Това беше изходният пункт за посещение на Хобитън- графството Хобитово.
Малко преди да тръгнем към Нова Зеландия, разбрах, че голяма част от Властелинът на пръстените бил сниман именно тук. И новозеландци не бяха пропуснали да развият върху този факт цяла една туристическа индустрия. Дори намерих сайтове, които подканят брата турист да тръгне по стъпките на Властелинът на пръстените. Хубавото на тези сайтове беше, че ако последваш предложените от тях маршрути, можеш доста успешно да обиколиш и двата острова. Е, местата, описани като „затревена площ, оградена от гъста гора“, където някой хобит се бил влюбил в нещо си, решихме да пропуснем.
Както стана ясно, никой от нашата група не само че не беше фен на филма, но и не беше запознат с цялата история. Както се установи, аз бях започвала книгата, но не успях да я довърша поради липса на интерес. И двете с Мира бяхме започвали филма, но отново поради същата липса на интерес, не го бяхме догледали. Единствено Ралица внасяше натурална новозеландска нотка в нашето пътуване. Оказа се истински и верен фен. И беше гледала филма. Целият.
Пристигнахме в Матамата и без дори да се настаним, се втурнахме да резервираме билети за посещение на Хобитово. Бяхме чели, че за дни напред билетите са разграбени. От страх да не вземем да го пропуснем, се наредихме чинно в малкото офисче, пълно със сувенири, изобразяващи всякакви моменти от великия филм. Оказа се, че още този следобед можем да посетим Хобитово. Купихме билети и седнахме в едно кафене да разпуснем. Още не бяхме съвсем приели часовата разлика и определено имахме нужда и от кафе, и от разпускане. И отново не се настанихме в намиращия се на около 200 м. от нас резервиран хостел и си пътувахме с целия наличен багаж. Защо го споменавам вече два пъти, ще стане ясно малко по-късно.
В уречения час паркирах колата на специално отредения за това паркинг, натовариха ни заедно с голяма порция туристи на специален за целта автобус и тръгнахме към дома на хобитите. Всъщност, декорите от Хобитово бяха напълно запазени и превърнати в машина на взимане на пари от туристи. Това посещение ни струваше малко над 100 лв. на калпак турист. Както често казвам, като туриста друго животно нема!
Екскурзоводът с много въодушевен тон попита всички ли сме най-големите фенове на филма? Не срещнал очакваната реакция, попита колко от нас са чели книгата. В автобуса тъжно се извисиха 4-5 ръце. Той с недоумение попита – а колко са гледали филма. Пак подобно количество ръце. Е, не ни попита „ А какво правите тук?“. Все пак му бяхме заработили заплатата за невероятно високия стандарт. Но ентусиазмът му определено леко спадна.
А зад прозорците на автобуса се появиха първите кадри от графството.
.
За целите на нашето пътуване Мира ни изненада с прекрасен подарък. Беше поръчала за всеки един от нас бели тениски с червен йероглиф на мандарин, означаващ „успех, късмет“. Дали заради това, че си ги облякохме още първия ден, или защото просто сме си хубави хора, късметът наистина ни следваше през цялото пътуване. Еднаквите ни тениски не останаха незабелязани от останалите туристи в нашата временна група. А трите млади китайчета потвърдиха, че йероглифът означава именно това.
С еднакви тениски и шумен смях, не останахме без нужното внимание на цялата ни група. Поне всички разбраха къде е България. Апогеят настъпи, когато на една площадка с вид към кръчмата „Зеленият дракон“ придобихме желание за обща снимка. Но тъй като сме прекалено специални, не прибягнахме до дребната хитрост на останалите да помолим някой да ни снима. Пък и това щеше да е върло неуважение към Райчо, който носеше около 10 кг. фотографска техника. Включително статив. Е, те този статив беше разпънат на площадката пред изумените погледи на съгрупарите ни. А доколкото площадката беше съразмерна на по принцип маломерните размери на всичко намиращо се в Хобитово, ние и статива я изпълнихме почти изцяло. Под бурните възгласи на одобрение, се включи самоснимачката на апарата с обичайния за нас залп от щракания. И, както обичайно, и този път залпът предизвика развеселяване на групата.
За край на нашата обиколка из графството ни беше обещана чаша джинджифилова бира в кръчмата „Зеления дракон“. Именно нужда от нещо подобно изпитахме в края на нашето весело пътешествие. И тук, не щеш ли, табелка, указваща посоката натам.
