Част шеста – пристигане в парка Тонгариро – селището Уакапапа

Нов ден и ново пътуване. Към парка Тонгариро. Бях чела във форумите, че преходът отнема цял ден, заради това бях предвидила две нощувки в парка.

Бърза справка с навигацията и го хванахме този дълъг път.

А той ни предостави цял чувал прекрасни гледки. За пореден път се убедихме в изобилието на езера по тези географски краища.

След много часове дългият път ни доведе до селището Уакапапа /Wakapapa/ в подножието на парка  Тонгариро.

А то си беше изключително симпатично и още по-изключително типично новозеландско селище. С прави и нови улици, с дървени, ниски  и чисти къщи. С малки дворчета отпред и висока планина отзад. С църква и спирка на училищния автобус, разбира се.

Именно тук предстоеше най-после да се срещнем с другите участници в нашето пътешествие – Ралица и Дона. И заедно на другия ден да катерим един от върховете на парка Тонгариро,  послужил за декор на Мордор във „Властелинът на пръстените“.

Тъй като пристигнахме преди тях, а денят още беше светъл, решихме да оползотворим времето като плъзнем наоколо.

Обичайно за тези географски ширини, и нашата рецепция беше снабдена с най-краткото работно време на света. Отново обичайно, това кратко работно време беше компенсирано с добра организация относно случващото се след скорошния му край. Любезния господин зад гишето ни обеща да остави ключа за стаята на Ралица и Дона в плик с техните имена на первазчето пред гишето. Пъхнах в същия този плик кратка обяснителна записка къде сме, в коя стая сме настанени и как чакаме с нетърпение срещата ни,  и тръгнахме.

Намерихме си кафява табелка с обозначен маршрут и тръгнахме по живописната пътечка.

И ни доведе тя до красив, макар и малък водопад.

Съгласно табелката в началото на пътеката именно водопад целеше прехода. Еми, не беше най-впечатляващия, ама като за запълване на времето, определено си ставаше.

И тъкмо да се върнем, за да търсим нови предизвикателства, туристическият нюх на Райчо ни поведе напред. И добре, че го направи. Оказа се, че интересното тепърва предстои.

Малкият водопад се оказа само представителна  извадка на по-големия си събрат.

Насладили се на красотата му, хванахме пътечката на обратно.

Тя пък ни отведе до нови красоти. В Нова Зеландия те наистина са неизчерпаеми.

След прекрасната разходка се прибрахме в мястото ни за нощувка. А то се оказа много приятна комбинация между планинска хижа и лодж. Във всеки случай беше дървено и много уютно.

Късно вечерта най-после се срещнахме с Ралица и Дона. Почукаха на врата на стаята ни. Оказа се, че любезният ни домакин, въпреки усмихнатото си обещание, не е поставил на достъпно място плика с ключовете и моето послание към двете. И те тръгнали по стаите да ни търсят. Излишно е да казвам,че първо на нашата врата почукаха. Не напразно толкова свят изръшкахме заедно. Отдалеч се усещаме.

До тук добре. Обаче нямаше ключове. Нямаше и никакъв домакин повече. Работното време в Нова Зеландия може да беше кратко, затова пък безпрекословно. Извън него категорически никой не можеше да бъде открит.

Отидохме все пак до стаята на двете ни приятелки. Нали сме си българчета, длъжни бяхме да пробваме. А пробата се оказа доста вярна. На фона на явно голямата си престъпност, хората в нова Зеландия продължаваха доверчиво да оставят отключени къщите и стаите си.

Е, благодарение на тази им доверчивост, всички бяхме по леглата и започна зареждането на хора и електронни устройства за утрешния дълъг преход.