Няколко кръгчета на паркинга за свикване с колата. И повтаряйки си „Аз съм на осевата линия“, смело завъртях волана към Окланд.
Още тогава, а и всеки ден по-късно установих и установявах колко е приятно да е чисто ново построена държавата. Пътищата бяха построени точно така, както трябваше да бъдат, но на много места у нас не успяват да прекроят старите. Е, тук са си ги строили съвсем на скоро. Най-старите постройки в държавата бяха на сто години.
Невероятна маркировка! Не че първият ден не направих два неуспешни опита да заходя на кръговото от другата страна. Но като цяло маркировката беше дотам прекрасна, че почти оставя чуждестранния шофьор без наличие на възможност да обърка. Ограничението на скоростта 50 км/ч за населените места и 100 км/ч извън тях, се спазваше неотменно от всички. Нямаше безсмъртни, които да прелитат покрай ушите ми. За пореден път установих, че когато всички наоколо спазват правилата, животът е спокоен и приятен. С такова удоволствие не бях шофирала отдавна!
Още по пътя към Окланд ни поваля слаб дъжд. И по вода ни тръгна.
Хвърлихме багажа в лоджа и драснахме из Окланд. Бяхме му отделили не повече от няколко часа. Все пак не очаквахме неизброимо множество от забележителности в този почти сто годишен град. Така и се оказа. Прекрасен нов и чист град на брега на западния бряг на тихоокеанския залив Хаураки на Северния остров.
Пешеходната ни обиколка ни срещна с първото ни предизвикателство. Пресичането на пътното платно. Непрекъснато колите се появяваха от отсрещната страна. Тъкмо се огледаш и виждаш, че няма кола и тя се появи от там, откъдето не я чакаш. Дясно движение, какво да се прави.
Най-впечатляващи за разбираемо съненото ни състояние се оказаха светофарите. Това бяха едни от най-дългите светофари. По-дълги бях виждала само в Япония. Явно самите им конструктори също го съзнаваха. Толкова дълго трябваше да чакаш човечето отсреща да позеленее, че неволно се зарейваш в облаците. А на зеления цвят на човечето бяха отредени буквално няколко секунди. Тоест, за да предприемеш успешно пресичане, трябваше да се изстреляш още в първата секунда на зеления цвят. На средата на кръстовището, човечето вече почервеняваше и започваше да мига и до края вече си застопоряваше алената визия. За да осигурят тези бързи реакции на преминаващите след дългото чакане, конструкторите бяха вложили един писък на киви в първата секунда на целеното човече. Писъкът успешно ни събуждаше всеки път и буквално ни хвърляше на пътното платно. И така успявахме да пресечем на време.
На следващата сутрин, заради часовата разлика / 11 часа все пак/, се оказа, че в 6.00 ч. вече никой не можеше да се прави, че спи. Така че още в ранни зори тръгнахме нагоре от лоджа, за където вчерашният ден не ни стигна. Съвсем наблизо се оказа огромна катедрала. Поради ранния час тя беше затворена. Това беше достатъчно за добрия Райчо да си тръгнем. Но изначално по-нахалната ни женска природа, накара мен и Мира да попитаме работещия на отворена врата мъж. Обясни ни, че катедралата отваря доста по-късно. А именно във време, когато ние вече бяхме планирали да сме на път. На свой ред ни попита от къде сме. Казахме „България“ и със съмнение в гласа го попитахме знае ли къде се намира. Той се усмихна с широка усмивка и ни отговори, че е от Хърватска. Остави работата си и каза, че заради нас, представителите на братския народ, ще отвори Катедралата и ще ни я покаже.
Разказа ни, че преди доста години дошъл насам с идеята да проповядва християнството. Като протестантски свещеник отишъл първо на Соломоновите острови и след няколко години работа там, се заселил в Окланд. По време на изключително подробната обиколка из катедралата, ни обясни, че преди да бъде построена тя / а това е било толкова отдавна, че още миришеше на съвсем нова, но за тази държава и 50 години са много време/, представителите на християнското протестантство са осъзнали, че църквата с всички нейни тайнства стои доста далеч от обикновения човечец и той не може да я почувства близка. Заради това са решили да построят тази катедрала по начин да отворят и приближат църквата до хората. Авонът вече не беше отделен, а поставен почти на централно място в сградата. Навсякъде около него имаше места за сядане на обикновените вярващи. В духа на отвореността, една част от Катедралата е построена със стъклен покрив и при недъждовно време, службите се изнасят буквално на двора.
След построяването й, Катедралата е обрекла на забрава на старата църква „Св.Мери“ от другата страна на улицата. За да не се изостави тя, хората са решили да я преместят и да я поставят до самата катедрала като по този начин стане част от нея. Местните с личен труд са преместили дървената й постройка, изграждайки релси. И сега старата църква наистина е част от новата грандиозна Катедрала.
Построяване на новата катедрала наложило дори да се премести старата малка църква. За да не я разглобяват при това, местните намерили начин да я „предвижат“ до новото й място. В църквата до днес пазят снимка от онзи паметен ден.
Интересен отговор получихме на въпроса си коя е преобладаващата религия тук. Отговорът на свещеника беше „ В Нова Зеландия 49 процента от населението изповядват религията „но релиджън“ / в смисъл – нерелигиозни/. Каза го, обаче, без яд. С усмивка уточни, че това е съвремието по целия свят. Останалите 51 процента до скоро са били поклонници най-много на англиканската църква, след това на католицизма и най-накрая на протестантството. Напоследък католицизма набирал преднина поради нарастващия брой емигранти от католическите страни. Много малка част, а именно неизменните индийци и други азиатци, си изповядват техните множество религии.
Прекрасно начало на пътуването ни. В далечна Нова Зеландия намерихме събрат, който ни се зарадва и ни обгради с внимание.
