Най-после кацнах в Доха. Късно през нощта, или рано сутринта. Зависи от гледната точка. Независимо, обаче, от нея, най-определено имах нужда от сън. С такси до хотела и в леглото.
Тъй като имах достатъчно много време, тази първа сутрин си позволих да поспя като бял човек в арабския свят. Изпълзях навън по обяд. И тръгнах да бродя из града.
Доха. Съвсем различна е от това, което си представях. Представата ми за Катар беше единствено от медиите. В смисъл, че това е една от най-богатите държави в света. Може би затова очаквах всичко тук да е прекалено лъскаво и богато.
А всъщност, в Доха всичко си изглеждаше като навсякъде в арабския свяг. Поне в познатия ми от Йордания, Ливан и Сирия. Че дори от Израел. А както щях да се убедя в следващите дни, и на целия Арабски полуостров.
Типичните арабски ниски жилищни постройки с цвят на бетон и пустиня. Покриви, завършващи с равни плочи в същия безличен цвят. Нямаше покриви с червени керемиди. Повечето сгради не бяха дори измазани. И за нашето европейско око си стояха сякаш недовършени. На всяка една от тях очаквах да видя бригадата строители с шарените каски. Само че не ги видях. На место тях по балконите беше пълно с пране. И, с незнайно защо, проснати сякаш стари и скъсани чаршафи и одеала.
Под сградите задължително има по един магазин, или работилница. И още по-задължително, всеки от тях си има голям надпис. А редицата надписи остават впечатление на доста мръсно и неприятно шарено.
Шареното. Шареното създава настроение, веселие. Само че шареното в арабския свят е много странно някак. То не е ярката шарения на Азия, която създава споменатото весело настроение. Тук хем е шарено в почти познатия ни смисъл. Но, някак помръкнало, мътно и мръсно.
Такова впечатление правят и самите магазини. На мръсно и неугледно. Всичко вътре е буквално натрупано. И въпреки че на доста места личи наличното желание да се създаде ред, отново се създава усещане за мрачна натурия.
Явно богатството и новото строителство са от скоро. Вече наистина има много лъскави и високи сгради. Цели улици с нови сгради. Но всички те са между и около старите постройки.
Всъщност, старите постройки здраво са вкоренени в низините на новото и по нищо не личи да имат намерение да отстъпват. Напротив, навсякъде около старото кипи неизменният шумен и забързан арабски живот. Непрекъснато всички ходят. Някакви хора влизат и излизат. Създава се суматоха, а не се вижда някакъв особен резултат като свършени действия. Такава безсмислена суматоха за първи видях на границата Йордания-Сирия. Всички служители като мравки постоянно и забързано се щураха насам-натама. А нашият автобус проседя на място четири часа.
Почти го няма този хаос покрай новите сгради и хотели. Там е спокойно. Там служители в тежки униформи се движат тежко и създават усещане за лукс. Но пък не е арабско. Арабското е именно в хаоса на старото.
И за да се затвърди у наблюдателя факта, че се намира именно в арабска държава, дори новите високи сгради са построени в цвета на строителния си материал. Както ни казваха в Мароко, в цвета на пустинята. И някак странно се сливаха със заобикалящата ги пустинна реалност.
Там някъде по пътя ми беше и Ислямският културен център Ал-Фанар. Една от най-известните архитектурни забележителности в Доха. Построен във формата на сватбена торта, в него се предлагат разнообразни образователни дейности, все свързани с исляма, изложби, курсове по арабски език. За немюсюлманските си посетители центърът е предвидил посещение на изградената в него джамия, както и възможност да се посети khutbah (петъчната проповед), изпълнена на на английски език.
Сред малкото неща, които бях чела за Доха, беше наличието на цял нов квартал с нови лъскави небостъргачи.
И, естествено, натам се насочих.
Перлата (The Pearl). „Изграден върху изкуствен остров. И сякаш обсипан със скъпоценни камъни, в него са построени великолепни модерни сгради с уникална архитектура“.
Това бях прочела. И това търсех. Само дето малко по-различно го намерих.
По-късно разбрах, че съм случила на една от невероятните за нас особености на този край. Макар че беше светло и огромните небостъргачи сякаш и да се виждаха, те бяха обгърнати от някаква странна лека мъгла. Сякаш с фин пясък, който постоянният вятър донася от пустинята. Точно това се оказа. Лека пустинна буря. То си и духаше подобаващо. А ситният пустинен пясък правеше този квартал призрачен и нереален. Може би така съм си представяла миражите, описани в различните романи.
Оказа се, че това е само по светло.
Загледана в този далечен мираж, ме настигна следващата особеност на мястото. Крайно неочакван, Слънцето започна своя залез в 16’40ч. И до 6 следобед напълно се стъмни. Разбира се, първо си помислих, че се случва я някоя аномалия, я някое бедствие. Не, географското положение близо до Екватора беше виновникът за това ранно стъмване.
А с него започнаха да се включват небостъргачите от миража отсреща.
Колкото повече мракът обгръщаше квартала, толкова повече светлини се показваха. От всякъде започнаха да светват най-различни светлини. Самите небостъргачи се осветиха с най различни светлини. Ето къде се бяха скрили цветовете!
В един момент, когато мракът напълно зае господстващото си място, сякаш небето се изчисти и кварталът се показа. Всичко светна. И на фона на мрака осветените високи сгради изпъкваха и се виждаха вече изключително ясно. Коя от коя по-странни като форма и цвят. И не стига че бяха вече цветни. А цветовете играеха по височината им. Сменяха се и ги оживяваха във вълшебно цветно представление.
Всички включени светлини хвърляха отблясъците си във водата. Тези отблясъци, подхванати от леките вълни, правеха водата на залива да се полюшва като кадифе. Усещането беше невероятно!
Не можех да спра да се наслаждавам на кадифената вода и причудливите осветени небостъргачи зад нея. И нямаше и как да ми омръзне гледката. Плавно се сменяха участъците на осветеност. Във всеки следващ миг небостъргачите бяха с други цветове. Новите цветове ги заливаха и си отиваха. И идваха нови. И нови форми. И нови цветове.
Мястото се оказа любимо на жителите на града. Тук извършваха своите спортове скейтъри и бегачи.
И нямаше как да е иначе. Прекрасна алея. От едната страна-заливът с вълшебните небостъргачи отсреща. От другата страна безкрайни паркове.
А по красивите алеи – множество пейки.
И прохладата, която беше донесъл мракът на крилете си.
И хората бяха наизлезли. На разходка. Или на пътуване до луната в любовните си прегръдки.
Хора са те, като всички нас. Както беше изпял поетът.
Не ми се тръгваше от тази магия. Но нощта все повече настъпваше. И едвам събрах сили да се върна в основния град.
А тогава се сблъсках с още по-голяма странност.
Градът беше напълно променен. Нямаше ги ниските постройки. Имаше само големи лъскави и осветени сгради
Къде бяха изчезнали? Да не би градонаначалниците да бяха взели решение за обновяване на града и то да беше започнало тази нощ? Чувала съм за бързи строежи, но чак пък за няколко часа.
Не, не бяха изчезнали. На сутринта се появиха отново. И не само че си бяха там, а към тях се бяха прибавили и още, и още. Май не са рушили през нощта. А напротив, построили са цял куп нови.
Сега разбрах. Малките постройки с цвят на пустинята бяха избледнели в настъпилия мрак и напълно се бяха загубили сред новите си лъскави съседи. А сега, в настъпилата дневна светлина, отново беше тяхното царство. Небостъргачите не бяха така бляскави и лъскави. И се виждаха малките безцветни сгради. На малкия обикновен човек.
След отпочване на нефтодобива, голяма част от Доха била разрушена. И на мястото на старите и вехти жилищни сгради били построени новите и лъскави. Но на места онези простите, от миналото, бяха останали и деляха равноправно пространството с новите си съседи.
