Добре отпочинали, сутринта раници на гръб, храна и вода за един ден и към планината.
Както казах вече, предстоеше ни да качим връх, послужил във „Властелинът на пръстените“ за декор на Мордор. Посветените го знаят този Мордор. На непосветените и аз не мога да обясня, доколкото съм една от тях. Но има чичко „Гугъл“ по всички подобни въпроси.
Както повечето планински паркове по света, и до този безплатен достъп нямаше. Платихме по 40 новозеландски долари на човек, за да ни извозят с бус до началната точка на прехода и да ни приберат на обратно. Тъй като маршрутът не беше кръгов, нямаше как да използваме колите. Водачът на автобуса ни увери, че никой няма да бъде оставен в планината. Водеха ни по списък. Вечерта щели да засекат тръгналите и върналите се. Бяха създали организация новозеландците!
Началото на прехода напълно съответстваше на високия стандарт на Нова Зеландия и напълно не съответстваше на планинарското ни оборудване. Пътеките представляваха изнесени над поточетата и пръстта дървени скари, на по-стръмните места облицовани с мрежа. Да не би някой пишман турист да вземе да се спъне и да скъса скъпите си туристически обувки. На около 20-ина минути имаше химически тоалетни. Абе, като на планина. Само дето бяха забравили да постелят и червените килими, че дървените скари малко твърди идваха. Чак не ми се снимаше на този пейзаж. На кого от планинарите в родината, за срамотиите, да ги показвам тези снимки.
Горният ми негативен поглед върху ситуацията беше променен след завръщането ми в България. Споделих горното си разочарование с една дружка, която хем беше български планинар, свикнала с доста върлите условия за пребиваване в нашите планини, хем беше обикаляла и задморски планини. Тя, обаче, вместо да сподели възмущението ми, ми напомни, че подобни скари имаше и в Аржентинска Патагония. По този начин хората си пазели почвата от тъпкането на множество туристически обувки. Така погледнато, вече Хвала на умните! Всъщност, не е лоша идея да вземе някой да помисли и за нашите Рилски езера, например. Че след построяването на лифта е тъжна картинка.
Примирени с тукашната действителност, заехме туристически усмивки и тръгнахме по туристическата пътека с бордюрчето.
За щастие лежерната обстановка беше доста за кратко.
Дървените скари и предпазните средства също бяха донякъде. В ниското. Пред първото възвишение се възправяше една застрашителна табела с огромен знак „Стоп“. На нея предупреждаваха, че вече към върха досегашните удобства не съществуват и всеки много внимателно да си помисли готов ли е да потегли на този неравен поход. Табелата загрижено питаше всеки един от нас Има ли достатъчно вода, храна, дрехи. И в случай на липса настоятелно ни молеше да се върнем.
Само че с тях дойде и един силен и брулещ вятър. Е, не успя да ме събори. За разлика от онзи в Патагония. Но на моменти ми пречеше да си поема въздух. Така силно духаше, че ни препираше да се движим доста стегнатко. Почти не си позволих почивка. То и нямаше къде. През целия маршрут си беше жива борба с вятъра.
А гледките бяха необикновени.
Първата ни среща беше с мистичното пастелно езеро.
Определено си бяха мистични гледките по пътя ни. Не напразно са били избрани за декор на фантастичната страна на хобитите.
Пътят към другия края на парка вече придоби доста по-познато планински вид. За жалост, наред с вятъра, верен спътник ни беше и местната мъгла, но въпреки тях все пак успяхме да почувстваме величието на тази планина.
В края на пътеката и бяха и автобусите.
Цял ден в добро планинско темпо. Без почивка заради силния вятър. Явно тази комбинация доведе до обичайните за следващата сутрин диалози:
„А теб краката болят ли те?“
„Само като ходя“.
