След краткия обход на Окланд, на колата и газ към планините. Нали затова бяхме дошли на края на света. Да видим цялата прекрасна природа.
Така премина голяма част от престоя ни на двата новозеландски острова. Аз на волана, Мира поемаше настроената от Райчо навигация и снимането от предното стъкло. Райчо се грижеше за намиране на пътя и повечето снимки по пътя.
А пътищата бяха истинска благодат.
Още в първите ни часове Нова Зеландия ни създаде впечатление на изключително уредена държава. За инфраструктурата и прекрасните пътища – нормално. Строени са съвсем наскоро с познанията и прогреса на стария свят. Все пак за мащабите на световната история Нова Зеландия е съвсем млада държава.
В цялата държава – и на двата острова, живеят около 4 милиона души. 2 млн от тях са съсредоточени в трите големи града – официалната столица Уелингтън, Окланд и Куинстаун. Там, обичайно за целия Стар свят, живеят предимно младите хора. Останалите 2 милиона, на възраст между 60-85 години живеят разпръснато из цялата останала територия.
Извън големите градове, където се забелязват и по-високи постройки, във всички по-малки поселища / така и не можахме да разберем села ли са, или градове/,
По време на престоя си тук установихме, че много от наименованията на градове и местности са си останали от местното население маори. Явно в техния език имаше наистина много повторения. Минавахме покрай градове Пикирики, Матамата, Парапарауму.
Само в малкото на брой големи градове имаше по-високи сгради. В останалите градчета и села строителството беше изключително ниско. Ама наистина ниско. Повечето поселищата се състояха от едноетажни дървени къщи с големи дворове. Не във всяко от тях имаше магазин. В някои от тях настъпилите глад и жажда можеха да бъдат удовлетворени единствено в крайпътни кафенета. Които освен с ограничения си асортимент от храни и напитки /основно кафе, чай, чипс и бисквити/ предизвикваха потребителя и с изключително високите си цени.
Тук е моментът да възкликна – е га ти цените! Няма такива високи цени! Според Мира и Дона, това бяха английски цени. Според мен бяха потресаващо високи. И да ги питаш от къде им е толкова висок стандартът. На практика отглеждат само овце и крави / и сърнички за месо. Да/. Другото перо от доходите им е туризмът. Нямам познания в тази област, но би ми било интересно да узная как и поради що се поддържа този изкуствено висок стандарт. И ако работи, защо не го приложим в нашата мила родина.
А какво работеха хората в малките поселища, за да поддържат този висок стандарт, остана загадка.
Извън тези малки поселища, цялата територия беше разделена на огромни ферми. За съществуването им свидетелстваха оградените пасища с овце, или крави и пощенските кутии покрай пътя.
Доколкото разбрахме от разговори с местните, в тези ферми живеят възрастните хора. Занимават се с отглеждане на овце. Като според наблюденията ни, на северния остров се отглеждаха основно крави. А на южния- овце и сърни. Не приемали за жестоко да ядат сърнешко.
Самите фермерски постройки бяха далеч навътре и не се виждаха от пътя. А към тях водеха малки тесни пътчета с надписи „частен път“. Въпреки вроденото ми любопитство, не посмяхме да тръгнем с колата по нито един от тях.
Опитахме да минем пеша по един такъв, пренебрегвайки големия надпис и знака „Стоп“. И минахме. Нали сме си наследници на бае ви Ганя. Къде ще ни спират разни забранителни табели.
Частният път ни отведе явно до някакво частно поселище на брега на прекрасно езеро. Не разбрахме дали е семейно селище, или по-скоро селище на някаква общност. Макари съвсем малко по размер, то си имаше и църква, и нещо като обществена сграда. Пък и езеро.
Няколко минути след като навлязохме в територията му, до нас мина джип и шофьорът му не особено любезно ни напомни, че това е частен път и ни подкани да напуснем максимално бързо. И ние напуснахме. Доста бързо. Втори опит за подобно навлизане не направихме.
Не мога да не отбележа благодарността си на шофьор за прекрасните пътища. Като настилка, маркировка и снабдяване с удобни и навременни знаци. Често по извънградските пътища имаше знаци за спирка на училищен автобус, или кръстопът. За разлика от Европа, тук тези знаци не бяха придружени от неизменните им събратя за ограничение на скоростта. Продължаваше да си действа разрешената 100 км/ч. На фона на ниската численост на населението, разположен върху доста обширна територия, пътищата бяха освободени от всякакъв трафик. Първите дни това много ми помогна да свикна с десния волан. Единствено, не дотам редките мостове бяха построени, ама наистина много тясно. Около 300-400 м. преди всеки мост маркировката подсказваше, че предстои само една лента на пътя и постепенно пътят се стесняваше. Колкото и да се подготвях, наистина тесният мост всеки път ме изправяше почти права на волана. Не стига че едвам свиквах с новото възприятие за габарити на автомобила / От дясната му страна тези понятия придобиват съвсем различен смисъл/ , ами всеки мост неминуемо ме водеше до съмнение,че колата изобщо може да мине. Обаче всеки път минаваше. Колко хубаво.
Още две неща, които не успях да вмъкна досега. През целите две седмици, където и да отидехме, каквото и да гледахме, по всяко време на деня покрай нас имаше тичащи хора. Това е нацията на тичащите хора. Тичаха по пътечките в парковете, по тротоарите на градчетата, отстрани на пътя между малките поселища. Не напразно всички новозеландци изглеждаха толкова добре. Да, всъщност, не отбелязах, че всички те бяха високи и стройни. Един не видяхме с шкембе, или друга разплутост. Красиви, здрави и много усмихнати и любезни хора.
Другото странно беше струпаните дървета по пътя. На много места наблюдавахме струпани камари от изсъхнали дървета. На някои места тези камари бяха от пънове, извадени от земята. В същото време не видяхме никой да се топли на дърва. Дори по голяма част от покривите на къщите, нямаше и комини. За жалост, не се сетихме на място да попитаме местните за този феномен. Е, остана задачка за следващия път и за следващите пътешественици.
Следващата невероятна странност беше липсата на хранителни магазини. Всъщност, не точно липсата, а твърде малкия им брой. След като кацнахме на Южния остров и с колата запрепускахме към отдалеченото си място за спане, бяхме изправени пред опасността от гладна смърт. На около 100 км. нямаше никакъв магазин, или нещо, от където може да се купи храна. А вече все повече навлизахме в гората, наречена парк. В нейните дебри трябваше да нощуваме.
След многократни питания по пътя, се установи, че супермаркет има в град Ландстън. Е, не ни беше по път, но алтернативата да няма какво да ядем, обърна волана в негова посока.
На следващия ден разпитахме местен мъж как си набавят храна. Той с голямо учудване възприе въпроса ни.
Е, как от къде?-възкликна той – На острова има цели шест магазина! Един в Ландстън, два други в Куинстаун и цели четири в Уелингтън!
Сега дойде ред да се учудим ние.
На целия южен остров има само шест магазина?!
Макар и слабо населен, все пак територията му не е никак малка.
Ние недоумявахме как се справят с тези броящи се на пръсти магазини, а той недоумяваше от какво се учудваме ние. Имат толкова много магазини! Цели шест. За някои населени места, най-близкият магазин беше на повече от 100 км. разстояние. Еми, достатъчно било един път на около две седмици да си напазаруват. И като се замислиш, друго разнообразие, освен екскурзия до най-близкия далечен магазин, местните нямат. Така че може и им е приятно.
За живеещите във фермите, пък, тази необходимост настъпва сигурно и доста по-рядко. На практика, те си произвеждат по – голямата част от нужната им храна. До магазина сигурно отиваха само за битова химия. За сметка на това, явно системата на получаване на поща, си беше в разгара си. Въпреки че не се виждаха постройки, неизменно покрай пътищата имаше пощенски кутии и спирки на училищен автобус. Ученици, качващи се в автобусите не видяхме. Все пак бяхме там по време на лятната им ваканция. Но хора, проверяващи пощенските си кутии, виждахме доста често. Веднъж дори бяхме свидетели как човек от намиращата се на невидимо разстояние ферма, с моторче дойде и провери пощенската си кутия.
Попитахме не им ли е скучен животът в тези отдалечени и изолирани ферми. Отново с недоумение ни отговориха, че те си имат богат социален живот. В какво се състои? Ами един път месечно фермерите от огромна площ си правят игра на крикет. И след това имат парти. Какво не разбираме? В останалото време освен грижата за животните, фермерите се занимават със своите хобита. Кой рисува, кой домакинства. Мда
Подобна беше ситуацията с бензиностанциите. Може би защото ние все пак обикаляхме по планини, а хората си пазеха природата от замърсяване, но бензиностанции срещахме изключително рядко. За да не се наложи да бутаме, в момента, в който видехме бензиностанция, в общи линии, зареждахме.
