Следващата ми спирка в арабския свят беше Кувейт.
Дали защото нямаше кой знае какви забележителности тъдява, или на мен ми бяха по-интересни хората, но все тях гледах. Пък и за първи път се срещах с толкова много „по арабски“ облечени хора. И нали са ни внушавали, че всякакви страхотии стават между тях, мирното им и спокойно държание не спираше да ме учудва.
Най-интересно ми беше, че не ги осъждах. Това си беше техният свят. Аз бях на гости. При това напълно доброволно. Не са ме канили. Аз им се натресох. Така че наблюдавах случващото се единствено с нескрит интерес.
А на пейката срещу мен в летищната зона седяха няколко жени. Изцяло покрити в черно. С покрити в черно и лица.
Едната беше оставила свободни единствено очите си. Държеше на коленете си малкото си момиченце. То беше едно сладко сладкишче на около 2 годинки. Като всяко дете на тази възраст, то не искаше да седи мирно. Искаше да ходи, да се въргаля. И се въртеше и се дърпаше, за да се изкубне от майка си. Тя пък, от своя страна, отново като почти всяка майка, всячески се опитваше да го задържи в скута си. Говореше му тихичко. А детото гледаше черната купчина пред себе си и сякаш се чудеше от къде идва този познат глас. Хващаше с ръчички черното покривало за лицето на майка си и с главичка се опитваше да надникне през единствените достъпни процепи за очите. Сякаш за да види вътре, да потърси познатото лице.
Дали за първи път виждаше майка си в този нарочен за околните вид? Дали му беше страшно? Или всичко си беше наред, а тези въпроси възникваха само в моята европейска глава? И след колко ли време и неговата сладка главичка ще се покрие в черно.
Странен свят. За пореден път благодарих, че в прекрасно място си живея. И тръгнах към автобуса, който щеше да ни отведе към самолета.
А там преживях следващото си голямо питане. И следващото го поредно откритие.
След мен в автобуса се качиха няколко мъже в бели роби и съответния брой жени в черно. До тук нищо впечатляващо. Все пак, подобни гледки изобилстваха в този свят. Нали си е техният.
Странното беше друго. Поне за моите представи. Мъжът в бяло носеше бебето. А жената в черно носеше две чаши с кафе. Това добре, но как ще го пие? Европейското ми любопитство направо се развихри. Едва ли ще си го носи в къщи това кафе. А навсякъде има хора, не може да свали бурката. Дали пък за малко няма да свали частта от бурката, която покрива устата? Но пък жената, за която беше другото кафе, носеше бурка от друг вид и частите, предназначени да са пред очите и носа, бяха свързани. Тоест, не можеха да се махат, без да се открият очите. Така, вече съм страшно заинтригувана.
А двете жени си стояха кротко и си държаха чашите с кафе. До тях застана трета, с кърпа върху косата и открито лице. Тя отпи от своята чаша. Другите не. Ох, колко е неудобно да зяпаш някого като се опитваш да си дадеш вид, че всъщност не ги зяпаш, а погледът ти уж случайно все на тях попада. Вече направо се изнервих от нетърпение. Накрая ще отида да ги питам. Я да видим колко интересно е през прозореца. Вярно, че стъклата са затъмнени и всъщност нищо не се вижда, но нали съм ангажирана да убедя жертвите си, че всъщност не ги зяпам, налага се да си давам вид, че виждам много интересни неща през замърсените прозорци. Само дано не се наложи след малко да започна да убеждавам някого, че не зяпам него през прозореца.
Бегъл поглед. Жената с откритото лице отново отпи. Хайде бе, жени, не ви ли се иска и на вас да отпиете от това вкусно кафенце. Вижте колко е апетитно. Само по опаковката му се вижда, че е пълно с най-различни аромати. Чакай, едната жена с покритото лице заклати своята чаша. Може би ще отпие. Че защо да го разбърква, ако няма такова намерение. Ох, трябва да престана да я запам. Ама ще изтърва момента. Постоянно се старая да си отмествам погледа, но все ме е страх, че точно тогава тя ще отпие. Едната вече надига чашата. Имам чувството, че в главата ми шуми барабанна дроб и всичко е на забавен каданс. Я, оказа се, че парчето плат пред лицето й не е едно цяло. С ръка тя хвана едно по-малко парче черен плат, което покрива само устата й и внимателно го повдигна. Без да обелва лицето си, пъхна чашата под това парче плат и отпи. Е, най-после.
Само дето това знание вместо спокойствие и кротка удовлетвореност, ме наведе на следващи въпроси. Дали храненето извън къщи за тези жени е недопустимо? Само като си представя арабските ястия, повечето изобилстващи от сосове, които може само с хлебче да се завъртят. Трудно биха се изяли по тази сложна технология. А може и за това да си имат вариант.
Сетих се прочетеното някога как още в древен Рим се считало за изключително невъзпинато жената да яде по улицата.
Добре, май беше време да оставя жертвите си на мира. Нали все пак любопитството ми беше удовлетворено. Въздъхнах с облекчение и най-после отпуснах напрегнатия си поглед. И в този момент, когато се върнах и духом в света на автобусното пространство забелязах, че аз самата съм била обект на подобно скрито наблюдение. От страна на отсреща стоящия арабин в бяло. Явно, опитите ми да прикрия интереса си към пиещите кафе жени чрез непрестанно изместване на погледа, не са прикрили качествено намерението ми, нито изразеното учудване и интерес от наблюдаваното. В пълния със смеещи се искрици поглед на мен наблюдаващия арабин се четеше желание да ми вдигне падналото от удивление чене.
Спря автобуса и всички тръгнахме по стълбицата на самолета. Аз се настаних преди моите обекти на наблюдение. А това ми даде възможност да продължа да ги наблюдавам. Вече не толкова скрито ( не че това от преди малко беше много скрито). А настаняването им си беше доста впечатляващо. Те се движеха в една тържествена процесия. Жените вървяха бавно и с вдигнати глави. Само една от тях, с напълно прикрито лице, включително и очите, си придържаше с ръка бурката. Мъжът отново носеше бебето, а останалите мъже го следваха.
Не можах да сдържа поредната порция европейско любопитство и по време на полета станах, уж да се разходя. Минах през моите наблюдавани жени. Всяка от тях си седеше до мъжа на двойна седалка. Само една от жените беше останала с покрито лице. Всички останали бяха махнали бурките от лицата си като бяха останали само с кърпите по главите. Стига толкова лицемерие, все пак. И ето, бяха открили лицата си пред непознатите стюарди, пред познатите си спътници и пред още по-непознатите всички останали пътници. И това не предизвика укор, или каквато и да било, всъщност, реакция у нито един от изброените. Дали пък не се движи към привършване тази черна ситуация?
Оставих за сега спътниците си и се заледах през прозореца.
Предстоеше ми среща с Кувейт. Колко далечен и непознат беше той за мен. За него знаех единствено, че на времето много лелки и чичковци бяха работели там. Дори ние имахме един чичко-доктор, който от време на време ни идваше на гости с по едно мистично и непознато шоколадово яйце, но доставящо невероятна радост.
И ето време за кратко запознанство.
Емирство Кувейт е малка държава в Югозападна Азия, разположена в най-северната част на Арабския полуостров, на брега на Персийския залив, който е и неговата източна граница. Граничи със Саудитска Арабия на юг и с Ирак на север.
Името произлиза от арабски и означава „крепост, построена близко до вода“.
От 2016 Кувейт е с население 4,2 милиона души; от тях 1,3 милиона са кувеити и 2,9 милиона са преселници. Тоест, преселниците представляват 70% от населението. Интересно. И това се случва на площ от 17 818 km².
В наши дни Кувейт е не просто значим производител на петрол, а притежава шестият по големина петролен запас в света. Кувейтският динар е в топ 10 на най-скъпите по стойност валути в света. Според Световната банка, страната има четвъртия най-висок приход на глава от населението в света.
Нефтените й находища са открити през 1938 г., когато страната е още британски протекторат. Нефтът и нефтените продукти заемат около 95% от експортните приходи и 80% от държавните приходи.
От 1946 до 1982 г. държавата се подлага на мащабна модернизация. Кувейт е унитарна конституционна монархия с полудемократична парламентарна система на управление. Конституцията е обявена през 1962, превръщайки Кувейт в най-демократичната страна в Близкия изток след Израел. Кувейт е високо в класацията за равенство между половете по региони, като притежава най-високия ранг за региона.
В по-стари исторически времена е основана столицата на Кувейт, през 1613 година.
През 17 век племена от Централна Арабия се заселват в Кувейт след масивна суша в родната си земя. Тогава е основана и държавата Кувейт. Преди това районът е бил известен като основен център за търговия на подправки между Индия и Европа.
До края на 18 век основен поминък за голяма част от местните е продажбата на бисери.
Изключителна е наследствеността в кувейтската монархия. Всички владетели на Кувейт са от фамилията ал-Сабах. С царствената титла емир управляват от 1752 г.
В съвсем древни времена, накратко за по-важните исторически събития:
През 18 век пр.н.е. е в състава на Вавилон
През 8 век пр.н.е. е завоюван от Асирия
През 313 г. пр.н.е. влиза в състава на държавата на Селевкидите
През 7 век е част от Арабския халифат и се разпространява исляма
През 16 век Кувейт влиза в състава на Османската империя
През 18 век властта фактически е в ръцете на местните шейхове от династията ал Сабах
През 1899 г. Кувейт става британски протекторат
През 1946 г. започва добивът на нефт
На 19 юни 1961 г. e провъзгласена независимостта на страната
През 1990 г. Ирак окупира Кувейт в продължение на седем месеца. Окупацията свършва след намесата на армията на коалиционни сили, които през 1991 г. провеждат операция „Пустинна буря“ и освобождават Кувейт.
Само дето иракчани предизвикват сериозна екологична и икономическа катастрофа.
При отстъплението си иракската армия запалва близо 750 кувейтски петролни кладенеца. Това създава повече от 500 нефтени езера с обща площ приблизително 35,7 км2 . Последвалото замърсяване на почвата заради натрупването на нефт и сажди направило източните и югоизточните части на Кувейт необитаеми. Пясък и нефтени отпадъци превърнали големи части от Кувейтската пустош до полуасфалтирани повърхности.
И друга класация води Кувейт. На едни от най-горещите на Земята летни сезони. Тук е отчетена и най-високата измерената температура в Азия – 54.4 C° (129.9 F°).
През пролетта е значително по-хладно. А през юни и юли се вихри страшен северозападен вятър Шамал, който причинява силни пясъчни бури.
В късната есен, когато му отидох на гости, някакви особени климатични драми не се състояха.
А ме посрещна градът Кувейт с много, ама много бетон. Насред оскъдната си зеленина.
А на другия край на самотния плаж се извисяваха Кувейтските кули. Комплекс от 3 кули. 2 водонапорни с височина 187 и 147 метра. Над водния резервоар на втората бил разположен ресторант, а на по-високо ниво – въртящ се етаж с кафене. Третата, по-ниска кула се използвала за ефектно осветление на съоръжението. А са построени кулите през 1971-1976 година.
Категорично. Пари имаха. И красиви им се бяха получили произведенията на съвременното строителство. Замислих се, колко ли време ще устоят на разните му там ветрове, земетресения и човешки разрушения. И дали, а и в какъв вид ще достигнат до наследниците в далечното ни бъдеще. И какво ли ще си мислят те за тях? Дали и нашите библиотеки ще са изгорени? Или цивилизацията ни ще е постигнала все пак така жадувания интелектуален напредък и ще сме се научили да ценим постигнатото и само да надграждаме.
Не е шега. Много ми трябва машина на времето. Не знам към кого трябва да се обърна. Определено е наложително да се заема с проучване, след като е завърна в родината.
Крачейки към хотела сред толкова много футуристични сгради се замислих отново. Дали пък вече не съм в бъдещето. И наистина, ако заспя, дали на сутринта няма да ме вземат с някоя летяща чиния?!
