Местните маори приемали тази река за своя прародител. И след дългогодишни юридически спорове с новозеландското правителство, успели да се добият юридически тази река да придобие статут на живо същество. Не стана ясно от кой пол. Но си беше изживяване да се срещнеш с така огромен свой събрат. Поради неуточнения пол, не посмяхме да влезем вътре. Да няма грешки.
Баш му беше мястото за снимка на цялата бойна група.
И подходящ момент да обърнем нарочно внимание на пощенските кутии. Цивилизацията не беше много пристигнала по тези краища на света. Но пощата всеки си я получаваше чинно и редовно. Заради отдалечеността на редките постройки от главния път, именно на него бяха разположени пощенските им кутии. А гордите им притежатели с моторчета, или пеша преодоляваха разстоянието от дома до пощата си. Обикновено тези пощенски кутии бяха малки, закачливи и шарени.
А фермерите, които чакаха по-голяма поща, бяха проявили изключителна изобретателност, претворявайки пощенска кутия от бивша микровълнова печка.
И така, докато на една от поредните спирки видяхме табелка за пътека.
Доколкото бяхме приели вече равнопоставеността на реката, вниманието ни беше насочено към нови странности. А те никак не закъсняха.
Първият вид странност установихме при преминаването ни по туристическата ни пътека. Както и на други места, тя минаваше и през частни имоти. А те пък бяха надлежно оградени с бодлива тел. Но за да не бъде спиран туристическия порив, за целите на пътеката телта беше прекъсната, образувайки малък преход. Дори на места бяха изградени и стълби, за да може добрият турист да продължи необезпокояван порива си към природата.
А някъде любезните ни домакини дори се бяха погрижили за изграждане на дървени тоалетни. За удовлетворяване на възвишените ни туристически нужди.
След внимателното им разглеждане и дълги диспути стигнахме до извода, че са вид предпазни мрежи на зараждащите живот какавиди. Явно от тук се очакваше да излети някоя красива пеперуда, или друг някой представител на местната фауна.
Достигнали най-високата точка на краткия преход, се настанихме за заслужена почивка на удобно поставената там пейка.
За още по-голямо удобство, тя пък беше разположена на финалната за прехода гледка към планината и Уонгануи.
Няма да ви описвам колко се зарадвахме на срещата си.
Покрай необходимите ни провизии, взехме две още по-необходими бутилки червено вино. Все пак Нова Зеландия е един от малкото ни достойни конкуренти в областта.
Райчо не участваше в тези наши пиянски изяви. И двете с Мира се подредихме с по една бутилка вино на касата. А там се намираше едно девойче на около 20 годинки. След като маркира останалите продукти и стигна до виното, тя каза, че не може да ни ги продаде преди да види документите ни за самоличност. Почувствали опасно и непредвидено отдалечаване на виното от нас, и двете реагирахме доста бурно, питайки поради каква причина, видите ли, ни трябват каквито и да било документи, че да си купим нещо от хранителен магазин. Набиращият ни скорост порив беше секнат от много мило обяснение на касиерката. С най-извинителния си глас тя ни каза, че задължително трябва да се увери, че имаме 21 години, за да имаме право да закупуваме алкохол. Поне половин минута ни остави без реакция. Е, след тази половин минута реакцията ни компенсира предишното мълчание. Желанието да си направим селфи с това девойче беше родено и осъществено напълно спонтанно.
Е как да не харесваш Нова Зеландия! Прекрасна природа и още по-прекрасни хора! Уцелихме дестинацията!

