Част пета – езерото Роторуа и маорите

Два часа по-късно и закупена картичка за подарък срещу скромната сума от 5 новозеландски  долара/ равняващи се на около 7 лв./, отново бяхме в колата. Решихме, че е твърде рано да се връщаме в мъничкото Матамата. Вече така или иначе го бяхме разгледали. Та, след консултация с картата на Райчо, поехме към езерото Роторуа / с маорското прозвище Motutara/ с обещание да видим лагуна, парк и още нещо.

Стигайки, паркирахме пред един от най-лъскавите им спа хотели. И както се оказа по-късно, Слава Богу. Тръгнахме  да бродим по лагуната. Пътьом срещнахме много патки и други птици. Райчо с нестихващ ентусиазъм сменяше обективите, за да снима ту нас, ту другите прелестни птици.

И започнахме фотосесията на всичко наоколо.

А то си беше за снимане.

Имаше и достатъчно птици за радост на Райчо.

На връщане минахме и през много красив парк, където видяхме играещи на тревен боулинг.

Пълни с приятни впечатления, малко преди да стигнем до колата, придобихме определени естествени нужди. Точно тогава пред нас изникна спа център. Поколебахме се дали имаме право да му ползваме тоалетните. Явно нуждите се оказа по-силни от нас и двете с Мира влязохме, но някак си с нечиста съвест. И като потвърждение на българската поговорка „Гузен негонен бяга“, на излизане забелязахме Райчо да говори с някакъв служител. Веднага си помислихме, че му е направил забележка за използваните тоалетни и лекинко дадохме встрани.  В последния момент, обаче чухме, че този служител говори нещо за бездомни хора и кола и двамата със  забързана крачка тръгнаха към колата. С тежко чувство в душите, тръгнахме и ние  със същата  бърза крачка след тях. Стигайки до паркинга на хотела, видяхме доста служители на хотела около нашата кола. Един от тях ни обясни, че сме оставили отворен задния прозорец и багажът ни е заинтересувал група бездомни хора.

В това време аз вече бях отключила и видях напълно празната кола. Без никакъв багаж. А бях си оставила дори телефона. Излишно е да напомням, че в телефона ми бяха резервациите за нощувките, навигацията и изобщо, цялата логистика на пътуването.

Ама наистина не допусках, че при тази подредба, чистота и висок стандарт, изобщо има някаква престъпност. Нахлулата от притеснение кръв в главата ми не ми позволи да чуя първите няколко момента обясненията на служителите. Малко по-късно, след като прогледнах и отключих съзнанието си от обзелия ме ступор, видях нашия багаж, натоварен на хотелска количка. И тогава започнах да слушам.

За пореден път любезните служители на хотела ни разказваха как група бездомници са започнали да се въртят около колата ни с желание да разтоварят багажа ни за тяхна сметка и в тяхна полза. Слава Богу, служителка на хотела ги е видяла. Прогонила ги е и е викнала свои колеги, които са отворили и са ни разтоварили целия багаж, прибирайки го в хотела. Оставили бяха бележка на шофьорското място, че багажът ни е в хотела. След това тези безкрайно добри хора са започнали да ровят в телефона ми. Намерили са селфи на трима ни. Само да отбележа, че това селфи не беше от последните ми снимки. Тоест, хората са отделили достатъчно дълго време да ровят. И по снимката са тръгнали да ни издирват като са ни намерили в спа центъра, чиито тоалетни ползвахме.

Невероятни! Има добри хора! Господ ни обича!

Бяха разбрали дори, че сме от България.

Едва по-късно  осъзнахме какво е щяло да се случи.

Тези мили хора ни обясниха, че всъщност в Нова Зеландия има доста голяма престъпност. Високият стандарт и по-скоро невъзможността да го поддържат, обеднявал някои хора до степен, че губели всичко и се превръщали в бездомници, изхранващи се чрез кражби. Същата съдба сполитала множество емигранти, които идвали в Нова Зеландия с последните си спестени пари за самолетен билет и надежди за бързо сбъдване на мечтите си за забогатяване. Заради това кражбите били изключително чести.

По-късно забелязахме и табели по паркингите „Заключи я, или я губиш“.

Колкото и неприятно да беше това преживяване  след като приключи по този щастлив начин, бяхме единствено благодарни, че се случи в началото на пътуването ни.  Наистина не очаквахме. От този ден нататък първо се настанявахме, разтоварвахме багажа и след това проявявахме наистина сериозна предпазливост.

И нашите прекрасни спасители.

А  добрината на нашите спасители се оказа неизчерпаема. Те не се ограничиха със спасяването на багажа ни. Тъкмо се бяхме натоварили и, объркани се канехме да потеглим, при нас дойде отново  служителката на хотела, и ни попита дали бързаме. Оказа се, че тази вечер в техния хотел има представление на местните танци на маорите и тя ни покани да го гледаме. Не ни взеха пари за представлението, отказаха ни пари и всякаква почерпка и за спасяването на багажа ни. На всичкото отгоре, ни поканиха и да си вземем по нещо от наредената за представлението шведска маса.

Прекрасни, прекрасни хора! След два дни Райчо написа благодарствено писмо в „Трип адвайзер“. Поне с малко да им се отблагодарим.

Та, благодарение на спасителите ни, видяхме и маорските танци. Дори взехме участие в тях. Понаправени и понапудрени за туристическите цели, все пак пресъздадоха частица от историята.

 

Тук е моментът да поговорим за местните маори.

Преди да дойдат колонизаторите, Нова Зеландия е била населявана от маорите. Местно и изключително малобройно племе. За по-малко от сто години, заселниците са успели да ги социализират. Вече няма селища в джунглата, където може да се види битът на маорите. Всички те живеят в градовете  като всички останали. Само че не точно като всички останали, ами забити в отредени „гета“. Дали поради тази причина, дали поради нещо друго, днес основната част на наследниците на това древно племе представляват недобре изглеждащи, каращи стари коли, лошо облечени и пушещи всякакви леки наркотици създания, които предизвикват у новите „местни“ единствено страх и неприязън при срещите им.

На две такива срещи станахме свидетели по бензиностанциите. И двете минаха по един и същ сценарий.

Докато всички намиращи се там се въртяха весело и бавно извършваха дейностите си, на бензиностанцията пристигна доста потрошена стара кола с няколко маори вътре. Видът им беше действително леко страховит. Мръсни и шумни, кой без зъби, кой неизмит. Създаваха впечатление на видимо употребили дали алкохол, дали  леки наркотици личности, с които не изгаряш от нетърпение да се срещнеш на обезлюдено място. Така ги гледаха и останалите новозеландци. В смисъл, търпим ви, но ще бъде чудесно възможно по-бързо да си тръгнете. В момента на пристигането им останалите посетители прибраха децата си, забързано приключиха започнатите си дейности и си тръгнаха с колите.

 

Поредният тъжен пример за упадъка на превзетите от по-силните.

За щастие, макар и малка част, но все пак, някои от наследниците на някогашното гордо племе,   са успели да се настроят към новото съвремие и водят напълно средностатистически спокоен живот.

Едно такова семейство  срещнахме на пътя си. За моя радост, с усмивки приеха общата ни снимка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Извън отнетата територия и живот, съвременните колонизатори  любезно са оставили на днешните маори възможността да изнасят  пред публика представления на характерния си танц Хака. Военен танц, по време на който и мъже, и жени показват на врага си с лице и тяло колко са страшни, опитвайки се да им внушат, че не е добра идея да влизат в бой.  Основният похват на мъжете беше с възможно най-страшната физиономия, която успеят да докарат, да си изплезят по възможно най-зловещия начин езика. В нашето съвремие, при наличието на ядрено оръжие,  изплезеният език не вся у мен целеният ужас. По-скоро се удивих колко много може да бъде издаден един човешки език от една човешка уста. Като огледах събратята си установих, че явно и те са впечатлени от същото. Разбира се, и ние направихме няколко опита, без да влагаме страховитост във физиономиите си. Но ефекта не беше като на сцената.

На края на представлението маорите ни поканиха на сцената. Двете с Мира скокнахме без нужда от подканяне.

На място установихме колко любезно лицемерно действат заселниците. След като са ги претопили и са ги направили напълно безопасни, снизходително са им дали правото да имат памет. Всъщност това право се осъществяваше основно като са запазили маорските наименования на градовете.  Туристическата проява на това право беше анкетата в самолетите на Airlinе New Zeаland. По време на полетите, на мониторите течеше доста занимателна анкета, включваща въпроси и отговори. Под прожектираните отговори имаше изписан превод на маорски.

Стана ми интересно от къде древните маори, са имали информация за съществуването, например, на унгарците, че да се наложи да си измислят нарочна дума за тях. А и използването на латиницата. Но, да не лишаваме новозеландците от така добре сглобената туристическа примамка.

Аз неизменно потънах в тъжни размисли за това как са лишили един цял народ от самобитността и правото сам да определя бъднините си.

От друга страна, от калта и необходимостта да гонят храната си с копия, са ги разположили в жилища  със съвременни удобства и са им предоставили възможността да живеят в една от най-уредените държави. Вечната борба за световната нееднозначна истина!

 

След маорското представление, тръгнахме към Матамата вече по тъмно. И отново късметът ни заработи. Пристигнахме в лоджа си точно в 22.00 ч. Рецепционистката точно си тръгваше в този момент. Оказа се, че разглезени от високия стандарт, новозеландците не си даваха особен зор. Настаняването обикновено приключваше до 20.00 ч.

След толкова бурен емоционален ден, решихме, че напълно сме заслужили по чаша червено вино. Носех една бутилка от България. Все пак кацнахме на 14-ти февруари. Не можех да си представя, че няма да уважим Трифон Зарезан заради невъзможността да си набавим вино още първия ден.

Да, обаче, бутилката беше с тапа.  Оказа се,  че затварянето с коркова тапа, респективно отварянето с тирбушон, е върла отживелица по тези места. Вината вече се продаваха единствено и само с капачка. Но лоджът ни беше над питеен бар. Аз, убедена, че няма как в цял бар да нямат един тирбушон, отидох смело да си поискам. Е, оказа се че има начин и тирбушон нямаше. По пътя си купувахме червено новозеландско вино с капачка. А българското успяхме да отворим чак накрая на нашето пътуване. Вече бяхме решили да го връщаме като армаган. И тогава срещнахме единствения тирбушон по пътя си. За първи път го установихме сред приборите в  лоджа.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език