Предвид планираното ранно преминаване на границата с Хондурас, много рано сутринта се строихме с целия наличен багаж на рецепцията на хотела.
Излизайки, се запознах с новоприсъединилите се към групата ни Виктор и Альфред. Двама руски господа на по около 65 години. Невероятни хора, както се оказа от по-нататъшното ни общуване.
Странно, но се оказа, че българският ни водач не говореше руски, а те пък не говореха български. Както се оказа по-късно, на английски успяваха да се разберат само за някой час на пристигане при микробуса, и то с помощта на ръцете.
„Какъв късмет, че ти пътуваш в групата!”, ми каза българският ни водач. И така аз заех позицията преводач. Благодарение на прекараното ми детство в Русия, дори се зарадвах на тази възможност. Въпреки че постепенно този късмет ми беше въведен в задължение за превод. А не че имах против, но ми пречеше леко на личните възприятия и преживявания от посетените места. Е, нейсе!
И така, тази сутрин си взехме пакетите с храна и се качихме в микробуса. Яйца и боб. Такава щеше да бъде неизменната ни закуската по време на пътуването. Хранителна и здравословна. Към края на пътуването съдържанието й явно досади на част от групата и един от господата ни тръгна да моли за друг вид храна. След няколко минути се върна. Всички чакахме с интерес да видим за какво ли се е преборил. А той гордо носеше чиния … с нещо различно от яйца? Не. Яйца си бяха. Обаче на очи! Това неочаквано разнообразие беше така неочаквано, че попари зародилите се искрици за борба на останалите членове на групата.
А в онази сутрин ни очакваше 4 – 5 часово пътуване, по време на което трябваше да преодолеем малко над 350 км. Започнахме да ги отмятаме по доста прилична магистрала.
Тъй като дадената ни от хотела закуска се оказа твърде недостатъчна за голяма част от групата, спряхме за втора такава на крайпътна бензиностанция. И там за първи път член на групата ни закупи едно много странно нещо. Всъщност, никак не беше странно самото то. Странното беше, че е опаковано в шарен плик като чипс. Оказаха се пържени свински кожички. Предлагани като чипс.
По пътя спряхме да си купим мандарини за 2 долара плика. Руските ни приятели извадиха уски, нашите хора отговориха с пържените кожички и запивката в микробуса отпочна. Както се казва, поставихме началото на българо – руската дружба, напоена с миризмата на мандарини и пържена свинска мазнина. За да няма излишни обвинения в туй-онуй, поставиме часова граница за подобни забавления. 10.00 часа. По-рано не. Ние да не сме…? Ама, ха!
В един момент две от дамите, седящи една зад друга придобиха нужда да използват ръката си, с която държаха пластмасовата чаша с уиски. Другата вече беше заета. Седящият встрани от тях Виктор, като истински руски мъж, свикнал, че трябва да е помощ и опора в напълно всичко на своята руска жена, посегна да подхване чашите. Но двете наши дами, като истински независими българки, пренебрегнаха този негов жест, захапаха чашите със зъби и с освободените си ръце извършиха нужните им действия.
При това го направиха с толкова отработен и категоричен жест, че запътилият се на помощ Виктор остана в безтегловност. „Виж, виж, Алфред, български стил за освобождаване на ръцете”- подвикваше той като малко дете.
И осъзнахме ние, че тази пуста еманципация малко вповече ни е дошла напоследък. Може пък да се поучим на поведение от пътуващите с нас руснаци!
След първото „малко“ за отскок, българският ни водач започна разказите за особеностите на тукашните народи. Започна и с проверяващи въпроси. Оказа се, че не сме слушали дотам внимателно, че да можем да отговорим на подвеждащите въпроси. Обеща ни изпит по материята накрая. Първоначално се позасрамихме и започнахме с незабравената от ученическите ни години отговорност да се притесняваме да не би да не запомним целия материал. Само че порасналото ни съзнание изхитря и стигна до извода, че всъщност да се провалим на изпита си е жива далавера. На есен ще повтаряме! Това прозрение силно да мотивира групата. И разказите на водача ни си се заразхождаха необезпокоявани из автобуса. Какво пък, с моята практическа помощ във вид на превод, можех да се боря и за стипендия!
Не спирах да изпивам с поглед действителността, преминаваща зад автобусните прозорци. А там бяха местните. Стоящи до домовете си, покрай които преминавахме, или накачени по много в каросерията на някой пикап.
Както успяхме да се убедим в последвалите дни, това си беше най-обичайния метод за предвижване.
И стигнахме до границата на Гватемала и Хондурас. Не че малко граници съм преминавала покрай многото ми пътешествия. Но тази си беше истински категорична. Жълта разделителна линия по земята. И надписи. „Гватемала” от едната страна. И „Хондурас” от другата. В никаква неточност, или скрита информация не можеха да бъдат обвинени.
За удобство на преминаващите, именно тук бяха разположени и „пунктовете“ за обмяна на валута. Основният беше под палатката, непосредствено до разделителната жълта линия. А другите бяха мобилни. В смисъл, много мъже с цели бали пари обикаляха около жълтата линия и обменяха пари на желаещите. Гледките ме върнаха в същите такива на обмяна на долари и марки по нашите земи в началото на демокрацията.
След като всички се снабдихме с нова бала пари от новата валута, едва пристигнали предния ден в Гватемала, вече я напуснахме. И се впуснахме по пътищата на Хондурас.
А те ни отведоха до древния град на маите Копан. Именно тук щеше да е първата ни среща с тяхната история.
Верни на българската максима „гладна мечка хоро не играе”, преди да се впуснем в легендите за древните, нахранихме съвременните си стомаси в близкото заведение за хапване.
И тук за първи път на живо се сблъскахме с истинността на предупреждението на нашия български водач относно липсата на бързина у местните. Всъщност, липсата на бързина не беше много точен израз. Наличие на абсолютна бавност и безхаберие, беше някак по-точен. Истински деца на природата, те нито бързаха, нито се притесняваха за каквото и да било. Но пък се усмихваха мило и обезкуражаваха всеки, който дори си помисляше да изяви някаква претенция.
Как се случваха нещата? Ами, отиваш до „бар плота” и поръчваш избраната храна. Плащаш, дават ти номерче и започваш да чакаш. И чакаш. И продължаваш да чакаш. И пак чакаш. А когато вече се умориш да чакаш, отиваш до същия този „бар плот” и си показваш на милата дребна дама номерчето с въпросителна физиономия. /За неговорещите испански толкоз/. Тя те поглежда и ти казва: „Уно моменти”. И ти отново продължаваш да чакаш. И така няколко пъти.
След като вече си мислехме, че ще останем за вечеря, храната поетапно започна да излиза. Всички се напрегнахме от завладялото ни внимание да си чуем номерчето. Постепенно по някоя физиономия се отпускаше, притежателят й гордо отиваше до „бар плота” и доволен се запътваше към масата с чиния в ръце.
От набързо видяното меню бях отхвърлила възможността за омлет /яйца хапвахме на всяка закуска/ и си взех вегетарианско бурито. Оказа се дебела палачинка, в която беше завит готвен ориз с боб и зеленчуци. Защо ли ми прозвуча така познато?! Точно преди една година се изхранвах със същото из Куба и останалите карибски държави. Само без палачинката. Там тя беше заместена от обикновени филии хляб. По ред причини бяхме кръстили предлаганото навсякъде пиле с ориз и боб „карибската кетонна дата”. Явно ми предстоеше да я поспазвам и този път. Липсата на комунизъм беше прибавил към неизменния ориз с боб, и зеленчуци. А използваните подправки бяха превърнали това ястие в доста приятно за небцето.
Освен с първи досег с хондураската кухня, това заведение ни осигури и първия ни досег с продажбите на туристи. Завладян от желанието си да има от всяка монета в обръщение в Хондурас, Алфред си закупи от местен търговец пълен комплект. Всъщност, срещу 2 долара той получи пет стотинки от истинските парични знаци, но пък облечени в пликче. Все пак нали затова е туристът. Да си купи нещо, което му се предлага безплатно, и то срещу висока цена.
Продаваха се и панамски шапки. Оказа се, че те, всъщност, се изработват в Еквадор. Масовата им продажба започнала по време на строежа на панамския канал. А от там е започнал и износът им. И така тези шапки, изработвани в Еквадор, са придобили обществена известност като „панамски“.
