Новият ден и разходката по светло доведе времето за кратичка история.
Доха. Две са неговите смислови значения. На някои от диалектите в региона, думата произлиза от „Ад-Дауа„, чийто буквален превод от арабски е „великолепното дърво„.
В други диалекти, името на града произлиза от думата „Dawh„, която пък се използва за обозначаване на кръгли форми и идва да опише извитият около града залив.
Съвременният град Доха се споменава в английски източници от 1765 година. По това време той е малко рибарско селце, наричано Бида.
Според историците, през първата половина на 19 век в Бида се установяват суданци, избягали от Абу Даби, които започват да се занимават с пиратство в Персийския залив. Това предизвиква няколко наказателни експедиции от близкия Бахрейн през 40-те години.
През 1847 година в Доха се установява Мохаммед ибн Тани, глава на рода Тани. През следващите години с британска подкрепа той установява контрол над полуострова и ограничава пиратството. Синът му, Ясим ибн Мохаммед ал-Тани, става първият емир на Катар. И е приет за основоположник на новата държава.
Катар остава номинално част от Османската империя до Първата световна война. Османският гарнизон е изгонен от Доха през 1916 година, когато Катар става и официално британски протекторат.
В началото на века Доха има около 12 хиляди жители, а основа на икономиката е ловът на перли.
Само че в междувоенния период Япония въвежда изкуственото отглеждане на перли. И това предизвиква срив на цените им. А за Доха – тежка икономическа криза.
Едва след Втората световна война, нарастващият добив на нефт, а по-късно и на природен газ, слага край на икономическите проблеми.
Емирите на Катар използват приходите от нефтодобива и в средата на века почти целият град е разрушен и застроен наново с нови модерни сгради.
От 1971 година Доха е столица на вече независимата държава Катар.
И през 1973 година в града е основан Катарският университет.
Днес в столицата живеят около 80 процента от цялото население на малката държава.
Климатът в Доха е горещ пустинен. Лятото е продължително (от май до септември), със средни температури надвишаващи 38 °C и често доближаващи 50 °C и без никакви валежи.
Редките случаи на дъжд са в периода от месец октомври до месец март. Зимата също е топла и температурите рядко падат под 7 °C.
Изобщо, ако не бяха пустинните бури и силния вятър, донасящ ситния пустинен пясък, който буквално се набива в кожата, Катар щеше да е доста привлекателно за живеене място.
И тръгнах аз на втората си обиколка из него.
Този път за начало избрах намиращата се наблизо нова търговска улица.
Моята разходка ме доведе до стените на Форт Ал Коот( Al Koot Fort)
Историческа военна крепост, разположена в самия център на Доха. Крепосттта била ползвана от османците. Първоначално била построена като полицейски участък през 1880 г. А през 1906 г. била използвана като затвор.
След като те я изоставят, през 1927 г. е възстановена от шейх Абдула бин Касим Ал Тани, за да защити Сук Уакиф ( централният пазар) от прословутите крадци. По-известен като шейх Абдула бин Джасим Ал Тани, шейхът управлява Катар от 1913 до 1949 г., след като шейх Мохамед бин Джасим Ал Тани, братът на шейх Абдула, абдикира в негова полза.
Днес крепостта е превърната в музей.
Защитаваният Сук Уакиф(сук – от арабски пазар). Типичен източен пазар, където, според местните, може да се купи всичко. Забележете кое е „всичко“, според същите тези местни. „От сокол до злато“.
Построен преди векове, когато бедуините донасят тук своите овце, кози и вълна. За да могат търгуват, цялата пазарна зона е преустроена в стила на арабските пазари от 19-ти век – с кални бани и открити дървени греди.
Доколкото пазарите на Изтока са били от древни времена място на срещи и социални контакти, такъв остава пазарът Сук и за днешните жители на Доха. А за да им се предложат по-съвременните начини за това, в пазара са построени множество заведения за хапване и пийване.
Соколи не видях. Но „какво ли не“ имаше в изобилие.
Най-впечатлителни бяха множеството дървени малки кораби, разпръснати из целия залив. Така и не можах да разбера причината за наличието им. Наистина, имаше големи лодки, разхождащи туристи из залива. Но те бяха различни.
Дървените кораби си стояха в залива. Носталгично старинни в дървените си одежди и странно контрастиращи на фона на ултра модерния квартал с небостъргачи зад тях. А нощно време просто създаваха допълнителна романтика на цялата картина със залива и Луната.
В края на тази романтика, и по-скоро навътре в залива, беше изграден Музеят на Ислямското Изкуство.
Напоследък катарците не изпитват особени финансови затруднения. И затова смело хвърлят пари за създаване на красота.
Не са пестили пари и при направата на този музей. Издигнали са сградата върху изкуствено създаден само за нея остров. А до острова пък построили и изкуствено насипан път-мост.
Трябвало да осигурят достъп на посетителите. Защото вътре се помещавала „великолепна колекция от исторически ислямски артефакти“.
Не я посетих тази великолепна колекция. Затова пък се разходих из крайбрежната алея.
А по нея си се разхождаха като всички хора по света жителите на Доха.
Само ми беше чудно как устояват на силния ватър. Аз не успявах. Те се движеха като в спокоен слънчев ден. А аз криволичех като в същия този слънчев ден, но силно духовит
А и Слънчо започна да се спуска направо със скоростта на светлината.
Високите небостъргачи се виждаха значително по-ясно днес.
През 2010 г. Доха била културната столица на на Арабския свят. Тогава е отворило вратите си и Културното селище Катара. Наречено също „Долината на културите“, селището е построено на източния бряг между перлата и западния залив на север от Доха.
За построяването му били похарчени приблизително 82 милиона щатски долара. А включва центрове за наследство, опера, библиотеки, амфитеатър, художествени галерии и други академични съоръжения. Разбира се, кафенета, музеи, зелени площи и информационен център.
Докато се разхождах по улиците, не спирах да наблюдавам самите араби. За първи път идвах в арабска държава. И очаквах много различни неща. А се оказа, че единственото различно са облеклата им- дългите роби и чалми-шапки на мъжете и черните плащове на жените.
И, както се убедих, жените вършат всички неща, които и ние. Държат се напълно свободно. Но винаги са с черните си плащове. Тук, в Доха, голяма част от жените бяха и с покривало за очи. Имаше и много с черни кърпи, плътно прикриваща косата, но с открити лица. Така бяха облечени и работещите на летището жени.
Но ако се абстрахирам от черните одежди на жените, те са напълно еднакви с всички други жени. Така младите момичета се разхождаха с няколко приятелки. Разхождаха се дори двойки – мъж и жена. Държаха се като всички влюбени по света. Вървяха, смееха се, дори се хващаха за ръце. Просто Тя винаги е в черно и обикновено не се виждат очите й.
Умилително-тъжни бяха при снимането. И Той, като всеки влюбен мъж, искаше да снима любимата си. И я снимаше. И защо ли (според мен)? На всички снимки Тя неизменно беше едно черно петно. Явно, се разпознават после по очите. Или по друго.
Спомних си пустинята в Йордания. На една от спирките по туристически ни маршрут беше оставена черна одежда с фередже за снимка от желаещите. Всяка от нас, естествено, неистово поиска такава снимка. Туристи все пак, с всичко трябваше да се снимаме. Но после осъзнахме, че тази дреха са я обличали несметно количество жени. И докато всяка от нас се бореше с погнусата си, някой каза „В това черно от нас дори и очите няма да се виждат. Какъв е смисълът всички да го обличаме. Една да се жертва и да даде снимката на останалите“. Мъдро. И тъжно, според нас.
По улиците и крайбрежната алея видях и много семейства. Като всички останали родители, и те се разхождаха с децата си. Той, в дълга бяла одежда. Тя, в черно. Малките деца бяха облечени като всички деца – в цветни детски дрешки. По-големите момчета бяха с бели одежди. А по-големите момичета бяха прибавили към тийнейджърските си дънки и фланелка по една черна кърпа, която прикриваше косите им.
Иначе се държаха като всички други. Всички се смееха и си говореха. Децата тичаха, родителите ги гонеха.
А, сега се сетих! Имаше нещо различно, все пак. Никой не крещеше по децата си. Отиваха до тях и им говореха тихо. А не пищяха и децата. Вярна ще се окаже констатацията, че „врещящите майки създават врещящи деца“.
Тук всички говореха спокойно. И излъчваха спокойствие. Както и жената от самолета към Бахрейн. Може да бяха в черно, но жените бяха спокойни и обичани. Отнасяха се съвсем нормално с мъжете си.
А това, че мъжът беше в традиционно облекло, по нищо не го отличаваше от другите бащи по света в отношението му към децата си.
Не преставах да се удивлявам на тичащите след децата си бащи.
Огромният арабин, в дълга арабска одежда, вървеше след прохождащото си дете и правеше типичните резки движения, за да го предпази да не падне. Арабката, в черно, просто вървеше отстрани и замечтано рееше поглед в морето.
Мъжете в бяло носеха чантите и по-малките деца на ръце. Жените в черно се разхождаха до тях.
Всъщност, с какво са различни тези мъже от всички останали по света? Грижат се за жените и децата си. И макар, че държат жените си в черно, изпитват огромно уважение към тях. Въпреки нашите неправилни възгледи, жената в арабския свят е на огромно уважение.
Ако е толкова подтисната, ще носи ли мъжа чантата? И ще тича ли той след децата? И ще нарича ли майка си „любима“? И ще кръщава ли великият завоевател джамия не на себе си, а на „Биби Ханъм – любимата жена“?
Май доста неправилна представа имаме за този свят.
Не съм го обиколила изцяло. И поради незнание, приемам, че има и места, в които жените са подтиснати. А нима в нашия свят са малко насилените жени? Тези, които страдат от семейно насилие ежедневно.
Май без да се загледаме в собствения си двор, сочим с пръст непознатото и го набеждаваме в извършване на нашите си познати грехове?!
Още една атракция предлагаха туристическите агенции в Доха. За да се ползва тя, служителите на рецепцията на всеки хотел просто се обаждаха при изявено желание на техния гост. И от туристическата агенция изпращаха за него транспорт. И с други туристи, осъществяваха атракцията.
А тя беше сафари в пустинята. Пустинята, граничеща с Арабско море. И след като му вдигнат адреналина на уважаемия турист, разхождайки го с джип по пустинните пясъци и по бреговете на морето, „приказката може да продължи в бедуински лагер, яздене на камили, барбекю вечеря, нощувка под открито небе и закуска като за шейх на сутринта“.
Подобна приказка вече бях преживяла в Тунис. Отминалите години не бяха заличили уплахът от шофирането „на въпреки“ на правилата на физиката по пясъчните дюни.
Та се разходих още малко по гладките улици, изградени в същата тази пустиня, и кротко си се качих на такси към летището.
Заговорих шофьора. Попитах го защо жените са целите в черно. Черното привлича слънцето. Щом са решили да се крият, защо не изберат друг цвят. При това слънце, не е ли прекалено горещо в черно?
А той ми каза:“Защо да им е горещо? Те си имат невероятни къщи, карат страхотни коли, ходят по молове и други места. И навсякъде има климатик. На тях изобщо не им е горещо.“
Странен свят. Но странното за нас, те си приемат за нормално.
Вече в салона за излитане, до мен седнаха група арабки в черно. Виждаха се само очите им. Носеха шарени дамски чанти и си говореха оживено под бурките. За да седне едната жена до мен, трябваше да си махна бутилката вода от седалката. Докато се присягах към нея, Тя ме погледна и се усмихна. Не видях лицето й. Но разбрах, че се усмихва. Невероятно е. Дори не знам как. Дали очите й се смееха? Наистина не мога да кажа. Явно, дори под черните наметала се усещат емоциите.
След малко дойдоха двама араби в дълги бели одежди и ги поведоха.
Незабравима гледка на сблъсъка на старата култура с новата действителност. Двама мъже в бели одежди вървят напред. След тях пристъпва ято жени, покрити целите в черно. Но всички търкалят по един куфар. И ще пътуват като напълно съвременни хора.
