Докато търсех информация за историята на тази непозната и далечна за мен държава, попаднах на изключително подредена и разбираема статия в Уикипедия. И си позволявам да я публикувам, без да влагам в нея никакво тврочество. Единствено изразявайки искрена благодарност към автора.
„Древната търговия в Персийския залив е била тясно свързана с градовете в Месопотамия. За владетелите й територията на днешен Оман е била ключова за снабдяването със стоки по море и суровини.
През второто хилядолетие преди Христа икономиката в региона започва да запада главно заради свиването на пазарите в Месопотамия и откриването на нов търговски път между Изтока и Средиземноморието, който заобикаля Залива и минава през Червено море, а оттам чрез плитък канал до Нил получава достъп до Средиземно море.
Откриването на нови търговски пътища по суша и опитомяването на камилата в следващото хилядолетие довежда до увеличаване на движението между вътрешността на Арабския полуостров и крайбрежните региони. Така арабските номади постепенно изместват другите народи и се превръщат в господстващ етнос в региона. Заливът се възстановява икономически по времето на Асирийската империя, особено под Ашурбанипал през 7 век пр.н.е. До началото на новата ера върху културата на Залива своя отпечатък оставят редица нашественици, сред които Египет, Александър Велики и Персия.
През 3 век след Христа Сасанидите завладяват целия регион, включително Оман, създават селскостопански колонии, включват част от номадските племена в гранична стража срещу римляните, и разпространяват зороастризма.
Коренната промяна на Арабския полуостров идва от разпространението на исляма през 7 век. Източната част на полуострова вече е била запозната с монотеизма през християнството и бързо приема новата религия.[5] Сред първите хора, приели исляма, са жителите на Оман. Според легендата Мохамед изпраща в Оман един от военачалниците си със задачата да присъедини към исляма не само арабите, но и персийския гарнизон, които били зороастрийци. Персите отказали да приемат исляма и били изгонени от помохамеданченото население и неговата ревностна вяра. Макар и за ислямската доктрина последователите на другите религии да са считани за неверници, евреите и християните се възприемат като „хора на Писанието“ (ахл ал-Китаб), чиито свещени книги са допринесли за развитието на исляма и възгледа за Бог. Те запазват правото си да живеят в свои общности и да следват свои закони, но са подложени на по-високи данъци и са лишени от някои политически права.
През 750 година Багдад става столица на Абасидския халифат и ислямската цивилизация. Процъфтяващата икономика в Ирак довежда до по-голямо търсене на стоки от далечни земи, а оттам и на увеличение в търговията в Залива. Арабските търговци плават по море до все по-отдалечени места. Към 1000 година те вече търгуват редовно с Китай и спомагат за разпространението на исляма в Малайзия и Индонезия. В същото време Средновековието е белязано от появата и изчезването на редица ислямски секти като исмаилитите и карматите.
В Оман пък най-разпространената деноминация на исляма е ибади. Ибадите се различават в своите виждания от сунитите и шиитите и не приемат властването на един халиф или имам. Така още в началото на Абасидския халифат Оман се превръща в цел на сунитските халифи, които са силно зависими от търговията между Изтока и Запада и не могат да позволят да изгубят контрола върху тези градове. Ибадите обаче оцеляват и се оттеглят във вътрешността на страната. Така Оман изгражда двоен характер – крайбрежните райони се отличават с културно разнообразие заради широкото присъствие на чужденци и търговци, докато планинската вътрешност остава в ръцете на силно сплотената общност на ибадите.
В следващите векове под персийско влияние настъпва и шиитството, а през 15 век шейхът на Ормуз установява контрол върху пристанищата Маскат и Калхат, чрез които печели от търговия с източна Африка.
През 16 век португалците започват своята експанзия в Индийския океан. Те използват своите големи кораби, за да осъществяват търговия през големи разстояния, например между Индия и Африка, и постепенно започват да налагат контрол върху търговския поток в Арабско море. В края на 16 век ормузкият шейх на практика контролира всички пристанища в Залива, но все пак плаща данък на сафавидския шах Абас I Велики. С пристигането си в региона, португалците принуждават шейха да плаща данък на тях. Шахът не може да противостои на Португалия и се обръща към Англия и Нидерландия за помощ.
Така през 1622 английски и персийски военни части изгонват португалците от Ормуз, а Англия постепенно започва да налага своя контрол върху Залива.
В следващите десетилетия ибадите се възползват от противопоставянето между Персия и европейците и започват настъпление към брега. Силната династия на ярубидите успява да завладее всички крайбрежни градове на Оман до 1650 година и обединяват страната за пръв път от 1000 години. До 1700 година те завземат Момбаса, Занзибар и други части от източна Африка. Към началото на 18 век обаче възникват спорове за наследяването на имамския пост. Между 1730 и 1750 година воюващите страни започват да търсят външна подкрепа. Ярубидите се възползват от помощта на Персия, която използва възможността да си върне контрола върху оманското крайбрежие. Тяхното господство обаче е краткотрайно, защото през 1742 година местното население начело с Ахмад ибн Саид ал-Саид се вдига на бунт и ги изгонва. Водачите на ибадите са толкова впечатлени от неговия успех, че го правят имам.
Благодарение на неговото управление Оман процъфтява в продължение на век. Духовничеството обаче не одобрява сина му за наследник, поради което Ахмад ибн Саид изоставя титлата имам, провъзгласява себе си за султан и премества столицата от планинския град ар-Рустак в пристанището Маскат. Жителите на вътрешността постепенно започват да мигрират към бреговете на Залива, където поминъкът им е селско стопанство и събиране на перли. Перлите са особено търсени в Индия, с която Оман има задълбочени търговски контакти, и възможностите за печалба привличат цели племена от вътрешността на полуострова. Сред тях са ал-Сабах, ал-Халифа, ал-Тани и ал-Куасим, които днес управляват съответно Кувейт, Бахрейн, Катар и ОАЕ.
Тези миграции, както и нарастващите външни заплахи, стават причина за нестабилност в региона след 1800 година. Племената от централна Арабия са обединени от емира Мухамад ибн Сауд и новопоявилата се крайна интерпретация на исляма – уахабизма. Те организират нападения срещу Кувейт, Бахрейн, Катар и Оман. Освен неодобрението си към шиитите, уахабизмът се противопоставя силно и на немюсюлманските влияния, олицетворени в региона от европейското присъствие. Той е един от дестабилизиращите фактори в региона заедно с настъплението на османците в Ирак. В същото време Великобритания увеличава присъствието си в региона заради пиратските набези на ал-Куасим, които застрашават търговията с Индия. Пиратите номинално са под управлението на султана на Оман и британците се обръщат към него с молба да спре действията им. Неспособността му да овладее набезите довежда до първите британски нападения срещу базирани в днешните ОАЕ пиратски убежища през 1809 година. В следващите 100 години британците сключват серия от споразумения чрез които накъсват и практически подчиняват Оман и спират експанзията на саудитците.
Петият владетел на Оман, Саид ибн Султан, умира през 1856 година и с това идва последният удар срещу икономическата и политическа цялост на Оман. Страната вече е загубила контрола си върху Залива през 1820, търговската флотилия е задмината в технологично отношение от далеч по-модерните европейски кораби, митническите приходи от търговията с Индия са изгубени, а ограничаването на робството довежда и до спад в приходите от източна Африка. Липсата на ясен наследник на Саид ибн Султан довежда до намеса на Великобритания, която дава източноафриканските владения на един от претендентите от династията ал-Саид, а самия Оман – на друг претендент. По този начин арабската част се лишава от приходи и властта на султана в нея отслабва. Консервативните ибади от вътрешността на страната се възползват от това и няколко пъти вдигат бунт срещу него, а той е принуден вече да разчита на британската намеса, за да задържи властта си. Поради това разделение държавата е наричана Мускат и Оман до средата на 20 век.
Бунтовете на племената от вътрешността на Оман принуждават султан Таймур ибн Файсал да им даде ограничен суверенитет през 1920 година, без обаче да сваля претенциите си за контрол върху цялата територия. Напрежението между двата региона се изостря с откриването на нефт през 1924 година. Петролните находища се намират във вътрешността на страната и султанът продава правата за изследването и експлоатацията им на чужди компании. Първите проучвателни екипи са нападнати от племената и компаниите подават оплакване към британските власти. Великобритания увеличава подкрепата си за султана в опит да успокои напрежението и да подсигури достъпа на западните страни до петрол.
През 1957 година войските на султан Саид ибн Таймур влизат в Низуа и установяват контрол върху държаните от племената вътрешни райони. На следващата година той се оттегля в двореца си в Салала и престава да се занимава активно с вътрешните проблеми, които стават все по-сложни. Султанът ограничава контактите на Оман с останалия свят, забранява политическите реформи и обезсърчава развитието на страната.
През 1960-те години проблемите на Оман се превръщат в международни. През 1965 в мухафаза Дофар избухва бунт срещу династията. Бунтовниците получават оръжия от Народна демократична република Йемен и султанът отново не е в състояние да се справи с тях без помощта на Кралските военновъздушни сили. Британската намеса дава основание на бунтовниците да претендират за нелегитимност на властта пред ООН, която в крайна сметка заклеймява действията на Великобритания.
През 1970 г. управлението на султана е станало крайно непопулярно не само в Оман, но и във Великобритания, която осигурява широка подкрепа на апарата му за сигурност. Така британските и оманските въоръжени сили организират нападение срещу двореца и принуждават Саид ибн Таймур да абдикира.
Султан Кабус ибн Саид с държавния секретар на САЩ Джон Кери през 2013 година
На престола се възкачва неговият син Кабус ибн Саид ал-Саид, който е получил образованието си във Великобритания. Той намалява британското военно участие в страната и използва подкрепата на съседните на Оман държави, за да прекрати бунта в Дофар през 1976 година. Кабус ибн Саид успява и да затвърди централния контрол върху вътрешността. Увеличаването на приходите от петрола през 1970-те години позволяват на страните от Залива да започнат масивни програми за икономическо и социално развитие. Кувейт и Бахрейн, които най-рано започват да добиват нефт, се възползват най-много. Оман обаче започва мащабен добив едва след абдикацията на Саид ибн Таймур и не постига толкова високи резултати.
Въпреки това Оман не е изключение и има същото политическо устройство като тези страни – цялата власт е в ръцете на един монархически род, който се възползва от директни петролни приходи. Ирано-иракската война сближава страните от Залива най-вече заради заплахата от шиитски Иран. През 1981 г. те основават Организация за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив, в която членките изграждат система за колективна отбрана и координират търговията помежду си.
Султан Кабус ибн Саид започва промени в страната още от началото на управлението си. Той отваря границите на страната и използва печалбите от износа на нефт, за да изгражда пътища, училища и болници. Държавата осигурява на рибарите лодки и домове за почти всички, а в действие са въведени едни от най-строгите закони за опазване на околната среда.
От 1991 г. насам оманците имат право да избират и представители за Консултативния съвет, който дава насоки на владетеля. На жените е дадено правото да гласуват и да бъдат избирани.
Под влиянието на Арабската пролет през 2011 година в Оман избухват протести, чиито искания са за политически реформи и по-добри условия на живот. Султанът обещава повече работни места, социални придобивки и власт за Консултативния съвет“.
И така, днес
Оман е абсолютна монархия, в която всички власти – законодателната, изпълнителната и съдебната власт в крайна сметка са съсредоточени в ръцете на наследствен султан, Системата от закони се основава твърдо на ислямския шириат.
Законодателният орган на Оман е двукамарния Съвет на Оман, състоящ се от горна камара, Държавният съвет (Меджлис ад-Даула) и долна камара, Консултативния съвет (Меджлис аш-Шура). Политическите партии са забранени. Горната камара има 71 членове, назначавани от султана измежду видни представители на Оман. Те имат само консултативни правомощия. Членовете на Консултативния съвет (84 на брой) се избират чрез преки избори за четири-годишен мандат, но султанът прави окончателните селекции и може да преговаря изборните резултати. Членовете се назначават за три-годишен мандат, който еднократно може да бъде подновен.
Султан Кабус бен Саид де факто е министър-председател, а също така контролира и външните отношения на държавата, както и отбранителното портфолио. Султанът има абсолютна власт и с указ може да издава закони. Той е най-дълго управляващият владетел в Близкия изток.
Съдебната власт е подчинена на султана и на Министерството на правосъдието. Шариата (ислямският закон) е източникът на цялото законодателство.
