Втората ми среща с Доминиканската република след приключване на круизното ми пътуване.
Научена от туристическите форуми, бях избрала за свой пристан Лас Терренас. За другия, далеч по- известен туристически център Пунта Кана, писанията бяха за пренаселеност, комерсиалност и развяване на стари лаври.
Не мога да опиша неудоволствието, с което напуснах моя Коста. Така добре си изкарахме двамата! Още първия ден на брега взех мъдро решение. Ако и друг път ще включвам круиз като етап от пътешествието си, то този етап трябва да е последен. Далеч по-добре би било след преживения лукс да следва единствено самолетът към в къщи. Пък и неизбежно натрупващата се умора по време на едномесечно пътешествие е добре да отдъхне на круизния кораб в края на същото това пътешествие.
Наместо това, сега ми предстоеше още една седмица по моя бюджетен начин, далеч от лукса на Коста. Трябваше да се отправя към очакваемия значително по- малък лукс. А и първата ми среща с този остров от преди десетина дни не беше от най- добрите. Та, с леко тежко сърце се качих в буса за Лас Теренас.
И тук Вселената ми показа добрината си. Шофьорът се случи изключително добронамерен и усмихнат доминиканец. На изключително любезния му въпрос от къде съм, без настроение, но с поставена усмивка му отговорих:
„От България“.
„Оу“- каза той. В смисъл, и такава държава ли има?
Неподтиснатото ми недобро настроение даде израз в ненужно жлъчния въпрос „Знаете ли къде е това?“.
А той, с най – широката си усмивка отговори: “ Знам, там има много хубави жени!“
Колко малко му трябва на човек, когато е в лошо настроение! Просто една добронамерена закачка. Тази на шофьора определено ми помогна да преодолея обзелата ме меланхолия. И напълно изпъди подаващата се жлъч! А по – искрената ми усмивка сама излезе и изтласка куртоазно любезната си посестрима от лицето ми.
И тръгнахме по пътищата на Доминиканската република. Хубави пътища, добра настилка. И много зеленина наоколо. Странно ми беше. Асфалтов път в тропическа гора. От всякъде непозната и странно буйна растителност, а по средата познатият асфалт. Само дето екзотични животни не надничаха иззад растителността. Освен че бяха добре поддържани, пътищата бяха доста празни. Имаше наистина слабо движение. Колите преобладаващо съвсем нови. Започнах да съжалявам, че не взех кола под наем. Бяха ме уплашили от неразумно шофиране и много мотоциклети. По -късно щях да се уверя в правотата на тези твърдения. Но засега пътят ни предложи едно съвсем спокойно пътуване. Всъщност, пряк път до Лас Терренас не се оказа. Та се наложи да се връщаме до столицата Санто Доминго и оттам да хващаме нагоре към другата част на острова.
След известно време по „офлайн“ приложението за карти се ориентирах, че вече почти наближавахме. Така се и оказа. Не след дълго видях табела за водопада „Ел Лимон“. Бях чела, че той се намира на 40 км от Лас Терренас. След няколко минути вече навлязохме в малкото симпатично селище. Тесни и чисти улици. Съвсем ниски и много шарени къщи. Отново изцяло чернокожо население. И много хора по улиците. Явно тук престъпносттта не е пречка за свободното предвижване на хората. Това беше добра информация за вече поуморената ми от страхове за сигурността Душа. След като няма да ми е комфортно, поне няма да се притеснявам от всякакви човешки опасности.
За да потвърди този ми извод, шофьорът започна да спира и да пита къде се намира къщата ми за гости. С усмивка ми обясни, че досега е шофирал само до големите хотели. И хората спокойно и търпеливо идваха до буса, усмихваха се и го ориентираха, доколкото знаят. Изглеждаха добри и миролюбиви. Нямаха онзи животински поглед на чернокожите от Ямайка. Едно момче, след като дълго обясняваше, просто се качи на моторчето си и го подкара пред нас. Стигна до къщата махна с ръка и с усмивка си продължи. Без да иска нищо, без да досажда и да ме кара да се чувствам виновна за изхранването на цялата му фамилия. Добре, може да не съм в комфорт, но явно се очертава да съм сред добри хора.
А къщата се оказа всъщност доста приятна. Без да предлага никакви разточителни удобства, предлагаше малки студия на гостите си. При това бяха успели да сътворят отделни входове за част от тях. А в коридорчетата – безброй цветни възглавнички. По стените малки и цветни картини. Колко настроение и цвят бяха събрали домакините!
Моето студио се оказа едно от тези със самостоятелен вход. Малък кухненски бокс, легло, маса, стол, баня с тоалетна. Е, не е лукса на кораба, но си е напълно прилично. Особено като се има предвид изключително ниската цена, която платих.
Да си призная, леко лошото ми настроение, предизвикано от носталгията и умората, не беше ме съвсем напуснало. И тук отново се намеси добрата ми пътешественическа орисница. На синята стената, над многото шарени възглавници на леглото ми, бяха написани три сребърни думи. „Живот. Любов. Смях“. И много сребърни сърчица, цветя и пеперудки покрай тях. Настроението ми се предаде. Имах цели няколко дни, пълни с добри преживявания!
Тръгнах да търся туристически офис. Предстоеше да си организирам турове до прословутия водопад „Ел лимон“ и парка „Лос Хаитисес“. В първия момент ми се стори доста лесно. В очите ми се набиваха множество малки офиси със снимки и цени отпред. Няма какво друго да са, освен туристически офиси. Красиви снимки и цени. Е да, ама не. Снимките се оказаха не на забележителности, а на недвижими имоти. И цените съдържаха значително по-голямо количество нули от очакваемата цена за един тур. Половин час по- късно бях открила цял куп от тези мини агенции за недвижими имот и нито един туристически офис. Какво се случва? Задължително ли е да си купиш някоя лъскава къща с басейн, за да прекараш добре тук? А обикновените стремежи просто да отидеш до някой парк?
В този момент, вече понаближила самия бряг, видях, също така цветно окичена със снимки, ниска постройка. На фасадата й се развяваше доста еднозначен надпис. „Туристически офис“. Добре, намерих го! И пак не. Любезната дама ми обясни, че тук дават моторчета и бугита под наем. А за турове мога да се обърна в двете следващи бюра, които били буквално зад ъгъла. Благодарих й и си понесох вече настъпващото леко нетърпение към ъгъла.
А там наистина имаше две, също толкова цветни малки къщички. Но вече си бяха истински туристически бюра и предлагаха истински турове. На истински космически цени. Настъпилото нетърпение грозеше всеки момент да премине в неприязън. Какво си мислят тези хора по въпроса с изкарването на парите, че така смело си играят с цифрите?!
Излязох. Разбрах. Така няма да се случат нещата. Отидох до морето и се отдадох на съзерцание на палмите. Палми. Море. Слънце. Топлина. Отпуск. Почивка. Подредените в този ред мисли ме накараха да запретна крачолите и да нагазя в морето. Я да се разходя аз, пък останалото ще се нареди. Няма нищо по- успокояващо и зареждащо от разходката на границата между пясъка и вълните!
Събрала добрата енергия на водата и развеселена от закачащите се с панталона ми вълни, изкарах от дълбините на душата си доброто отношение към пътуването. Все пак имах още няколко дни за красиви преживявания. Умората ще я боря в домашни условия.
Излязох на брега и тръгнах по крайбрежната уличка с ресторантчета и кафененца. А те бяха така малки и китни! Спретнати и шарени. И ето ми един туристически офис. Черната дама с типичните негърски плитки се провикна към двора високо. Излезе един черен господин. Дамата говорила само испански. Пък той ще си общува с мен на английски. Приех без възражения. За няколко дни испанският ми не беше мръднал от нивото на няколко научени фрази. И както винаги, доброто настроение предлага и по- добри възможности. Цените на туровете при него не че бяха ниски, но определено бяха вече поносими. Всъщност, май решаващ се оказа факта, че макар и не фрапиращо, бяха по евтини от тези на предишните. А това е достатъчен повод да погледна на тях по- благо.
Платих за тура до парка „Лос Хаитисес” на следващия ден. Уговорихме се кога и от къде да ме вземат. Още преди години успях да преодолея смущението, че си оставям парите срещу една хвърчаща белязчица, която освен сантиментална, друга стойност, в общи линии, няма.
Доста по -ниските цени ме накараха да запазя предпазливост и да не купя веднага тур за водопада „Ел Лимон”, а да обещая, че ще го ангажирам утре.
Със значително по- ведри мисли и вид излязох от шареното малко офисче и се в пуснах за втори път из малките улички на Лас Терренас. Големите хотели бяха разположени на бреговата ивица. И там им беше мястото. За цената, която плащаха нощуващите, си беше редно да имат пряк достъп до морето. Всъщност, големи е само условно казано и то единствено, сравнени с наистина малките размери на всички останали постройки. Максимум на няколко етажа, разположени стъпаловидно на ширина. Отпред градинка, шезлонги, покрити със сламени покриви барове и студиа за масаж. Имаше достатъчно палми и пясък между бетонните постройки. И те не изглеждаха никак страховити. Напротив, с разчупената си архитектура, успяваха да се впишат в околния пейзаж като достойна негова част.
Лас Терренас си беше истинско и напълно живо туристическо селище. Из уличките си имаше всичко. Малки магазинчета, много фризьорски салони. На места имаше локализирани по-големи туристически центрове със същите такива малки магазинчена, но ситуирани на едно място, задължително по- голям хранителен магазин и ресторант. На места търговия с дрехи и храни на открито. И много лотарийни центрове. Ама наистина много. Не вярвах, че има държава в света, чиито мирни граждани търкат повече лотарийни билети от нашите съграждани. Е, в Доминиканската република са буквално на всяка крачка. Има ги и в туристическите центрове, и в малки будки, и просто навсякъде.
Покрай тротоарите имаше същите крайпътни канали, както из другите карибски острови. Няколко пъти видях как минават и ги чистят. За разлика от Антигуа, където местните вместо да се занимават с такива ненужни дейности, просто си газеха в слузестата мръсотия, образувана в тях. Същите черни жители, същите климатични условия. А тук е чисто. За пореден път се убедих, че мизерията на някои държави идва не от немотия, а от манталитета на гражданите й.
Местните. Същите онези черни, както на съседните острови. И също основно изкарваха препитанието си от туристите. Но не досаждаха така неистово. Напротив. За целия ми петдневен престой, само два пъти до мен спряха мотористи и съвсем тихичко ме попитаха дали имам нужда от такси. След отказа ми, просто продължиха. Без клаксони, без преследване и постоянно подканяне. Всъщност, чак сега осъзнах, че нямаше клаксони изобщо. Хората си шофират, движат си се. И не държат да създадат достатъчен шум, че това движение да бъде отразено от всички околни. Доминиканската република се оказа доста приятно място за почивка. При това за истинска почивка. След като си платил, получаваш. И повече не те притесняват. И цените си бяха съвсем нормални. Е, малко скъпи за нашите сънародници. Но далеч по- ниски от околните, далеч по-диви острови.
