им.
За разлика от това, при кацане на летище Лондон бяхме обградени от тълпи индийци.
-Единствените местни? – предизвикан резонен въпрос.
-Така ли изглеждат англичаните?
Е, миналата зима се убедих, че съвременните французи пък са преобладаващо черни.
О, времена. О, изместване на територии.
В шеги и закачки, стигнахме до Лондон. То и друг шанс нямахме, самолетът си беше директен. /Помните ли онзи сладък виц? Мъж и жена пътуват в самолет София-Варна. Той, в желанието си да я заговори, изрича култовия въпрос „Вие директно за Варна ли летите“. Дамата се оказала духовита, та отвърнала: „Не, приготвили са ми парашут. Над Пловдив скачам“./
Та и ние, не скочихме, а директно в Лондон си кацнахме.
И тук последва следващата всеобща изненада. Поредните перипетии, които бяха премълчани геройски от Агенцията, и които отново с много притеснения и нерви някак преодоляхме.
А успяхме благодарение на прекрасните хора от групата. Нали във Вселената има равновесие. И този път от другата страна на неуредиците, причинени от организатора, любезната Вселена беше поставила прекрасни, изключително интелигентни и широкоскроени организирани. Пък и всички бяхме пътували не един път. Та всяка перипетия, за щастие, приключваше успешно.
Преодолели поредните такива неуредици, снабдени най-после с бордни карти до Мексико / втората ни спирка по пътя/ и лелеяни места в самолета, се насочихме към предстоящия паспортен контрол. И тук взехме да си напомняме онова съобщение по уредбата в самолета, че транзитно пътуващите, като нас, освен че трябва да преминат паспортен контрол със съответното представяне на имиграционна карта, трябва също да си вземат багажа от лентата за получаване и да го преместят на лентата за трансфер.
Въпреки че внесе немалък смут сред нас, все пак решихме да го игнорираме. Така или иначе, нямаше как да знаем дали багажът ни ще бъде поставен на лентите за взимане на багаж. А за да го проверим,
трябваше да излезем и отново да влезем в летището. Което предполагаше безкрайни опашки за какъв ли не контрол. Без сигурност че багажът ни ще е там. Пък и нали го бяхме „чекирали“ в България до Гватемала и му поставиха онази отметка „трансфер“. Е, ако от Агенцията си бяха свършили работата, тези съмнения и притеснения щяха да ни бъдат спестени. Но не бяха.
С тежки от съмнения души, минахме все пак транзитния паспортен контрол и непосредствено след него открихме най-после офис на „Аеромехико“, която компания изпълняваше последните ни два полета. Нападнахме горкия служител зад него с въпроси за нашия багаж. Половин час проверки и звънене по телефона доведоха до отговора „Ако са го докарали от българската аеролиния, ще имате багаж“. Този отговор беше изречен на испански и явно непредназначен за нашата широка аудитория. На английски служителят ни преведе „Ол гуд” / в превод- всичко е добре/. Ма нали си имахме внедрен агент, говорящ испански, бяхме осведомени за испанския оригинал на английския превод. Не напразно мъдростта на вековете е постановила свещеността на простота. Да не знаеше никой от нас испански, щяхме да си се радваме на единствения ни познат отговор „Ол гуд“. А ние със същите тежки от притеснения души, се разпръснахме за убиване на множеството часове до следващия полет.
Отново нуждата да разберем съдбата на своя багаж ни събра на гейта час преди полета. И тук започна едно ново половинчасово проверяване и звънене по телефони от страна на служителите на авиокомпанията. Ту всичко беше наред, ту отново ни искаха паспортите и се започваше нова проверка. След цял куп подобни упражнения ни увериха, че всички багажи ще са качени на борда.
Не ни остана нищо друго, освен и ние да последваме багажа си на борда.
Няколко часа престой в Лондон, почти 12 часа полет, и се оказахме добре дошли на летище Мексико. Кой недоспал, кой неял, се отправихме да търсим поредното гише на „Аеромехико“. И отново неизменния въпрос – имаме ли багаж, с нас ли лети, добре ли е, комфортно ли му е.
И отново половинчасови проверки и телефонни прозвънявания. И отново суетене, проверки на паспортите, въпроси колко души ни е групата и видимо притеснение по лицата на служителите. Чак тук успяхме да разберем, че притеснение у всички досегашни служители предизвиквало наличието на две госпожи „Иванови“ в групата.
След разплитане на мистерията с двете еднакви фамилии, в крайна сметка и този служител ни увери, че багажът ни е отправен за Гватемала и няма нужда от наши допълнителни действия в тази насока. Това от една страна ни успокои. Все пак, информацията получихме от служител на компанията, с която летим. От друга, обаче, продължаваш да звучи в ушите ни онова подло съобщение от самолета, че трябва ние да си преместим собственоръчно багажа. И бае ви Ганя, нали си е недоверчив, целокупно се отправихме към лентите за багаж. Да изчакаме и да видим дали няма да излезе нашия такъв.
Е, не излезе.
След като преминахме и през проверката на личния оглед, вече се отправихме нагоре по стълбите за скенер контрол на багажа.
Преживяла вече щателна проверка в Лондон, една от нашите дами, този път премина безпрепятствено. И не беше чудно. В Лондон вече й бяха взели почти всичко, включително и запечатаните капки за очи, така че вече нямаше за какво да се захванат.
Щателната проверка, обаче, не подмина групата. Този път я отнесе един от нашите господа. Багажът от цялата раница му беше изкаран навън и след проверка на съдържанието, щателно вкаран обратно. Причината за упражнението остана далеч от нашите туристически съзнания. Но пък получихме уверението, че е за сигурността на всички пътуващи.
Така го и приехме. Както се казва, юнак без рани не може.
Най-хубавото на всичко преживяно беше, че общите несгоди сплотиха колектива. Така или иначе, заедно трябваше да си проправяме път през всички неуредици.
И си проправихме. Пък, на всичкото отгоре, и стигнахме. За сега до Мексико.
Но и това си беше успех. Особено след вече почти 24 – часовото борене с неуредици. Надявайки се, че преодоляхме последната неуредица, дойде време за първото селфи. Уговорихме се да гледаме информационното табло, за да видим кой гейт ще бъде обявен за нашия полет и се разпръснахме да оползотворим поредните много часове до заветния миг на третото отлитане.
Използвах моето време да посетя салонът на „Дайнърс клуб“. Многото предстоящи часове предполагаха една добра закуска. А досегашния ми опит от престоите в тези салони ме беше убедил в разнообразието на предлаганите храни и напитки.
Да, ама, шведската маса в салона на летище Мексико не страдаше от излишно изобилие. На практика нямаше никаква топла храна, а само няколко дребни сандвичета. Но пък имаше мексикански сос, който представляваше ситно нарязани домати, лук и чушки. Какво пък, с малко сирене се получи напълно автентична шопска салата без краставици. Автентичността му леко се оспорваше от наличната „киндзадза”. Но пък този неповторим вкус ме изпрати назад във времето на пътешествието из грузинския Кавказ. Май този вкус завинаги ще го свързвам с онова прекрасно пътуване и прекрасните хора, с които го споделих и срещнах по пътя си. Именно там кръстихме неизменно и на всичко използваната подправка кориандър „киндзадза”.
След известно време поисках да си направя още малко „шопска салата“. Е, не. Сосът, поместен в доста малка купа, беше свършил. За останалите два часа така и на нарязаха нови домати. След час свърши на практика цялата, така или иначе, оскъдна храна. Но никой не се постара да постави нова. За сметка на това, из салона щъкаха множество униформени сервитьори и доставяха на седящите пътници напълно безплатните храна и напитки. Типично за неразвитите държави. Няма какво, но го предлагат със сервитьор. Получават изключително малко, но държат да бъдат обслужени.
Това ме върна назад във времето и в разказите на една приятелка за нейни познати от Латинска Америка. Беше пристигнала на гости на роднини в Аржентина с тайната надежда някой от тях да има желание да я придружи из желаната обиколка на страната. Оказало се, че желание не че нямат, но всички й обяснили, че в момента е криза и нямат необходимите парични средства за това. Този отговор силно я смутил. Все пак същите тези роднини до един живеели в просторни къщи на повече от един етаж и били обслужвани от денонощно намиращи се при тях прислужници. В общи линии, нищо от заобикалящата я действителност не давала дори повод да се зароди съмнение за липса на пари. Оказало се, че тези родини не само не били готови да заменят луксозния си живот срещу малко по-скромен, с цел да освободят парични средства за удоволствия. Но и евентуалното пътуване следвало да бъде извършено по най-луксозния начин. А именно, нощуване в шикозни и скъпи хотели, пътуване с такси и прочее благинки. След дълги разговори моята позната установила, че за живеещите в цяла Латинска Америка бил изключително важно показния начин на живот. Може да нямат много, но колкото средства имат, ги използват за парадиране „пред хората“. И личното удоволствие и забавления отдавна са положени пред този олтар.
Наблюдавах латиносите в салона на летище Мексико. Седнали на празни маси, но заемащи задължителните пози с небрежно кръстосани крака и леко изсулени тела. Махаха с отработен жест към някой от сервитьорите в недотам голямото помещение. И получаваха в крайна сметка вода, или най-много малко количество алкохол. Асортиментът от към храни и напитки в салона си беше истински оскъден. Но го получаваха от сервитьор.
Разказвайки ми по-късно за живота си по същите географски ширини, нашият водач ми пресъздаде същото усещане. Именно заради това, както казваше тя, това, че някой жител на тези държави е богат в собствената си държава, дори не значи, че може да си позволи да отиде на пътуване до съседната държава. Камо ли да измерва богатството си с европейските, или американски стандарти. За тях било истински валидна максимата, че са силни само в своето си село.
Тягостно и бавно, отмина все пак и вторият дълъг престой. На таблото за излитащи полети вече беше обявен гейта за Гватемала. При пристигането ми заварих един от нашите господа да продължава разпитите за багажа. Стига бе, човек не го ли прежали?! От друга страна, разбирах го. Все пак отговорност пред жена си носеше.
Дългите въпроси към служителите от голяма част от групата накараха да отстъпи и моето досега здраво спокойствие. Съмнението относно съдбата на багажа ми беше посято вече и в крехката ми уморена душа. И аз се подредих за проверка на същия. След известно време служителят се обърна към всички нас и заяви „Да, всичко е наред“. Всички грейнахме в усмивка. Друг господин от групата ни се опита да ни апострофира, че всъщност служителят не е видял лично багажа ни и заключението му е, че само на хартия всичко е наред.
Но при кацане след невероятно дългите полети установихме, че всичко беше наред не само на хартия. Всички служители по веригата си бяха свършили достатъчно съвестно работата и всеки един от нас се въоръжи с по една бройка багаж с безценните си вещи вътре.
Влачейки ги към изхода на летище Гватемала, преминахме през няколко обменни бюра. У по-мъдрите членове на групата се породи идеята да обменим пари. Все пак кацахме в събота, а пред бюрата нямаше хора. Бдителността ни беше достатъчно приспана от дългото пътуване и не отделихме достатъчно време да поразсъждаваме по въпроса. Пък и никой от агенцията не ни беше казал да го свършил, поради което решихме, че има и друг начин и смело напуснахме летищната зона.
Че не сме постъпили правилно, ни уведоми нашият български водач веднага след срещата ни на изхода на летището. С укор ни попита защо не сме сменили пари вътре в летището. То било събота и нямало къде да сменим.
Търсенето на варианти за смяна па пари по-късно ни доведе до абсолютната убеденост, че някакво количество е задължително да бъде обменено на летището. В града това се случваше бавно и мъчително, след изчакване на множество опашки.
А колко време и нерви похарчи това ненужно занимание, е тема на последващото повествование.
