И започна моето лудо арабско пътешествие. Толкова чакано и толкова лелеяно, изпълнено с какви ли не романтични мечти и очаквания.
За първи път щях да пътувам с нощния автобус до Истанбул. От там щях да взема полета до Арабия.
И явно, още тогава се е заформила тази традиция да тръгвам „в поспешку“, както казват руснаците. Какво ли не се обърка този последен работен ден, какви ли не спешности и нетърпящи отлагане дейности трябваше да се извършат в последния момент. Имах чувството, че специално се бяха таили зад ъгъла цялата седмица и нарочно са наизлезли из шубраците в този именно последен момент.
Добре, отхвърлих ги. На бегом през къщи, метнах раницата на рамо и отново на бегом към автогарата.
Автобусът е хванат. Първата отсечка се отпочна.
А се случих до безкрайно добра жена в автобуса. Преселничка от България. Живеели с мъжа й в някакъв нов квартал на Истанбул. Дотолкова бил голям града, че на практика не го познават. Работят в същия квартал, в който живеят, и го напускат само при извънредни ситуации. От типа на гости от България, които искат да разгледат историческия център, или житейска нужда някаква.
В процес на разговора ни, си припомних, че макар от автогарата в Истанбул до летището да има метро и отстоянието да е само няколко спирки, времето на моя полет не позволяваше подобно разточителство. И трябваше, някак да попадна на летището в доста по-ранен момент от този, който предполагаше целият този поход.
Викна тя стюарда, който знаеше няколко само български думи. И то, свързани с цената на билета и раздаваните напитки.
Обясни му дълго и прочувствено клетата ми история. Аз внесох своята лепта в обяснението посредством най-многострадалческия вид на лицето си, който успях да докарам. С това можех, с това помагах.
Добричък се оказа и той. Обясни, че по принцип автобусът няма право да спира преди автогарата. Но заради мен… И не само уговори шофьорът да спре на пътя за летището. А слезе с мен. Отидохме двама до най-близкото такси и ми спести дългото и пространствено обяснение с шофьора, което предвид липсата ми на познания по турски език, грозеше да си остане с неизвестен резултат откъм размяна на информация. Набързо и прегледно предаде той коректната информация. Хиляда благодарности и вече трошахме минутите към летището.
След няколко минути вече бях на летището. Още повече минути, и вече бях минала всякаквите контроли.
Бързах да стигна до летището, стигнах. Притеснявах се дали достатъчно бързо ще си намеря гейта. Истанбулското летище – голямо летище. Е, намерих го.
И в момента, в който стъпих на безкрайните пътеки към гейтовете, стискайки пътническата си раница, си погледнах бордната карта и се почувствах добре. Отново съм на път! Едно прекрасно чувство заля душата ми. Изчезна умората, досадата и нервите от безкрайните обърки през деня. В момента, в който усетих, че отново съм на път към неизвестните предизвикателства, всичко си дойде по местата. Върнаха ми се и силите и вярата в доброто. Стъпвах бодро, забравила, че всъщност съм умряла за сън. За пореден път организмът ми показа, че съм създадена да пътувам.
Отстъпила в този първоначален момент, умората ме застигна, седнала до стъклото – витрина на летището с изглед към моя самолет. При това със страшна сила. За пореден път установих как се променят желанията ни съобразно постигнатото.
До преди малко единственото, което исках е да хвана самолета. Сега, подредена на гейта, вече си мечтаех да съм в хотела. Топла стая и уютно легло. Какво друго му трябва на човек, успял да си хване самолета?!
Само че до стаята имаше цял един ден.
Какво да пиша за този първи ден?! Три полета и денят отминал. Вече не си спомням поради какава причина не съм летяла директно от София за Доха с прекрасните катарски авиолинии. Дали в онова далечно време все още не е имало такъв полет. Или съм намерила твръде изгодна цена, за която си е заслужавало да направя три полета. Така или иначе, три полета ми предстояха.
Но тъй като беше първият ден и пътешествието ми едва предстоеше, всичко все още ми е забавно. Добре, че проявих мъдрост и разбира се, успях, да си намеря такива полети, именно за първия ден. Три подобни полета през последния ден, когато умората е натрупана, а ми предстои не вълшебството на цяло пътешествие, а единствено досадното прибиране в къщи и пране, би било непосилно. През първия ден всяко пътуване поднася очакване за нещо ново и непознато. И тогава уважаемият пътуващ не чувства умора, а дори да почувства някаква, готов е да преодолее себе си в името на предстоящото. Дори само мисълта за предстоящите чудеса го държи бодър.
А последният ден ме обзема една толкова типична досада. Вярно, че съм пълна с емоции от цялото пътешествие, но то е вече зад гърба ми. Като цивилизован човек (леле, как се наредих в редиците на цивилизованите хора), принципно осъзнавам, че щом съм пристигнала някъде, при съвременното развитие на техниката, ще трябва и да се прибера до отправната си точка по същия начин. Явно при мен водолейското ми въображение леко е изпреварило хода на цивилизацията и при всяко едно пътуване в душата ми неизменно стои една плаха надежда, че докато пътувам, учените ще се забързат в усъвършенстване на телепортирането на биомаса и любезно, и изведнъж ще ми предоставят възможността да се прибера за няколко секунди.
Тук, обаче неминуемо, ми възникват няколко допълнителни изисквания към тях. Дали са се сетили, че туристът пътува с изключително ценен, по негова преценка, багаж. В конкретния случай, за разказващия, това са фотоапарата и най-вече картата му памет, съхранила безценните спомени, превърнати в снимки.
И да степенуваме по важност. Значи, при телепортация на пъво място е много важно да пристигнеш във вида, в който си тръгнал. Би било неудобно някак си като пристигнеш, ушите ти да са на мястото на краката, или ръцете да си се размахват спокойно от към задните части. Но макар второ по време, не е по-маловажно като значение, снимките ти не само да са в паметта на апарата, но и да са в този порядък, в който са били сътворени. Щото после се започва едно чудене – абе тази снимка какво прави тук точно? Аз не бях ли първо другаде?
И тук възниква още един интересен (разбирай, важен) момент. По-скоро е въпрос. Кое туристът, носител на пътешественическа душа, но и плод на нашето потребителско общество, ще възприеме за по-голямо нещастие? Дали размяната на някои от органите му, или загубата на някой безценен кадър?
Да, явно е много рано сутрин и недоспиването си казва своето. Лошото е, че една родена в главата ми лудост, обикновено поражда следваща. Дано отварянето на „бординга“ за полета ми да прекъсне тази верижна реакция. И все пак да не го пропусна, унесена в мисли в същата тази верига. А колко може да бъде безкрайна, вече се бях убедила не еднократно.
Полетът все още не беше отворен за качване. Така че имах и време, и законово основание да си тръгна по веригата.
Та, ето още нещо, върху което да се помисли. В медицината ще следва да се открие цял нов дял. Нещо подобно на козметичната хирургия на бъдещето. Трябва да има изключително добри специалисти, които да се занимават с връщане по местата им на разменени органи по време на телепортация. И за да е пълно изживяването в това ранно сутрешно разсъждение, се роди и следното предложение. Ако, например, уважаемият телепортиран не си харесва даден орган, или бръчка, примерно, може умишлено да се настани до някой, чийто орган, или бръчки, повече го удовлетворяват. И докато молекулите им стремително летят през пространството, може да си протегне ръката и да копне неговия ценен орган като му предостави в замяна своя. Кой знае, той пък може повече да го хареса. И, например, и двамата да останат доволни.
Сега, ако точно ръката си иска да размени, ще е малко по-сложно, защото няма да има с какво да се пресегне и да докопа чуждата. Пък и нали те вървят по двойки. Но пък винаги може да я издуха, например. Колко ли ще тежат куп размотаващи се молекули?
И не си мислете, че не съзнавам, че тази ръка, с която предстои въпросното докопване, също ще е във вид на молекули и едва ли ще може така бързо да се събере, за да извърши горните действия. Съзнавам го. Но, бъдете снизходителни, все пак, идеята е още в зародиш. Тепърва предстои да се изчистват подробностите. Пък и вярвам в изобретателността на нашего брата-учения. Все ще измисли нещо. Както е казал народният поетът, „ нема начин да нема начин“.
Добре, обаче, това поражда следващи въпроси. (Полетът още не е обявен) Ако ощетеният човек е в достатъчна степен дребнав и държи на собствените си органи. Пък и претендира да си ги върне, как ще се случи това? Ще трябва да има специални служби, натоварени да се занимават именно с тези въпроси. Все пак, заявителският материал си е важно нещо. Може би ще има и система за медиация. Добри хора ще убеждават крадеца „Върнете му го сега това ухо. Вижте колко си е хубаво вашето. Е, малко е голямо, но чудесно се връзва с кривия Ви нос“.
Ще има и специални психолози, които ще убеждават горкия нещастник, че всеки си е най-красив, както се е родил. Други пък ще го омайват с въпроси:
„Погледнете се, сър. Наистина ли не смятате, че малка промяна ще ви е от полза. Всъщност това огромно ухо е много освежаващо. Та как иначе биха изпъкнали острите ви скули. Помислете си добре. Ако не можете, пък, никак да свикнете с тази промяна, то при следващото си пътуване ще си докарате друго. А ако нямате пари за следващо пътуване, ами ето ви мотивация да спестявате. О, жена ви няма да ви познае? Е, наистина ли смятате, че да изживеете целия си живот с една жена е здравословно. А, детето е свикнало с вас. Нищо, идете в една детска градина и си харесайте друго. Там има много.
Пък и може да го ползвате с възпитателни цели. В случай, че детето не ви слуша, ще ви бъде достатъчно да му покажете смененото си ухо и да го заплашите какво го чака, ако продължи да не слуша. Гарантираме ви, че ако детето ви е в тийнейджърска възраст, ефектът ще е поразителен. Представяте ли си каква завист ще предизвикате у другите родители? Ще настъпи вълна от желаещи да си разменят ушите. Тогава ще ви включат в специален комитет, в който ще давате съвети по размяна на уши. Като се замисля какво прекрасно бъдеще ви очаква, ви призовавам да си запазите ухото“
Разбирам, че никоя служба на света не би могла да успее да задоволи всички претенции на бъдещите желаещи. Доколкото познавам човешката психика, това ще е превратния момент, в който след като убедиш някого да се бори за нещо, той вече губи интерес.
И понеже обявяването на полета нещо се бави( Само не разбирам, тези служители съзнават ли каква буря от мисли и идеи предизвикват в главата ми.), не мога да не си помисля и за следващата фаза. Съдебната. Като знам колко безумен може да е един съдебен процес, най-вероятно ще има експертизи, установяващи кога е по-красив дадения човек. Разбира се, безкрайно ще е необходима база данни и нова служба, удостоверяваща идентичност. А комисията по дискриминацията колко работа ще има, направо не ми се мисли.
Ами ако съдията е с променена външност вследствие на такъв телепортационен проблем, дали това ще е основание за отвод? А ако е основание за отвод, дали това няма да е дискриминация?
Да, май му беше времето да се върна на първоначалния си замисъл за това писание.
И понеже едва ли вече някой го помни, да го припомня аз. Преди да се впусна в това лирическо отклонение, щях да разказвам за трите поредни полета.
И ето.
Така се случи, че първият беше с продължителност 5 часа. Вторият – час и 15 мин, а третият половин час. По време на първия, бордовият персонал разточително мина с всякакви колички с храни и напитки. Бавно подканяше пътниците да изразят желание относно вида на конкретната храна и напитка, която биха искали. После отново бавно мина да събере натрупалите се отпадъци. Малко по-късно мина с втора количка, пълна с предложения за закупуване на козметика и подаръци – сувенири. А полетът беше достатъчно дълъг, че предложи време и за втора количка с храни и напитки.
На фона на това разточителство, по време на втория, значително по-кратък полет, се усети някаква припряност у бордовия персонал. Едвам изчакаха самолетът да набере необходимата височина и се впуснаха да раздават на пътниците полагащите им се сандвич и пакетирана вода. Ведната след това набързо минага да съберат сметта и пилотът обяви, че кацаме.
Добре, полетът беше достатъчно кратък и това бързане беше обяснимо. Представяте ли си какво беше при третия, половинчасов полет?!
Този път персоналът дори не изчака самолетът да излети. Веднага след като затвори вратите, пътниците се настаниха и главната стюардеса съобщи, че „бордингът“ е приключен, двама стюарда минаха да раздадат по една пакетирана вода на всеки пътник. Веднага след това с един найлон минаха да съберат празните опаковки. То, за колко време можеш да изпиеш 300 грама вода?! В мен се създаде едно такова усещане, че полетът е приключил. Досега храна и напитки получавахме високо в небето. А ние не бяхме още излетяли. Раздадоха ни полагащото се, събраха си сметта. И някак си нямаше необходимост да летим. Направо да си бяхме слезли. Такъв скоростен процес на обслужване не ми се беше случвал. Но явно добре го бяха преценили. За половинчасовия полет самолетът едвам успя да набере някаква височина и му се наложи да се приземява. Добре, че в бързината пилотите не объркаха ръчките.
На втория полет, до Бахрейн, мястото ми в самолета се случи до облечена в черно арабска жена. С открито лице. Изобщо, тогава установих, че това с покриването на лицето, е малко показно-лицемерен акт. Не отричам, че все още може да има подтиснати арабски жени в някой край на планетата. Но, болшинството, с които аз се срещнах, никак не бяха такива.
И още качвайки се в самолета, с жест махаха пердетата от лицата си. При това го правеха и пътуващите сами, и пътуващите с мъжете си, а също и пътуващите по двойки. Тоест, показваха лицето си не само пред всички в самолета – мъже, жени, пред собствения си мъж и пред чуждия, с чието семейство пътуваха. А доколкото успях да си поговоря с някои от тях, стъпвайки в Европа, или САЩ, махали и черните пелерини. И ги слагали едва на връщане в родината. Да не тревожат възрастните в семейството.
По пътя се заговорихме с моята спътница. Оказа се от Бахрейн. Съпругът й работи в Ливан и тя често пътува при него. А детето им учи в Бахрейн и на всеки три седмици той пък се връща в Бахрейн. Попита ме имам ли деца. Казах й че нямам и че не съм омъжена. Както винаги, вложих извинение и притеснение в този отговор. Но тя ми се усмихна и спокойно и уверено ми каза „Това непременно ще ти се случи. А сега се радвай на пътешествията си. Когато имаш деца, ще ти бъде много трудно да правиш нещо за себе си“.
Признавам си, че тогава я гледах като извънземна птица. Това ми беше първия допир с тези „подтиснати и ограничени“, според нашата информация, жени. Продължавах да я гледам. Беше толкова усмихната и спокойна. Лицето й, обрамчено от черната кърпа, беше ведро и излъчваше доверие. Тя беше същата жена като мен. Дори беше на моята възраст. Разбираше моя живот и не го порицаваше. Просто нейният беше различен. В думите й към мен нямаше нито съжаление, нито завист. Просто констатация, приета със спокойствие и усмивка. И достатъчно интелигентност да я направи. И достатъчна увереност. Увереност, която само спокойният и обичан човек може да направи.
За пореден път се замислих. Колко по-често трябва да сме благодарни и спокойни за това което имаме. И колко по-често трябва да търсим сами истината, а не да се доверяваме на насадената ни непозната информация.
В шеги и закачки, почти достигнах крайната цел на днешния ден. След два уморителни полета, вече съм на финалната права.
Предпоследното летище, Бахрейн. От тук остава да хвана само самолета за Доха. Нищо по-лесно. Със задоволство отчетох пред себе си, че съм намерила гейта и имам достатъчно време до полета. Изобщо няма какво да се обърка.
Как обичам тези констатации. Колко често съм чувала „Няма как да се объркате“. Ей, те ще ми кажат. Аз по колкото начина мога да се объркам, на тях фантазията им дотолкова не може да работи.
В този сюблимен момент чинно си седнаха на пейката пред гейт 34, от където трябваше да излети самолетът за Доха. И си зачаках. Имах предостатъчно много време. И го отделих в изучаване на наскоро подарения ми от мобилния оператор таблет.
От време на време небрежно хвърлях по някой поглед на гейта. В смисъл – тук съм и няма начин да не те хвана. И изведнъж гледам – струпа се народ пред гейта. Е, малко рано, наистина. Но нищо, тъкмо по-рано ще си седна в самолета. Както съм уморена, ще е направо страхотно. И на принципа на бълхата, която вдигнала да я подковават заедно с конете и аз станах и се наредих на опашкана. Толкова бях доволна, че всичко е наред, че си позволих лукса да си отпусна концентрацията в междучасие и да се разгледам безцелно наоколо.
Служителят на летището преди самия гейт ми провери бордната карта и паспорта и усмихнато ме покани към ръкава, водещ в самолета. Аз пристъпих смело напред. Вече на входа на самия ръкав си подадох бордната карта на поредния служител, нетърпелива вече да вляза. Той я пое, чекира я в машината. И тъкмо да светне в зелено и аз да вляза, тя взе, че изпищя и светна в червено. Служителят, обаче, невъзмутимо направи физиономия в смисъл „Ах тези машини“ и „Сега ще оправим работата“. Няколко пъти отново чекира бордната ми карта, но машината не стана по-благосклонна и продължи да пищи и да святка в любимия ми цвят. Тогава служителят с недоумение и досада ми даде знак все пак да мина, в смисъл „Техника, не може винаги да се разчита на нея“. И в момента, в който го подминавах и вече с единия крак бях вътре, някакво прозрение го озари. Като лъч мина през лицето му. С неохота и извинителна физиономи поиска отново паспорта ми и бордната ми карта и най-после се зачете в нея, в бордната карта. И изведнъж желанието му да ме пусне на полета се изпари. Физиономията му се превърна от конфузно извинителна във видимо притеснена. И изрече:
„О, мам, вие летите за Доха“.
„Да“, смело отговарих аз. И на принципа „гузен негонен бяга“ му наблегнах вниманието на факта, че имам виза и няма причина да не отлетя в Доха. Все пак тази виза я получих по доста специален начин.
Тогава чух служителят да ми казва „ Това е чудесно, мам. Просто този полет е за Париж. За Доха е следващият полет от този гейт“.
Да. Щеше да бъде доста забавно да летя цял ден от Европата и в един миг, буквално час преди заветната цел, да отлетя наобратно и да се върна безславно у дома. Слава Богу, това беше предотвратено. И съпроводена от добронамерения смях на публиката, се върнах на пейката и си продължих чакането.
Горкото ми неандерталче. Тръгнало от село, кой да му каже, че по летищата в големия свят от един гейт излитат на ден повече от един самолет. То, милото, с мускалчетата розово масло тръгнало света да обикаля. А какви неща ставали по този широк свят!
Седейки с новото си познание на пейката, щастливо си мислех колко са ценни технологиите. И как една от тях ми спести неудобството да кацна в Париж и да не знам – А сега на къде. И се сетих, че именно в Париж по това време беше една приятелка. А първоначалният план беше из Арабия да пътувам с нея. Та май си бяхме предали телепатични мисли една на друга. И за малко да сме заедно, макар и не точно в Арабия.
Така или иначе, продължих да си чакам полета. Вече леко поотегчена, станах да се поразходя. И като се огледах, видях по пейките десетина пакистанци(както по-късно щях да разбера, работници в строителството и сферите на услугите в богатите арабски държави). Други хора нямаше. Дори си помислих, че самолетът ще е полупразен. И както нямаше никого наоколо, в момента, в който обявиха полета, отвсякъде заприиждаха орди дребни черни човечета от мъжки пол. Къде се бяха спотайвали до този момент, така и не разбрах, но изведнъж изпълниха пространството. И започнаха да се тълпят пред гейта.
Насочих се и аз натам и се наредих на опашката. Оказа се, че това мое невинно действие напълно дезорганизира и обърка малките пакистанчета. Единствена жена сред множеството малки мъжчета. И нито едно от тях явно не можеше да си представи, че ще се нареди след мен на опашката. Затова неистово започнаха да се бутат в малкото пространство, което бях оставила между себе си и последния на опашката. Но доколкото това пространство се оказа не неограничено, в един момент и то свърши. И когато поредното пакистанче не може да се натъпче, настана нова суматоха. Но тази нова суматоха бързо се преодоля. След като за кратко се чудиха какво да правят, изведнъж негласно всички малки пакистанчета се наредиха в нова опашка, успоредно и странично на мен. Аз ги наблюдавах безмълвно и отвисоко. Като Гъливер в една друга мистична страна.
В този момент се намеси служител на летището и ме покани на нов гейт, който отвори специално за мен.
С това арабското уважение не се изчерпа. Самите служители бяха преценили, че не може жена да се качи в претъпкан с мъже, при това имигранти, автобус. В момента, в който минах през проверката, служителят ме помоли да изчакам, за да осигури друг автобус. И действително, дойде друг автобус и аз се качих на него. Малко след мен се качи и една арабска жена, изключително добре облечена. Автобусът явно беше за специални гости. Основната му част заемаше елипсовиден диван. А в края имаше няколко седалки. Аз седнах скромно на крайните седалки. Арабката седна на дивана.
И тъкмо реших, че са ни отделили на принципа „жените отделно“, в автобуса се качиха няколко мъже араби в дълги бели роби. Видимо и те от по-над средната класа. Разположиха се и те и автобусът тръгна.
В този момент почувствах как Арабската култура ме погълна. В този свят, в който жените стоят отделно от мъжете, на мен, като на жена, ми бе проявено това уважение да ме отделят от масата и да ми осигурят нужния комфорт. Макар на отделна седалка, аз пътувах в автобуса на привилегированите. И в крайна сметка, отделната седалка си я бях избрала аз. Никой по никакъв начин нямаше намерение да ми ограничава желанието да седна където ми е удобно.
Нещо повече, бях облечена напълно в европейски стил. С рокля с презрамки. Да, бях метнала един шал на раменете си. Но къде падаше, къде се задържаше. Никой нито ме погледна, нито ми каза нещо. Никакъв злонамерен, или похотлив поглед не срещнах и през цялото си пътуване. И никой не ме попита защо така пътувам сама. Само да припомня, че малко по-късно непрекъснато това ме питаха в бившите съветски републики.
И изобщо, такова уважение, каквото ми оказваха из всичките арабски държави, не бях срещала никъде. Тръгнах с лек гъдел в душата. Какви ще ги диря сама в арабския свят. И с такива страхове бях изпратена от приятелите си. А срещнах само добрина и безкрайно уважение.
Потънала в тези размисли, се загледах в арабката си мен. Беше с традиционната дълга и черна одежда. Главата й беше напълно открита. Косата й беше изрусена. А под черния плащ се виждаха червени обувки на токчета. В ръцете си държеше лъскава черна дамска чанта, видимо „маркова“. Както щях да се убедя през следващите дни, в арабския свят жената ползва всички атрибути, каквито и ние. Просто всичко това е прикрито под черното наметало. Но под него тя е и добре изглеждаща, и гримирана, и облечена по последната мода.
