Слизахайки на другата сутрин по стълбите на хотела установих, че на практика повечето стаи в хотелчето бяха свободни. Спокойно бяха оставени с отворени врати. Малкото гости бяхме настанени на последния етаж. Интересно решение. От една страна ни осигуряваше възможността да си влачим багажа четири етажа, от друга, да си пречим. Не знам от какво бяха изградени стените, но случващото се в съседните стаи прекрасно се чуваше от повечето оитатели на етажа. Явно за удобство на туриста.
Това удобство се засилваше от факта, че мястото, на което можех да се вържа към интернет мрежата на хотела беше в коридорното пространство на етажа. За целите на изполване на тази ценна мрежа, висях върху един неудобен стол в коридора, свободно оставена на течението на въздушните течения между двете насрещни тераси и течението на човешките викове от различните стаи. Но пък имах Интернет. Какъв по-добър убиец на излишното време!
И най- после! Дългоочакваният момент на пристигане на таксито към пристанището. Радостта ми, че се отправям към лелеяния круиз, не ми остави дори място за учудване, че предварително уговорената цена от 15 долара вече беше нарастнала на 20 долара. Какъв избор имах, освен да се махна от принудителния ми затвор. Местните обитатели явно наистина смятат, че белите берат парите си по дърветата. Или поне тези от тях, с които се срещах аз като турист. Не напразно не видях нито един от тях да копае, или нещо да работи. Единствено преследваха белите туристи с настояване да плащат такси, ядене, или снимка на цени, значително по-високи от местните. Но пък подобни туристически „гларуси“ има във всяко едно туристическо място. Май точно те изравняват ценово туристическите дестинации.
С тези мисли се качих в таксито към пристанището. И започна запознаването ми с Ла Романа. Така или иначе, единственото, което можах да възприема за нея, беше видяното зад прозореца. А от там на пръв поглед си изглеждаше доста добре.
Тъкмо започнах да изпитвам недобри чувства към рецепционистката заради внушения ми страх от ширещата се местна престъпност, забелязах високите огради на сградите и навитата мрежа с бодли по тях.
И действително, забелязах, че нямаше почти никакви хора по улицата. Което рязко контрастираше с другите, също толкова горещи и влажни държавици, чиито улици изобразяваха човешки мравуняци, неуморно сновящи навсякъде. Явно предупреждението на рецепционистката беше основано на действителното положение. Честно казано, и до днес не мога да повярвам, че е толкова опасно извън туристическите райони. Но видените от таксито пусти улици ме караха да съм благодарна, че съм я послушала и този път съм постъпила разумно.
Пристигнах на пристанището, както и очаквах твърде рано. За да засилят ефекта на моето нетърпение, от круизната компания бяха променили часа на качване на кораба. От 13.00 ч на 17.00ч. Нищо, още няколко часа. След почти двудневното ми заключение в хотела, тези три часа не ми изглеждаха така драматични. Поне взеха големия ми багаж. Оставих си приготвения за армаган кубински ром на съхранение на пристанището. И драснах из твърде малкото пространство пред кораба.
Разбира се, там бяха разположени сергии с всякакви сувенири и рокли. И магазини със скъпи вещи. Че местните контактьори с туристите ни броят за „големи и глупави бели птици“, които палащат безумно високите им цени, вече се бях примирила. Но на това пристанище това мнение на местните за нас беше достигнало своя апогей.
Не ме учудиха този път твърде високите цени. съвсем друго завладя моето туристическо внимание
В „duty free“ магазина имаше цяла стена – щанд с „доминикански ром“. Тръгнах натам, силно заинтригувана. За кубински ром всички сме чували. Пък и имах възможността да контактувам с него близо две седмици. Но че в Доминиканската република правят ром, не бях чувала. Интересно, по какво ли се различава от кубинския и този на Ямайка? Ами, оказа се, по нищо. На рафтовете просто бяха наредени бутилки КУБИНСКИ ром. Въпреки табелата „доминикански ром“, такъв по рафтовете не се оказа. За тяхно удобство и за да изпитат слабоумието на туристите, доминиканците просто продаваха кубинския ром като техен личен сувенир. Е, обръщайки се за пореден път към вселенската мъдрост, концентрирана в народните поговорки, няма как да не се сетя за поговорката „Не е виновен този, който изяжда две баници. Виновен е, който му ги дава“. Туристите всъщност смело си пазаруваха от този „доминикански ром“. При това заплащаха цена, значително по-висока от тази на оригинала. „Се ля ви“, както казват французите. Не са виновни местните контактьори. А същите тези „големи бели и глупави птици“.
Добре, с това представяне на кубинския ром за доминикански, можех да се примиря. В крайна сметка, не всички бели и плащащи туристи пият ром. И е напълно очакваемо не всеки да разбира от тази напитка дотолкова, че да е запознат с различните държави – производители.
Но след като видях няколко рафта, обединени с надписа „доминикански шоколад“, а на тях си седяха тихо разположени „Туикс“, „Милки уей“, и „М „М, вече леко останах без думи.
По-нагледен пример на максимата, че човек съди за другите по себе си, скоро не ми се беше представял. Продаващите сувенири на туристите доминаканци не бяха от най-интелигентното съсловие на нацията. И те мереха и другите, включително и нас, туристите, по себе си. Водени от собственото си слабоумие, явно смятатаха, че и ние го споделяме.
Поредната илюстрация на прочетеното в психологическите изследвания. Притежавайки едно не високо ниво на интелигентност, от къде всъщност, тези мили създания да знаят, че имало, по света и по – умни индивиди на човешкия род от тях самите. Пък и какво би значило по – умни от тях? Може би, това понятие дори не им е познато. В крайна сметка, може нещо да не знаеш. Но, за да имаш знание, че нещо не знаеш, ключовият момент е че все пак трябва да имаш знание. А те го нямат. И не само че го нямат, а и няма как да го придобият. Никой не е готов да им даде сигнал за някаква нередност. Вместо това ежедневието ги среща с нови и нови големи бели птици, които плащат с усмивка на лица и шумни радостни възклицания, високите цени. Тоест, отправеният сигнал е „всичко е наред“.
Тогава за какво да допускам обида в душата си?! Така си живеят те! Това е техния филм.
За жалост, временно съм принудена да участвам в него. И то като доста щедър спонсор. Верно е, че не го очаквах. Но пък съм го приела доброволно, стъпвайки по собствено желание на тяхна земя. Дразнещо е леко. Но пък успокояващото е, че е напълно временно. Не мога да променя ситуацията. Мога да извлека най – приятното от нея и да се постарая да огранича спонсорството си до санитарния минимум. И всичко ще е точно. Предстоеше ми седемдневно пътуване из Карибските острови. Толкова отдавна си бях мечтала за подобно пътуване!
Усмивката на рамо и поглед през щастливите очила. И животът е прекрасен!
И той наистина си беше. Дайде време за качване на борда. Тръгнах по познатата пътека към кораба. Какво да ви кажа, далеч по-добре беше отколкото ежедневия ми делничен път. Дори това си беше достатъчно добре. А предстоеше цяло едно ново пътешествие!
