Дойде моментът за тура до парка Лос Хаитисес /Los haitises/
Сутринта в Доминиканската република. В 7,40 ч. бях строена пред къщата. Съгласно предварителната ни уговорка, именно тогава трябваше да ме вземат от туристическата агенция. Представителят на агенцията беше потресаващо точен. Винаги ме е впечатлявала точността. Доколкото именно тя показва уважение към времето и личността на чакащия.
Приятна сутрешна хладина. Свеж въздух. Това, докато сме още в моята малка уличка. В момента, в който излязохме на една идея по- широката такава, но надарена с гръмкото название „Мейн стрийт“/главна улица/, се потопихме в морето от моторчета.
Сякаш някой ги пусна отнякъде. И се гмурнахме и ние сред рокерите, тръгнали навсякъде. И мръсните газове, оставящи около себе си. Да, със свежестта на ранното утро, мисля, че приключихме. Мръсните газове са един от най- съществените проблеми на бедните държави. И колкото и да не съм съгласна с участието ни в ЕС, не мога да не призная, че поне ни задължи да се погрижим за чистотата на дишания от нас въздух. Е, поне този, който идва от автомобилите. За останалия, както стана повсеместно ясно тази зима, не сме успели.
За целите на тура ме втъкнаха в италианска група. Посадиха ме до двама едри италианци. Единият беше нещо доста разсърден. И в тази си форма на разсърденост активно участваше в пътната обстановка. А доминиканците шофират доста внимателно и предпазливо. Всъщност, да развиват високи скорости им пречат и множеството легнали полицаи навсякъде. Но и без тях, те карат бавно дори покрай незначително, според нас, препятствие и го заобикалят с плахостта на млад шофьор. Единствено моторчетата шпореха смело и смахнато, навирайки се дори в отрицателни пространства. Но пък и те не развиваха високи скорости, а само създаваха една неутомима суматоха. Това явно не харесваше на италианския ми съсед по седалка и той с гръмки думи и красноречиви жестове изказваше възмущението си. Въпреки че не разбирам италиански, явно използваните от него жестовете бяха дотам универсални, че не оставиха в мен никакво съмнение относно значението им.
След като излязохме от селището и пътят се освободи поне от множеството моторчета, италианецът поизостави пътната обстановка и се впусна в бурно обсъждане с другарите си на магазините и заведенията в селището. Абе, не бяха доволни тези господа! Какво не им харесва? Слънце, палми, море. Италианска им работа. Явно за първи път изпълзяваха от скъпоструващия си затворен комплекс и срещата с обикновената реалност не им понасяше добре.
За моя радост, сравнително скоро пристигнахме в отправната ни точка за природния парк – град Самана.
По – високи постройки. По – широки улици. Определено град.
Повлечена от туристическия порив, си закупих една зелена сламена шапка. И вече придобила почти местен вид, драснах из улиците на града. Оказа се, че ще почакаме лодката около 40 минути. Какво по – удачно време да разгледам наоколо. А наоколо се оказа един жив и нормален град. Църква. Училище. Деца с униформи. Хора, забързани по делата си. Къщите вече бяха два и триетажни. Отново с равните покриви. И отново чисти, с поддържани фасади. Улиците също чисти, въпреки многото хора, движещи се върху тях.
На пристанището се запознах с много приятно семейство от Полша. Тръгнали на почивка за пет дни. Толкова им харесало в Лас Терренас, че останали за още четири. След като разбраха, че съм от България, дамата се засуети и измъкна от раницата си торбичка от България с надпис „България“. Каква радост ми създадоха на другия край на света! Не само знаеха за България, а я харесваха и пазеха добри спомени от нея.
Най- после са качихме в катамарана. Това щеше да е превозното ни средство за предстоящата ни разходка из природния парк „Лос Хаитисес”. И тук започна цивилизацията. Гидът, също толкова черен, колкото и в съседните острови, закачи една тонколона на покрива на катамарана. И потече жива музика в лодката. Колко малко му трябва на човек, за да получи удоволствие! И с колко малко усилия се доставя твърде често! Освен, че явно владееше испански, английски, френски и немски, усмивката не слизаше от лицето му. А постоянното му повтаряне на „Don’t worry,be happy!“, съвсем предразполагаше към отпускане на душата и оставяне на режим пълен релакс. Без притеснения, без досадници. Просто си почиваш. Получаваш това, за което си платил. И ти го дават с настроение и усмивка. Явно не боята е важна, а усещането за живата и хората. Както винаги и навсякъде.
Паркът „Лос Хаитисес” се оказа на 40 минути по море с лодка. Не че не ми го бяха казали вчера в офиса. Друго си беше да го установя на практика. Казаното беше забравено няколко секунди след възприемането му. А 40 –минутното плаване нямаше как лесно да бъде забравено. Най – малкото заради нетърпението да стигнем най-после.
Към групата вече се бяха присъединили и четирима руснака.
Пременени в оранжевите спасителни жилетки, поклащайки се в такт с корабната музика, си пътувахме към заветната група от острови. А те започнаха да приближават. Огромен и тъмнозелен масив. Величествен в своята недостъпност. Доминиканците бяха се погрижили да запазят красотата и самобитността му и бяха ограничили достъпа до него.
Паркът се оказа не един, а цяло множество от острови. За кой ли път не спирам да се удивлявам на умението на природата да твори чудеса. В такива невероятни форми беше ерозирал всеки отделен остров! Създаваха впечатление на специално скулптурирани под вещия поглед на опитен дизайнер. И дизайнерът и творецът в случая бяха самата природа и природните й стихии.
Множеството напълно необитаеми острови предлагаха дом на цели ята пеликани. Харесало им тук и тук се устроили. За щастие, туристите не представляват честа напаст и не са успели досега да им попречат на отдалечения живот. Изглеждаха приветливо. Отнесоха се с нас като с приятни гости, които няма да ги обременят за дълго с присъствието си. И ние не ги обременихме.
При описанието на тура вчера в офиса бяха споменали, че ще видя скални рисунки в една пещера. Стигнахме и до тях. Наистина бяха по стените на пещерата. Всъщност, повечето се оказаха не точно рисунки, а надписи. И не бяха точно от индианското време на изтребените местни. А от края на миналия век. Пещерата била открита преди не много години. Но за изненада на откривателите-архитекти, в нея вече присъствали определени надписи, от които ставало ясно, че същата вече е била посещавана от нашего разумного брата. Досетливият вредител написал и датите, та станали ясно и първите като време набези в пещерата.
В днешно време, тъй като това е най – голямата открита в парка пещера, често ставала нощно убежище за рибари и някои местни. Нещо като излет в планината по нашите места. Именно тези рибари, в напълно единомислие с архитектите, открили самостоятелно пещерата и я кръстили „Устата на дявола“. Причина за това били огромните вълни, които създавали такъв шум, че намиращите се в пещерата се чувствали именно като в устата на дявола. Предполагам, че никой от тях всъщност не е имал преки наблюдения от тази уста, но името е останало.
Откривателите – архитекти пък дарили пещерата с друго име. „Ангел Габриел“. Кръстник се оказал един наистина голям сталактит, който приличал на този ангел. Често казано, включвайки цялото си въображение, аз не успях да го видя този ангел.
За сметка на това, с голяма помощ от гида, видях изсечена в скалата, глава, която индианците тайно оприличавали на Господ. Ясно изразени очи, нос, уста. Именно с тези очи се вярвало, че Бог гледа от небето и защитава от опасности всички, потърсили убежище в пещерата.
По – големите скептици смятат, че това не е природно образование, а е създадено от същите тези индианци. Каквото и да е, пещерата си беше интересно преживяване. И тъй като не беше дълбока и обширна, престоят в нея беше лишен от дискомфорта на обичайния пещерен студ.
Преди да бъдат напълно изтребени, древните обитатели на тези места, индианците Таино ползвали пещерата за свещено място. В нейните недра те изпълнявали своите духовни обреди. Също в нея търсели спасение от врагове и идвали, за да се защитят. Тъй като вярвали в прераждането, друга причина да посещават пещерата била вярването им, че именно тук се събират душите на техните загинали роднини. И посвещавали посещенията си в пещерата на един вид родови срещи с починалите.
Обратно на катамарана. Вятърът в косите, пухкавите облаци над главите и потеглихме към острова, където ни чакаше пикник за обяд.
За да поддържат доброто ни настроение във вече леко изгладняващия момент, в лодката ни раздадоха по малко ром и кола. Да, с тяхна помощ пътуването се превърна в напълно прекрасно! Осмелях дотолкова, че се изправих на носа и като един смел мореплавател вперих взор в не толкова вече далечния остров. За разлика, обаче, от великите мореплаватели в старо време, в главата ми имаше откривателски мисли единствено относно менюто на предстоящия обад. Както е каза поетът „О, времена, о нрави“.
До острова с пикника имаше още една прекрасна спирка. Катамаранът ни влезе в своеобразно заливче. На съвсем бавен ход и заобиколени от мангрови гори, слушахме разказите на гида за разновидностите им. Оказаха се дотам голямо множество, че дори не положих усилия за запомнянето им. Пък и винаги може да се прочете в интернет / и никога да не се случи/. Оказа се също, че в зависимост от времето на годината, водата ставала с различен цвят. Пак беше свързано с цъфтежа на същите тези мангрови гори.
Не ни направиха точно пикник. Но почти. Седнали удобно на маси и пейки, ни сервираха доста вкусна храна. Не си мислете, че нямаше пиле с ориз. Все пак сме на Карибите, да не се размечтаваме прекалено! Но към тази така типична храна, бяха прибавили и невероятна салата от зеле и малко домати. За тези от нас, които бяха достигнали нужните резултати от карибската кетонна диета и не държаха да продължават в същия дух, имаше и рибка. Която, за жалост, бяха успели така добре да припържат, че протеиновите й ползи на практика се бяха изпарили. А иначе храната си беше изключително вкусна.
Към края на обяда гидът ни на всичките пет езика ни благодари, че сме избрали Доминиканската република за своя ваканция. Още веднъж ни благодари, че сме били в неговата група и ни пожела приятен престой на плажа на острова.
Доминиканската република се оказа не само по – висок клас обслужване на туристите. Самите туристи си бяха доста интелигентно съсловие. Сред които за жалост рязко се отличаваха руснаците. Добре, че нямаше повече българи, че предполагам, щяхме да се наредим сред тях. Единствени те, руснаците, си позволиха да пушат в природния парк. Въпреки изричните забрани и многото, направени им забележки. На принципа „аз не разбирам и съм си платил“, не само нарушиха правилата. Нарушиха и нашите права на добро здраве и приятна наслада на чистия ни въздух. Е, поне обслужващият персонал беше еволюирал наистина невероятно добре. Оставаше и туристите да го настигнат.
Потънала в тези мисли се отдадох на пълен релакс из малкия вълшебен остров. А той си беше истинско вълшебство. Ето така си представям мечтаното море. Прозрачна вода, ситен, почти бях пясък. И палми навсякъде.
Островът беше пълен с руски туристи. И волно и неволно ме направиха свидетел на туристическото им битие.
Така наречените „Новые русские“
Няма такова нещо като руските туристи. В лодката от острова до Самана споделихме пространството с група руски туристи. Толкова шумни и екзотични птици няма на света. Те слязоха малко преди нас. Черният доминиканец, който водеше стадото им може да беше без зъби, но говореше руски. Малко преди да слязат, доста ме шокира с изказването си. Нямаше любезно обръщение, нито мили думи. Кратко и със заповеден тон попита:
-Руската група, китове видяхте ли?
Възпитани в колективен дух, те високо и ясно отговориха:
-Да.
-От капитана доволни ли сте?
-Да.
-Щом е да, ей в тази тубичка оставяте бакшиш!- кратко и ясно.
Леко ме смути безапелационността на това изказване.
В последвалите петнадесет минути разбрах, че това е бил единствения начин на управление на руското стадо. Още при качване и по време на половината път те се провикваха един на друг като непрекъснато си предлагаха да си сменят местата, или поне чантите. Крещяха и се уточняваха. Оказа се, че останалите пътници изобщо не им пречим.
Но, това което стана на слизане!
Всъщност, бяха само 12 души, а създадоха суматоха за цял полк. Петимата, които седяха в края на лодката, успяха да излязат доста бързо. Само няколко минути крещене и разправии. Драмата настана, когато твърде мощна русская баба от средата на лодката хвана здраво 1 долар в ръка и заяви, че тя ще си даде нейния бакшиш единствено и само на капитана. Рускоговорящият беззъб доминиканец няколко пъти се опита да отбие този неин порив като грубо й разясни, че не трябва да го прави, да си пуска бакшиша в тубичката и да слиза. Не беше познал! Русская баба заяви, че тя иска да се прегърне с капитана и да се снима с него. Пък можело той и да я целуне! А! Интересното беше, че тази сцена забавляваше само останалите пътници. Нейните руски събратя бяха заети да създават лични и частни суматохи около себе си. И в един момент русская баба се хвърли самоотвержено напред към капитана. При това без някакво конкретно предупреждение. Явно й дойде отвътре.
Предполагам, повечето от вас си имат представа за размерите на една лодка и за твърде тясната пътечка между седалките. Е, за да нарисувам цялостната картина, само ще добавя към тази ваша представа, че изправяйки се насред пътеката, русская баба успя да я изпълни изцяло с телесното си съдържимо. А то беше по руски щедро. Трудността възникна от това, че между нея и заветния капитан се намираха четирима мъже от нейната група. Хич явно мисъл не й мина, че преди да ги пусне да излязат, те няма как да й освободят място за достъп до любимия. Наместо това тя употреби добри минути време да им се кара и да ги обвинява, че й пречат на общуването с капитана. В крайна сметка, мъжете, които не бяха чак толкова мощни, успяха да се сгънат буквално на носа. Русская баба с лакти и бюст се втисна в капитана. Той трябваше да направи поне няколко балетни врътки, за да запази равновесие от порива й и да намери начин да я подреди до себе си на малкото пространство. След това последва разправия на тема кой и как ще ги снима. По-точно едноличен крещящо обвинителен монолог от страна на русская баба. Единият притиснат мъж, застанал на куц крак, с палец и половин показалец успя да направи няколко снимки. И си мислехме, че с това драмата ще свърши. Всъщност, беше почти преполовила. Не освобождавайки мъжете от принудителното им пленничество, руската дама зае с непоколебимо телесно превъзходство цялата пътека и взе да разглежда снимките. За около минута те бяха одобрени. Слава тебе, Господи! И се започна с отстъплението. Задоволена в прищявката си, русская баба отправи дълга и пространствена караница към завряните на носа лично от нея мъже на тема какво се мотаят и защо не слизат, човекът им бил казал да слизат още преди няколко минути. /15, за да сме точни/. Те, послушно подготвиха телата си да навлязат на пътеката в случай, че тяхната спътница я освободи. Нито един от тях не направи и най-плах опит да възрази, или изобщо да смее да изрази някакво гласно излияние, камо ли на несъгласие. Тъкмо единият от тях стъпи с един крак на пътеката, булката се обърна към пейката передом, а към тях задом и се зарови в торбата си. Няколко минути рови и подрежда, а мъжете я чакаха в поза“ готови за спринт“. И това свърши. Още две минути и с много шум и глъч, русская баба напусна лодката. 30 секунди по – късно и мъжете бяха изскочили като тапи, освободили напрежението.
Като принудителни зрители на разигралата се мелодрама с елементи на комедия, половината от хората в лодката гледаха втрещено и неподвижни. Някои от по – западните ни съседки вече сигурно се опасяваха за сигурността си. Другата половина, състояща се от топлокръвни и чернокожи братя, се заливаха дружно от смях.
В този момент всички осъзнаехме, че даването на бакшиш от страна на тези руснаци, наистина си беше задължително. Още повече, явно ние случихме само края на едно дълго и явно вълнуващо пътуване.
В този момент осъзнах, че ми липсваше колоритът на руснаците по време на месечното ми пътешествие. Всъщност, из всичките Кариби, ги случих само тук.
Когато дойде моментът за нашето слизане, същият този капитан ни благодари, че сме посетили Доминиканската република и че сме пътували с него. Категорично заяви, че оставянето на бакшиш не е задължително и ни пожела приятен престой нататък.
Е, всичко обещаваше да бъде именно такъв.
