Дойде 12.02.2018г и Колелото се завъртя в правилната посока. Още първия ден ни се даде да разберем, че сме добра група и така ще си вървим.
Не успях да си запазя места за самолета онлайн, поради което казах на Мира и Райчо, че три часа преди полета аз ще съм на летището, за да си осигуря така желаното място до пътеката за дългия полет. За мен беше твърде важно, поради появилите се напоследък проблеми с кръста. Те казаха, че ще дойдат два часа по-рано. Строих се аз чинно три часа преди полета пред гишето за чекиране на аерогара София. По правилата на авиокомпаниите, именно тогава отваря „чек ин“-а за международните полети. Е, не и този ден. Построена първа на опашката, проседях в очакване на отворят един час. Точно Мира и Райко се появиха, подредиха се до мен и гишето отвори. Ами, група сме! Чекирахме се и се започна голямото летене.
Един час полет до Истанбул. Прекачване и девет часа полет до Банкок. Един къс и един доста дълъг полет. По тази схема минаваха досегашните ми пътешествия. Като след дългия полет обикновено следваше крайната дестинация. Този път след дългия полет следваше наистина дългия полет до крайната дестинация. Още 12 часа до Окланд. 48 часа в полет, малко разтъпкване по летищата. В общи линии 48 часа в седнало положение и леки придремвания тук – таме. Както казах на кацане, този полет не е за живи хора. Единствено ме възпираше от голямото мрънкане едно семейство, което пътуваше с нас от Истанбул. С четири малки деца. Последното пълзящо бебе. Почти не ги усетихме. А и на двата полета бяхме през няколко реда. Без нерви, спокойно и плавно мина тяхното пътуване. Възхитих им се. Повече български родители трябва да се отнасят така с децата си!
Оказа се, че това не е най-дългото пътуване в живота ми. На връщане пътувах 57 часа, от които 35 часа в полет.
На летището в Банкок се бяхме излегнали по седалките пред ръкава на нашия най-дълъг полет в стил на добрия Мечо пух. Кротко очаквахме да ни качат на борда. И изведнъж по уредбата съобщиха нещо. Интуитивно усетих, че това е моето име с невероятно странно звучене. Станах и отидох до служителите на ръкава. Широко усмихнат мъж ме попита дали пътувам сама. При това го направи с тон, който даваше да се разбере, че вече има необходимата му информация. В същото това време се обърна към Райчо и Мира и ги повика с ръка. Тримата не бяхме с един билет и нямаше как да ни свържат. Явно службите им работят добре. С безкрайната си доброта Райчо си помислил, че ни викат, за да ни дадат места един до друг. Това ни беше отказано малко по-рано поради много препълнения полет. Оказа се, че емиграционните служби на Нова Зеландия имат обичайните въпроси към нас. Поискаха ни номерата на полетите за връщане като гаранция, че не сме тръгнали да емигрираме. Въпреки че двете с Мира бяхме чудесни кандидати. Доколкото четох, напоследък в Нова Зеландия емигрират само мъже и са поставили строги рестрикции за присъствие на поне една дама към емигранта –мъж, независимо от роднинската им връзка.
Минахме емигрантския контрол и към полета.
Самолет, мнооого дълъг полет и добре дошли в Нова Зеландия.
Още в самолета в душите ни се зароди доста бурен смут, който успя да ни изкара от 48 часовата умора и ленивост на последните полети. Причината беше в това, че ни раздадоха декларации за носена храна.
Оказа се, че трябва да декларираме носена храта. А аз носех ядки и сушени плодове. Обаче, от съдържанието на декларацията, не стана точно ясно в коя категория попадет те итрябва ли да бъдат декларирани.
Събрахме се трите мъдри и морни глави да мислим заедно. Колективната мисъл, след 48 часов полет рядко успява да роди нещо мъдро, но затова пък успешно вкара страх в душите на всички. Всеки един започна да си спомня, че е чел, че в Нова Зеландия не можеш да вкарваш никакви храни.
Всъщност, тази забрана е валидна за абсолюто всички граници. Но митническите служители на повечето не я изпълняват, проверявайки багажа на пътниците. А Нова Зеландия е една от държавите, които стриктно държи на нея. И ние бяхме на няколко минути от срещата с тези митнически служители.
Първа стъпка. Като чисти българчета решихме, че няма да декларираме нищо и ще си ги прекараме нелегално. Как ли пък ще го установят.
Е, в този момент Съдбата сметна за удачно да ни удостои с видео филмче от авиокомпанията, в което ни прожектираха как пускат кучета да душат пътниковия багаж и как откриват цялата храна вътре. Следваха червени кървави надписи с размера на глобите от няколко хиляди новозеландски долара. Явно не бяха достатъчно страшни, та завършваха с възможността за затвор.
Филмчето изигра своята плашеща роля. Колективният ни ум започна да мисли какво да прави с храната. Лесно ще започнем да я ядем, обаче ни е в чекирания багаж. Тоест, нямаме достъп до нея засега. Следващата ни мисъл беше да вземем да си я изхвърлим на кацане. Това на мен не ми хареса. Носех ядки, купени от майката пенсионер на Дона. И сушените лично с ръцете ми стафиди и сини сливи. Като си спомнях как рязах всяко малко грозденце наполовина, как изваждах семките от там и го сушах, направо кръв ми закапа от сърцето. В този момент се сетих за едно съобщение, получено от Ралица. Тя беше кацнала в Нова Зеландия един ден преди нас и ми беше написала честно да си декларираме всичките бисквити. Когато го прочетох, все още летяхме на крилете на мечтите и самолетите, та дори не ми мина през ум да вляза в разговор и да уточним какво ли туй ще значи. Ама как съжалявах в този момент, че не го направих!
След близо два часа колективно мислене, решихме да декларираме честно всичко и отделихме останалото време до кацане за философската настройка да приемем стоически конфискуването на продуктите ни.
След като кацнахме, реших да заложим на изпитаното поведение на тъпоумната девица с големите очи. Насочихме се към най-добродушно изглеждащия служител на Митници и започнахме с жалното оплакване, че нещо не сме разбрали в тези декларации и върло се нуждаем в неговата помощ. Това поведение винаги действа! Служителят се усмихна снизходително, само дето не ни потупа по глупавите главички. Оказа се, че под никакъв предлог не можем да внесем жива храна като пресни плодове и зеленчуци, месо, яйца и млечни продукти. Но, ядки и сушени плодове, а както се оказа по-късно и консерви, може. Но трябва да са декларирани. В случай, че не са и са открити при контрол на багажа, всъщност пътникът носи отговорност за невярно попълнена декларация и там се включва частта със затвора от клипчето.
Добре, преминахме и това. Влязохме в страната с всичкия си багаж. Както установи по-късно Ралица, стафидите отдавна не бяха просто стафиди, а се бяха превърнали в странен ферментиращ продукт с приятен вкус. В онзи момент важното беше, че влязоха заедно с нас в Нова Зеландия!
С „Киа ора“ ни посрещна Нова Зеландия. „Добре дошли!“ На езика на древните й жители маорите.
И с новозелендските долари – едни от най-симпатичните банкноти, които бях виждала.
С една от най-сладките птици върху тях. Киви. Помните ли малката птичка от учебниците по биология?
Освен че наименованието й е същото като на рошавия кафяв плод със зелена вътрешност, птицата киви е една от най-древните в света. Уникалността й се изрязава в това, че е единствената птица в света, която в хода на еволюцията е загубила своите крила, опашка и способността си да лети. Тя се активизира само нощем. Явно заради това има най-закърнялото зрение сред птиците, за сметка на което е развила изключително силно обоняние.
Другата особеност, която си спомням, че Киви извършва своето еволюционно развитие в среда без бозайници и въпреки това е развила някои характерни за тях белези като телесната температура, функционирането на яйчниците и разположението на ноздрите близо до върха на клюна.
Всички птици Киви живеят единствено на територията на Нова Зеландия. И те, както и древното местно население – маорите, за жалост са застрашени от изчезване.
Може би заради всички тези уникалности, в момента Киви е националния символ на Нова Зеландия. Изображението й срещахме доста често през двуседмичния ни престой на двата острова. Освен паричните знаци, то красеше входове, рецепции и всякакви табели.
Така и не успяхме да се сещнем с тази птица лице в лице. А предвид нощния й начин на живот, дори да се бяхме срещнали, трудно щях да я снимам. Заради това публикувам чужда снимка.
Добре кацнали, влязохме на гости на маорите, киви и съвременните заселници. Именно срещи с тях очаквахме в предстоящата ни обиколка на Северния и Южния остров. И с прекрасната природа, разбира се. Толкова бях чела за нейната уникалност.
