Множеството беше дотам шарено и празнично, че попитах дали се очаква някой виден гост. От типа на президент, или министър някой. Оказа се, че това си било обичайно и средностатистическо посрещане. Така гватемалците посрещали близките и роднините си. С много хора, с още повече усмихнати деца и много, ама наистина много балони. И още повече много шарено от всичко. Шарени бяха балоните, шарени бяха дрехите на гватемалци, шарени бяха и усмивките им. Такава феерия от цветове ме погълна, че забравих и за умората, и за всички несгоди по пътя. Ето ти един добър урок, който биха могли служителите на нашата агенция да взаимстват от бедните гватемалци. За да изтрият от спомените ни всички причинени ни дотук неудобства, можеха да ни посрещнат с по някой шарен балон.
Балони нямаше. Нямаше и въпроси имаме ли нужда от нещо. Служителят на агенцията – българският ни водач – ни строи извън летището и уморени трябваше да стоим, за да пуши и да ни обяснява какви перипетии имала тя. Наместо, примерно, да ни попита трябва ли ни вода, или тоалетна.
Из цялото пъстро множество народ, пушеха само част от българската група. Явно и гватемалците предстои да ги стигаме по култура и съобразяване с другите.
В крайна сметка дойде заветния микробус. Пък и ни откара до хотела.
След настаняването ни в хотела последва онова очаквано обменяне на пари. Случи се в банка в търговски център.
А самата обмяна, освен че беше изключително дълга като времеви период, си беше доста забавна сама по себе си.
Първоначално се подредихме в стройна опашка пред входа на банката. Да влезем ни пречеше заключената врата, а и стоящият зад нея униформено-въоръжен служител. Явно бяхме постигнали някакво негласно с него споразумение да ни пусне в подходящ за него момент и започнахме да чакаме настъпването му.
И чакахме. И чакахме. И пак чакахме.
Привидно банката изглеждаше почти напълно празна.
Сякаш вътре нямаше никой, а оттам не спираха да излизат хора. У нас се създаде странното усещане, че ги пускат от друг някакъв вход. Уж никой не влизаше, а непрекъснато излизаха.
Тази мистерия беше разбулена почти в момента на влизането ни. Оказа се, че същинската част на банката е на втория етаж. А видимо празният първи служи само като преддверие и начало на стълби.
След като се озовахме на втория етаж, се сблъскахме с две огромни опашки. Едната вляво, другата вдясно. И това, въпреки множеството излезли до този момент хора.
Друг униформен служител ни показа с ръка, че трябва да се насочим към лявата част на банката. Там за участниците в опашката бяха предвидени столчета, та приседнахме. Явно, първо трябваше да се оформи бележка за желаното за извършване действие, а по-късно същото да бъде извършено след изчакване на опашката вдясно.
Първите от нас заеха места пред двете свободни гишета. И се започна една дълга и напоителна обработка на паспортите и задаване на цяла купчина въпроси. Един от тези въпроси беше за социалния ни статус. За Гватемала било странно сама жена да има пари, че да ги и обменя. Интересно, ако кажа, че съм разведена, например, дали ще ми сменят пари? В крайна сметка, на никого не отказаха.
Заинтересувах се какво толкова правят тези служители с паспортите, че обработката на документа им отнема толкова много време. А те постоянно нещо правеха. Гледаха силно съсредоточено паспорта, вписваха данни. И така по 15 минути на човек. Като знам колко са ограничени данните, вписани в паспорта, ме обземаше искрено недоумение какво толкова вписват.
Огледах се за другите клиенти на банката. Седящият на съседното гише мъж спокойно гледаше филм на телефона си. Явно беше запознат с темповете на обслужване и не губеше излишна енергия в изнервяне. А както установихме по време на целия си престой, по тези географски ширини хората бяха истински спокойни.
А момчето на крайното гише се подписа под някакъв формуляр с отпечатък от палеца си, натопен в мастило. И това се случи със съвсем рутинни движения, без да беше предизвикано от някакво специално обяснение. Явно, беше истина загатната ни силна необразованост на населението.
След много, ам много дълго време, първите от групата застанаха на втората опашка вдясно. Неприятната изненада беше, че на нея вече се бяха наредили нови хора, които явно бяха пропуснали нашата обработка. Та тя беше набъбнала значително. Постепенно на втората опашка се събрахме всички наши групари. И започна новото чакане. Огледах се за гватемалците наоколо. Те съвсем тихо и кротко си стояха на опашката. Е, ние не успяхме да постигнем подобна тихост. Дългото чакане намери своя словесен израз в коментари, вицове и други шумни уплътнители на времето. В същото това време забелязах как дама от групата ни обясняваше на възрастен гватемалец от опашката, че сме дошли в Гватемала, защото се интересуваме от древната култура на маите. Обърнах се към групата. Шумното ни държане на опашката някак трудно успяваше да покрие създавания ни културен имидж. Но пък добре звучеше.
За разсейване на чакащите на монитор, разположен точно пред опашката, се излъчваха кадри от охранителна камера в същата банка с кадри от същата тази опашка. Загледани в тях установихме, че това е доста добра идея за отпускане на напрежението по опашките.
Докато чинно чакахме втората опашка, пред нас изникна нова мистерия. Краят й свършваше зад малък параван. Явно там бяха служителите, за среща с които чакахме. И опашката, макар и много бавно, все пак се движеше. Респективно, зад паравана влизаха хора. Но из – зад паравана никой не излизаше. Какво ли ставаше с хората, минали веднъж зад паравана? Вече започнахме да обсъждаме възможността за наличие на някаква мистична черна дупка, която ги засмуква? И в тоз момент прекрасен, вгледани по-внимателно, видяхме едно дребно същество да излиза. Явно, милите, са толкова дребни, че не се забелязват. В същото това време зад паравана беше един от доста високите наши мъже. Явно всички се бяхме концентрирали върху движещата му се фигура над паравана, видимо непригоден за подобни височини, та бяхме изпуснали от поглед излизащите по-дребни гватемалци.
След като дойде и моят ред да вляза зад паравана, разбулих поредната мистерия. Защо става толкова бавно? Ами, на второто гише се извършваше същата регистрация на паспорта, както и на първото. Смисълът и последователността на действията не ни се даде да разберем. Важното беше, че получихме по един наръч пари и един по един занапускахме банката.
Излизайки навън, уплътних времето да се снимам с първите ми „местни“. Колко обичам подобни снимки, повечето от вас са добре наясно.
Мисля, че този кадър би ме оправдал дори в очите на тези от читателите, които тихичко са ме укорили в политическа некоректност в изказванията ми относно височината на гватемалци. Но пък бяха толкова усмихнати и мили! И видимо приличаха на прадедите си. Както по-късно ни разказаха местните ни екскурзоводи, те са си именно същите онези маи, за които сме чели в учебниците по история. Техните истински наследници. Но, за това, когато му дойде времето.
Обменянето на пари беше така дълго, че цялото време което уж имахме, май се стопи и плавно щяхме да прелеем във вечеря. Поне натам ни подкара мислите настъпилата тъмнина.
Успяхме само да напазаруваме жизнено необходимата вода от близкия магазин и се отправихме към приключване на деня.
