В шеги и закачки, пристигнах и в Оман.
Кацнах много късно през нощта. И умората, явно беше надделяла над положителното ми мислене. Та позволи на едни страхове да наизлязат. Първият такъв беше свързан с финансите. Вече бях понадпреднала с пътешествието и средствата трябваше да се харчат разумно и премерено. И съвсем в скоро време щях да се изправя пред първия задължителен разход. За входяща виза. В посолството в България ми искаха 100 долара за виза. И въпреки че силно настояваха да ги заплатя, все пак ми споменаха, че мога да си взема и виза „on arrival“, тоест при притигане на летището. Естествено, бае ви Ганя не можа да преглътне тези 100 долара и се хвърли в неизвестното с надеждата, че там ще е по-добре. И това неизвестно баш си беше дошло.
Все си мислех, че не може да е по-скъпа визата на летището, но един тънък страх се рееше като разкъсана облачност из душичката ми.
Другият надигащ се страх беше, че много ще ме забавят. А и без друго полетът беше късен. Ако ме забавят час, час и нещо по паспортен контрол и издаване на визи, а вече съм изморена, искам да спя…
Е, за около няколко минути и двата ми страха отпаднаха с ряз. За пореден път по време на тази арабска обиколка, арабите ме впечатлиха с организация. Четири гишета бързо и стегнато обработиха всички пристигнали. За визата – просто плащаш и заминаваш. Без особени обяснения, или излишни формалности.
На всичкото отгоре, на фона на 100-те долара, които ми поискаха от посолството, тук визата ми излезе около 30 лв. Да, разкошният живот в посолствата си има цена. А бае ви Ганя мислено танцуваше. Друго си е да удариш кьоравото.
След като платих визата, минах за 2-3 минути и през паспортен контрол.
Толкова бързо излязох, че не се бях подготвила психически за следващата стъпка. Хващане на такси.
Това в арабския свят е доста тънък момент. Започва едно пазарене и надлъгване, задължително съчетано със страх „този наистина ли разбра къде е хотела, или просто иска да тръгваме?“. И така неподготвена, прекалено бързо казах „Да“ на въпроса „Искате ли такси“ на един възрастен арабин в дълги бели одежди. На всичкото отгоре, тръгнах след него.
Нещо друго забележително при хващането на такси в този свят – то никога не е отпред, или наблизо. Винаги, след уговорката с шофьора, има предвижване до автомобила. И естествено, изненанадата от вида и състоянието му. Арабинът с дългите бели дрехи ме поведе към изхода на паркинга на летището. По пътя непрестанно залиташе и се удряше в спрелите коли. Абе, баш като след употреба на алкохолни напитки. Но леко накуцваше. Това, че накуцваше, съчетано с вроденото ми неудобство да не би да обидя някого, който явно се готви да ми навреди, успяха да потиснат надигащите се в мен страхове относно безопасността на превоза ми.
Покрай спрените коли, преди да стигнем до таксито, минахме през пункт за плащане явно на паркинга. И тук се започна един театър. Явно, моят водач беше познат тук и то не с добро. Доколкото успях да схвана, той плати по-малко пари, отколкото служителят му поиска и служителят отказа да му издаде билет за излизане. Водачът ми започна едни дълги и шумни арабски преговори, придружени от много жестикулации и мимики. Всъщност, не ми трябваха някакви особени познания по арабски език. С интонацията, жестовете и мимиките си моят водач докарваше поведението на всеки един терикат по света. Е, номерът не мина и не ни пуснаха да излезем от паркинга. Тоест, започнах да компенсирам бързината на служителите от паспортния контрол. А все пак вече беше нощ и ми се искаше вече да съм в стаята, която така или иначе съм платила.
Най-накрая арабинът бръкна в страничния джоб на дългата си дреха и извади още пари. И едва след като получи билет, се сети за съществуването ми. До този момент аз стоях отстрани и бях принудена да наблюдавам разиграващият се пред мен театър. След като отново ме отбеляза, аз се притесних, че сега ще му е неудобно от това изложило го поведение, което наблюдавах. Нищо подобно, най-невъзмутимо започна да ме разпитва колко време ще остана в Оман. Предложи ми утре да го ползвам като такси. Като докато му плащам за дневната услуга, той ще ме заведе до работата на сестра му, защото трябвало да й свърши някаква работа. Ама аз все ще намеря какво интересно да разгледам наоколо.
Излишно е да казвам, че отказите ми си останаха самотно висящи във въздуха. А към притеснението ми, че съм тръгнала посред нощ с кой знае кого към абсолютно непознато място, се прибави и страха от досадното му натрапване. Вече все по-настоятелно новата ми подобрена версия, все още слабичка и нифелна, започна да надига глас. Започнах да се чудя защо пак такива ги правя и докога ще търпя да търпя негативи и страхове от простотията на друг, за което ми е неудобно да реагирам. И, о чудо! Започна да ми минава мисълта да му откажа на този арабин. Докато вървях след него, се хвалех мислено за огромния си напредък.
Не стана толкова бързо. За смях на публиката, това си беше дълъг процес. В началото на пътя към колата бях убедена, че ще претърпя и това неудобство, както обикновено. Към средата взех вече да допускам, че бих могла да откажа и да помисля за себе си и собствената си безопасност. А когато стигнахме до колата му, работата върху себе си в последните години, даде своя резултат. А и Провидението се намеси за пореден път. Милото, уморено и то вече от напразните уроци и ситуации, които неуспешно ми предлагаше.
В разгара на моите размисли и страсти, моят пишман шофьор направи няколко неуспешни опита да си отключи колата. Обикаляше, светеше и непрекъснато се удряше ту в своята, ту в другите коли наоколо. При това вече много ясно усетих как заваля думите и непрекъснато пръхтеше. За да бъда честна към бавността на процеса на личностната ми промяна, мина ми мисълта, че въпреки че е видимо пиян, може пък да ме закара и да взема да не го обидя, ами да се кача все пак. Но най-накрая разумът, или инстинктът ми за самосъхранение заработи. Взех си чантата и му казах, че няма да пътувам с него и тръгнах обратно по дългия път отново към изхода на летищего. За моя гордост, останах твърда дори при непрестанните му подвиквания и подканяния.
Този път се качих на нормално такси. Но, разбира се, не всичко беше идеално. В този свят миг невнимание може да струва доста скъпо. Загледана в интересната дреха на шофьора, този път пропуснах да попитам колко ще ми струва превоза. В своя защита ще отбележа, че е наистина много екзотично да се качиш в такси, а шофьорът да е облечен в дълга бяла роба и изпъстрена с орнаменти шапчица. Пък и в този късен час от денонощието сетивата ми предпочетоха да се насладят на това усещане, вместо да пуснат разума ми да се вихри. Може би заради това, потънала в омаята на това усещане, приех някак подозрително спокойно твърдението на новия шофьор, че изобщо си няма на представа накъде пътуваме. Летището, както е обичайно по тези географски ширини, беше на 40 км. от града. Имам чувството, че в арабския свят е приет този стандарт – летището да е на 30 -50 км. от града. И всички много съвестно полагат усилия да го спазват. Вярно, че в пустинята място има.
След като обяви, че не знае къде се намира моят хотел, шофьорът в екзотичните одежди проведе няколко бързи ( съгласно стандартите на тези географски ширини), но всъщност, много протяжни (според моите стандарти) разговора с цел да разбере де го тоз мистичен хотел. Три разгвора. Като времетраенето им отне точно времето да преодолеем 40-тте км до града. След тези дълги разговори вече бях убедена, че е придобил знание относно местонахожеднието на мястот ми за нощувка. Поне. Но, както често по време на това пътуване, отново прибързах със заключението. На влизане в града шофьорът ми заяви, че никой не знае къде е моя хотел. Естествено, това беше придружено от широка усмивка, вместо притеснение. И по никакъв начин не се отрази на скоростта. Тя си остана 120-130 км в час. Така сигурно и скоростно шпорехме въздуха, сякаш имаше намерение да ме достави директно в стаята. На пиукането на антирадара отреагираше с увеличаване на музиката. Няма да го смущава, я. Но пък това не е необичайно и за нашето географско местоположение, така че всичко беше наред.
Най-накрая се сети да звънне на телефона на рецепцията от резервацията ми и в крайна сметка жива и здрава ме докара.
И за да се върна на първоначалната си тема за разходните ми сметки – взе ми малко повече от очакваното. Нямаше как да не разбера, че ме лъже. Но аз си бях виновна. Да го бях питала за цената, вместо да му се заглеждам по дрехата. Нищо, нали спестих достатъчно от входящата виза, в крайна сметка, пак бях на плюс.
На сутринта започна моята разходка из Мускат. Тръгнах в посока палата Ал Алам.
По пътя бях заобиколена от бели сгради. В началото ги възприех като приятно изключение. Пък и все още се движех по слабо застроен път. Навлизайки в централната част, изведнъж ме озари белотата на този град.
Мускат – белият град. Никаква друга сграда, освен бяла, нямаше в целия град. Такава белота не бях виждала. Това не беше белотата на варосаните къщи по гръцките острови. Там поне покривите и дограмите са в цвета на морето. Не беше и мраморната белота на Дубровник. Тя е по-матова и жълтеникава. В Мускат бялото е напълно бяло. Чисто и искрящо. Толкова беше бяло, че когато слънцето залезе, тази белота на сградите осветяваше нощта. Усещането беше невероятно! Цял град с огромни сгради. И всичките в бяло.
Жителите на Мускат показваха на света, че и в еднообразието има разнообразие и различна красота. Всичко беше в бяло, но всяка сграда имаше своето отделно очарование. Имаше и огромни блокове в бяло. Чудната арабска каменна дантела украсяваше тези огромни сгради и ги правеше уникални и различни от съседните им бели събратя. Други сгради се отличаваха с красивите си бели колони с орнаменти. Въпреки че навсякъде беше бяло, на практика не можеше да се изгубиш в тази белота. Разнообразна в еднообразието си, тя беше изпълнена с красота и изящество.
За първи път използвах навигацията в подарения ми от оператора таблет. Не бях сигурна в наличието на разбираем и за двете страни език с местните. Пък и нали все пак в съзнанието ми ехтяха всички предупредителни закани „Къде отиваш? Знаеш ли как се отнасят там с жените“. Затова, предотвратявайки възможността да ме изядат, бях решена да огранича до максимум контакта си с тях.
Слава Богу, и тези хора се оказаха просто хора. На всичкото отгоре хем мили, хем добри. Не само че никой не ме притесни, или подсвирна, или каквото и да било. Нямаше натрапчиви погледи, нямаше похотливи забележки. Просто си ходех по улицата. Ходеха си и те. Разминавахме се и всеки си гледаше работата, както се казва.
На всичкото отгоре сами и напълно деликатно ми предлагаха помощта си. На няколко пъти се случи да се въртя като пумпал, забила поглед в навигацията, и гледайки наоколо с надежда да схвана посоките на света. И до мен идваше по някой оманец и любезно питаше дали може да ми помогне. Правеше каквото можеше с моята съобразителност. В краен случай, просто ми показваше посоката с ръка и си тръгваше с усмивка.
Подобна добронамереност ми демонстрираха и при направата ми на снимки. Отново заради страха ми да не ме ядат, си нагласих кротко апарата на самоснимачка на паратепа на залива. Минаващият оманец с усмивка ме попита дали иска да ме снима. Като ощипана девойка се поизчервих. И плахо приех. Сега, снимката си е важна. И изисква жертви. Снима ме той, изчака да видя и да одобря кадъра. Пожела ми приятен ден и се оттегли с усмивка.
Мисля, че с опасността от яденето бях приключила. И се отдадох на съзерцание на околностите.
А те включваха залива и част от старите крепостни стени върху скалите над залива.
Минах старата градска порта, изградена в някогашната крепостна стена и навлязох в стария град. Въпреки че това определение е доста условно. Нищо старо нямаше в него. Всички сгради си бяха нови и бели.
А както в древни времена, и днес зад стените и портата се намираха важните държавни институции, къщите на богатите и големите джамии.
Тук беше и дворецът Ал Алам.
Eдна от шестте султански резиденции на монарха.
Строен преди над 200 години по заповед на султан Ибин Ахмед, 7-ми, пряк дядо на султан Кабус.
В двешния му вид е възстановен като кралска резиденция през 1972 г.
Вътрешността е напълно затворена за посетители.
На клетите туристи е дадено правото все пак да се снимат до златно- синята му фасада под зоркия поглед на стражите.
Насред белите сгради посрещнах и Залеза.
Много е интересна тъмнината в този бял град. Настъпващият мрак все повече поглъщаше тротоарите и зеленината. И остана само бялото. Белите сгради. Белите коли. И белите одежди на преминаващите оманци. Сякаш в добър сговор, сгради, автомобили и хора създаваха една красива бяла мистерия.
И с таблета-навигация в ръка, тръгнах към хотела.
