Полетът към Доминиканската република са случи с веселяк капитан. За разлика от останалите полети, при които комуникацията с пасажерите се поема от стюардесите, нашият капитан държеше да си общува с нас лично. На няколко пъти се включи, за да ни каже, че времето е прекрасно и ни очаква чудесен престой в Доминиканската република. И покрай веселите пожелания, между другото вмъкваше, че хубаво би било да си стоим със закопчани колани. То било за наша сигурност. Е, покрай такава загриженост, дори не си помисляхме да си разкопчаем коланите. Аз дори се опитах да отида до тоалетна с колана. При такава любезна покана, как да го разкопчаеш. Е, не ми се получи, но това не намали приятното усещане от капитана.
На подобен капитан бях случила при полета от Йордания към родината. Тогава самолетът изпълняваше чартърен полет. В общи линии, беше ясно, че всички на борда отиват на почивка и свободните разговори по време на полета по радиостанцията на нашия капитан си бяха част от ваканционното настроение. Няма да забравя как ни обясняваше каква храна можем да очакваме от зареждането в Египет. И как след междинното ни кацане никак не е ясно кога точно ще излетим. По тези ширини това зависело от волята на Бог и на участниците в чакането не им оставало нищо друго, освен да впрегнат всичкото си търпение, на което са способни.
Предвкусвайки предстоящите приятни преживявания в Доминиканската република, за пореден път се замислих върху безумието на евтините полети. Немалкият ми опит ме убеди, че най-скъпи са директните полети. До тук всичко е логично. Все пак удобството и спестеното време струват пари. И от тук нататък ценовото определяне на следващите по удобство полети губи всякаква логика за мен. А като възпитаник на математическа гимназия, все съм си мислела, че я хващам понякога. Колкото повече прекачвания има един полет от начална до крайна точка, толкова е по-евтин билета. Докато търсих най-изгодния билет София- Хавана, се оказа, че такъв беше София-някаква Европа /не помня точно кое летище/-Канада. И от Канада до Хавана. При това беше с близо 100 евро по-евтин от моя. Продължителността беше около два дена. До там беше безумен, милият, че с цялото ми старание да пътувам възможно най-евтино, не можах да се прежаля и да го закупя. Не че не го мислих два дни.
За целите на евтините полети в случая от Куба летях до Панама, за да хвана друг полет за Доминиканската република. Един дори бегъл поглед върху глобуса показва пълното безумие на това мероприятие. Вместо да се направи една логична и прилично кратка отсечка Куба – Доминиканската република, от Куба се върнахме на юг, за да стигнем до Панама. А само това разстояние на първия полет е около два пъти по-дълго от разстоянието от началната точка до желаната крайна такава. След което, от Панама отново тръгнахме на север с втори полет, правейки един почти равностранен триъгълник, за да достигнем до Доминиканската република. До която можехме да достигнем с една проста права.
И противно на всякаква логика, за повече изразходвано гориво, персонал, храна, авиокомпаниите продължават да харчат именно тези логично по – скъпи полети за без пари. И на горкия галактически стопаджия му остава единствено да си трупа кротко милите и да вкарва поредният сандвич с пойо /пиле на испански/. При това доста успешен и вкусен.
На паспортен контрол след последното кацане в Доминиканската република, както често по тези държави, ни разделиха на „посетители“ и „граждани“. На принципа, че чуждата черга винаги е по –шарена, ми се струваше, че тях ги обслужват по – бързо. Но всъщност, си имаше съвсем резонна причина за това. Те просто се прибираха у дома. А ние извършвахме всякакви времево забавителни деятелности като попълване на имиграционни карти, декларации, че не носим нещо, с което да заразим народонаселението на острова и прочее.
В Куба на паспортен контрол ме снимаха. Тук ми взеха отпечатъци от пръстите. Като се замисля в колко държави имат моите отпечатъци. А някъде ми имат дори снимана зеницата.
За моя изненада, не платих виза. Всъщност, това си беше добър бонус от тяхна страна. Само няколко часа по – късно щях да разбера, че напразно се зарадвах на тази привидна икономия. Бяха намерили начин взимат парите за виза на туристите. При това няколко пъти.
Доминиканската република не ме посрещна по най- приветливия начин. Полузаспала след нощния полет, си мислех колко добре направих, че си платих трансфер. Кацнах в 01.00 часа през нощта и вместо да се притеснявам дали ще намеря качествено такси и дали няма да ме излъже, просто ще ме чакат с табелка с моето име. Ще се кача в колата и със сигурност и без притеснения ще ме откарат до нужното място. Предвкусвайки почти пълно блаженство, смело излязох от летището. Е, табелка с моето име не видях. Проверих си мейла. Да, имах отговор „Нашият шофьор ще Ви чака на изхода на „пристигащи““. Ами, нямаше го. Проверих дали за Санто Доминго съм го поръчала. Вече се бях примирила с пословичната си разсеяност. Проверих и датата, и часа. Всичко си беше точно. Само дето ни шофьор, ни табелка с моето име видях. Най-неприятното в случая беше, че твърде рядко си позволявам да платя трансфер. А няма нищо по-сладко от това да си видиш името на табелка и да знаеш, че ти е спестено цялото това лутане по търсене на превоз и уговаряне на цена. И тези мили хора да ме лишат от тази рядко вкусвана сладост. Не беше хубаво от тяхна страна!
И беше вече 1.30 ч. Ето точно това притеснение мислех да си спестя. Слава Богу, на летището имаше Интернет. Свързах се, обадих се. Шофьорът ме чакал, ама другаде. Добре. Макар половин час по -късно, се намерихме и тръгнахме към Ла Романа. От там тръгваше круиза за карибските острови. А с него стартираше посещението ми в тази страна.
Магистрала. Висока скорост. Един час и съм в хотелчето. И пристигнах. До тук прекрасно. Застанала на рецепцията, вече помирисвах удобната възглавница. В крайна сметка, вече съм в хотела. Какво има повече да ме бави?!
И се започна. Колко време могат да изгубят двама чернокожи на рецепция в цъкане на компютър? За уморения и недоспал човекоплатец немислимо много. Оставих ги любезно да си поцъкат около десетина минути. Пък им напомних, че съм изморена и някак си искам да спя. Да, кимнаха те разбиращо, мам, сигурно сте изморена и искате да спите. Само че трябвало да довършат процедурата. Каква процедура, бре. Кажете я каква е, та белким аз по- бързо се справя.
Разбрах я процедурата. Цената на нощувката ми беше в долари. А аз носих евро. Е, според чернокожия рецепционист, курсът на долара и еврото бил един и същ. Накратко, не му пречело, че ще плащам в евро, ама сумата си е същата като в долари. Обясних му, че това е финансов абсурд. Не пожела дори да слуша, камо ли да вникне в сложните обяснения за различните курсове на различните валути.
Накратко, мам, за нас е без разлика в каква валута ще плащате. Курсът е 1 валута към 50 доминикански пари.
В смисъл, каквото и да ни дадеш, все ще те прецакаме. Не че ме прецакват за първи път като голяма глупава бяла птица, която е длъжна да плаща. Но всеки път ми е обидно. Пък нали на почивка, някак си, съм дошла. И да се отпусна, а не да се напрягам.
Явно наистина единственият начин да се пътува по тези държави е в ултра хипер скъпи курорти, с всичко включено и предплатено от родината. Трета държава от карибския басейн, в която ми показаха, че туристът не пречи да бъде прецакан по какъвто и да било начин.
Тук е моментът да припомня, че съм обиколила почти цяла Азия и част от Африка. Там държавите не са по – малко „джигитайски“. Но такава гавра не ми бяха устройвали никъде. За тези от вас, които вече оформят лоши мисли по повод на политическата ми некоректност само отбелязвам, че и аз нямах нещо особено против някои чернокожи до сблъсъка ми с тях. Всъщност, и до сега продълавам да нямам. Но умората на онази нощ създадоха определени недобри мисли по въпроса.
Всъщност, както навсякъде, така и там си имаше много съвестни и дори хора. И други, които не блестяха нито с ум, нито с трудолюбие, а основно с желание да прецакат другарчето, че да получат все някаква облага. И, отново както навсякъде, докато първите си бяха заети с трудовите подвизи, вторите мързеланковци се бяха насочили към бизнеса „прецакай туриста“. Та, именно с тях ми беше първият сблъсък на острова.
А това, както и натрупаната умора ме наведоха не едни леко нерадостни мисли.
Добре, били са роби техните предци. Ама сега са си мирни и нормални граждани. Но вместо да си работят и живеят кротко, те единствено морят и лъжат белия човек. Аз роби не съм имала. Държавата ми не само не е имала колонии, но и сама е била такава. А срещата ми с тези представители на местните ми създаваше усещането, че им плащам някакви репарации. А това никак не ми беше приятно.
Затвърдих си усещането, че по тези островни държави явно наистина трябва да се пребивава или в скъпите хотели, където ти се кланят до земи, или на круиз!
В този конкретен момент, и то след сблъсъка на същото това съсловие на нацията в Ямайка, се чувствах вече твърде лъгана. Съзнавах, че моят сблъсък е с ниско образованата част от населението. В конкретния момент, обаче, те притежаваха силата да се намират на техния си остров, оказал се желано място за посещение от мен. И аз, образованата бяла жена, сама им бях отишла на гости.
Нищо друго не можех да направя в онази късна нощ, освен да им спазя условията. Затворена в един хотел с двама чернокожи, в 3 часа сутринта. Дори не знаех дали и на кого можех да се оплача. За търсене на права и не ставаше въпрос. Този път дадох предимство на разума си, платих поисканата неразумна цена и се качих тихо в стаята си.
Вече след четирите стени си напомних старата мъдра поговорка „Утрото е по-мъдро от вечерта“. Сега съм изморена, не съм спала. Наясно бях, че всичко изглеждаше далеч по – неприятно, отколкото в действителност може би беше. Ще се наспя, ще пия кафе и ще тръгна на прекрасна разходка покрай крайбрежието. В крайна сметка, се намирам на километър и половина от брега. А крайбрежните разходки винаги са ми действали и зареждащо и отпускащо. И снимки ще си направя. И ще събера добрата енергия на водата и слънцето. Да, явно драматизирах прекалено. С тези добри мисли си легнах.
Събудих се съвсем след малко. Чернокожата в съседната стая беше надула телевизора до висоти, които можеха да възприемат дори на брега. Нищо. Няма да си развалям добрата настройка. Такива изблици на просташка несъобразителност, в крайна сметка, се наблюдават по всички географски ширини.
Имах кафе машина в стаята. Направих си добро кафе. Телефонът ми беше зареден. Приятен душ, облякох се и слязох с бодра стъпка. Предстоеше ми приятна разходка из това градче. Можех да прекарам дори целия следобед на плажа. Чудесна почивка.
И в този момент получих дежа вю. Може би така се чувства пеперудата, която в началото на светлия си полет, бива с един замах свалена на земята.
Само като ме съзря, дамата от рецепцията се обърна към мен с неизменното „Мам, да ви повикам ли такси?“. С все още свежа усмивка отговорих, че би било много мило, но предпочитам да се разходя пеша. Едрата черна рецепционистка ме погледна и бавно каза. „Ако тръгнете пеша из града, то това го правите на собствен риск“.
Отново! Върнах се в онзи силно неприятен епизод от миналата година. По същия начин ме посрещнаха в Папуа и Нова Гвинея. Дори не ми разрешиха да изляза от хостела. След като възроптах и тръгнах да излизам, единият черен охранител тръгна с мен. На неодобрителното ми възмущение той отговори, че не иска нищо от мен. Просто наистина не е добра идея да излизам сама и той ще ме придружи напълно безкористно и само за да ме защити. Кратката ни съвместна разходка ми беше показала твърде ясно и доста бързо верността на неговите съмнения. Тогава се прибрах в хостела и чинно изчаках времето до полета.
Но тук е Доминиканската република! Толкова много туристи идват. Включително и мои лични познати. Освен прекрасни впечатления от обслужване, природа, храна и гмуркане, друго не съм чувала. Опитах се да изразя тези си възражения на рецепционистката.
„Да, Мам, но това е в туристическите комплекси. А ако толкова искате да се разходите из не туристическата част на Ла Романа, то трябва да сте наистина наблизо и не трябва да взимате нищо със себе си. Дори телефона“.
А ако искам да отида на плаж, трябвало да ме откарат с такси на доста прилично разстояние до някакъв туристически плаж. Само там плажът бил охраняем и подходящ за туристи.
Може би защото вече се бях убедила веднъж в истинността на подозренията ми, този път желанието ми за разходка се изпари значително по- бързо от Папуа. Ако ще ходя, озъртайки се, и на прибежки, и без телефон, тоест без да мога да направя дори малко снимки, то няма смисъл. А разходката по крайбрежието явно беше се отдалечила на непостижимо разстояние.
Защо така са опропастили прекрасните острови?!
Заключението от пътешествието ми до тук. В Куба няма храна. В Ямайка има, но е скъпа. А тук не знам какво има. Дори не мога да изляза, за да видя.
Научена от опита си, този път примирено тръгнах да катеря стълбата към стаята си. Явно тук ще изкарам времето до утре.
Нали съм на почивка, позволих на лекото отчаяние да се покаже съвсем за кратко. Огледах си стаята. Явно не напразно за първи път от двуседмичното ми пътешествие, към скромната мебелировка се беше прибавил стол. Определено ще имам нужда от това разнообразие на седенето.
Да се ядосвам нямаше особен смисъл. Все пак имах ток и Интернет, макар и не точно в стаята. Все ще се продържа до утре. Загледах малкото останал ром от Куба. Всъщност, той си беше една чудесна идея! Дето ще се притеснявам как да го качвам на кораба. Пък и басейна в двора на хотела идеално някак си пасваше на идеята ми на чаша ром да се отдам на приятна книжка. Ето ти момент и да понапиша преживяванията си от пътуването. Как беше, взимайте от всяка ситуация само хубавините. Е, така щях да направя.
След чаша ром животът изглеждаше значително по – добър. Имах легло, на което можех да си легна удобно и да се наспя. Бях в защитена сграда на хотел. Имам баня. На Соломоновите острови спях в незащитена от нищо, освен от добрата воля на Вселената, бамбукова колибка. Банята беше една барака с маркуч с толкова тънка струйка вода, че това, което правех под нея, трудно можеше да се нарече точно „вземане на душ“. И бях оставена на волята на комарите. Което си даде своето отражение по-късно.
Този път бях в доста по-прилична ситуация.
Уроците взеха да ми се дават в доста по – лек и приемлив вид.
Този път клетката ми беше къде – къде по -шарена. Имах достъп до стаята, до фоайето с Интернет, до басейна. Дори успях да си намеря сенчест шезлонг. Е, не е море. Но е вода. Синя. Взех да свиквам с правенето на лимонада от предлаганите ми лимони. Чувството, че съм куче на каишка, което има право да се движи в определен периметър, не ме напусна. Но към това чувство се прибави благодарността за лъскавостта на каишката. И сега, докато ме подухва лекия ветрец, не ми е чак толкова неприятно да си седя тихо до басейна. А и нямаше други хора, та можех да се отдам на истински релакс. Разбира се, и чашата ром също даде немалкия си принос за това. И комари не се виждаха. Да, лимонадата обещаваше да е вкусна. Потънах в поредната книжка на Маринина и времето потече.
