Нямаше как. Пътят бе дълъг. И ден отпуска си трябваше. Та, отне известно време, докато всички участници уредят тази работническо-работодателна формалност.
И дойде най-после денят за това отдавна чакано пътуване. Групирахме се по колите. Подредихме раниците и туристическите обувки в багажниците. Запалих колата и в път.
Синият ми хюндай, по стечение на обстоятелствата, пристигна пръв. Така де. Стар римски принцип в туризъмът. Първият по право е и пръв по време. Инициаторите първи трябваше да пристигнат. Да утъпчат леговището за тези, които се очакваше да кацнат посред нощ.
И се подредихме още в ранната вечер на черноморския бряг.
По ред стечения на обстоятелствата ( а основно поради чужбинските ми забежки), ред за нашето море не ми беше останал в близкото десетилетие. И пристъпих към него с трепета на девойка, отлъчена за дълго от любимия си. На която, на всичкото отгоре, малко неприятелски мисли й бяха споделяли напоследък за този любим. Тъмен бил. Не чист особено бил. Па такъв и онакъв.
А той ме посрещна, както и подобава след дълга раздяла. Изкъпан и подреден. С чистотата на пролетната си синева. И се разля пред погледа ми. Син и прозрачен. Ама кристално чист. И още по-много син.
Но, да започнем отначало. Редно си е за правдивото излагане на случилото се.
А започна случилото се с пристигането ни в с. Резово. На сами границата. Там бяхме планирали да останем близките дни. Или, поне по-голямата част от нас. Излишно е да казвам, че само хвърлихме раниците в къщата ни за гости.
Поради наличната, уж, пандемия по света в онзи светъл момент, домакинът ни беше снабден с маска и дезинфектант. И вече беше успял да напръска по-рано пристигналите Велина и Павел. А дезинфектантът по стара българска традиция бил положен в използван вече диспенсър от белина. Нали знаете. Ако върху бутилката от кола има капачка от фанта, само българинът знае, че всъщност там има ракия. А кутията от сладолед не е в камерата, защото в нея са сърмите от село.
Та, и нашият домакин явно беше решил да оползотвори старите съоръжения с нови препарати. И направил панталона на Велина на точки. Не че не беше екзотичен. Но чак пък толкова мода някак излишна се оказа.
Мен лично не успя дя напръска. Като сущи дявол от тамян бягах от тези излишности на съвремието ни. Пък и той доста бързо свали маската. За да пуши. То, корона вирусът морял белите дробове. И за това трябвало да се носят маски. Ама за връзката между тютюнопушеното и същите тези бели дробове по телевизора явно не са били създали подобаваща паника, та маските се сваляха, за да се пуши. За да може да се увредят дробовете и на съпътстващите непушачи. Равенство трябваше да има в тази пандемия.
Махнахме му на домакина и драснахме към Синеморец. Любимото море ни чакаше. Нямахме време за лицемерни прояви.
И нали с ориентацията не се разбирах особено, по упътване на Райко и Иван въртях волана. И с общи усили, както се казва, пристигнахме. Оставихме синият мустанг на сигурно под едно дърво и дръпнахме по улиците на Синеморец.
За да съм честна, бях идвала тук. В онези леко далечни времена, когато обикаляхме страната. Аз, фотоапаратът и джетата. Велика машина беше това джетата. През жита и баири ме прекарваше. Във времето на липса на навигация и мобилни устройства. И Бог само бдеше над моята неразумност.
И до Синеморец бяхме стигнали трима. Но много спомени не бях оставила в главата си. А то едно хубаво и спокойно селце се оказа. С щъркелово гнездо и странна машинизирана техника, на всичкото отгоре.
Настрои Райко обектива.
Тъкмо да снимам щастливите щъркели и чух познатата още от Нова Зеландия фраза на Райко „Ще помогне ли някой да сменя обектива?“. И тъй като Иван се отзова на мига, не се обърнах веднага. Помнех смяната и бях запозната с нея много добре. Да де, ама като се обърнах, ахнах. Е, те точно този обектив на Райко съвсем нов ми се оказа. А камуфлажното му облекло се дължеше на любовта на притежателя му към снимките на диви животни. За да ги заблуди, че е храстче, де.
И изведнъж, ненадейно някак пред погледа ни, несмущаван от никаква земна сила, изникна силует. Черен. Като в онази руска приказка. От морето и вълните излезли 33 богатыря. Само дето нашият богатырь беше сам. И той с вълните дойде. Водолаз. Следващите дни щяха да ни покажат къде са останалите му 32 събратя. Разпръснати из цялото крайбрежие.
Но тази късна вечер той излезе сам и мрачен. Отръска се, изми си плавниците. И гордо премина пред нещастния рибар, опънал въдицата си на брега, със завързана на сиджимка риба. Цяла. Като илюстрация на култовата фраза от още по-култовия български филм „Кит“ – „Риба, ама цаца. Цаца, ама риба“. И той така. Може една да беше, ама риба. А горкият брегови въдичар и толкоз нямаше.
То и ние риба си нямахме. И за компенсация на тази липса ни изпрати добрата фея калинките. Калинки на плажа, често да ви кажа, май никога не бях виждала. Пък и ги свързвах, някак си с по-горски сюжети. А любовта ми към тях едва ли ще отмре някогаж. Та им отделих достатъчно време от обзелия ни безкрай.
Когато сянката на залязващото слънце вече превзе по-голямата част от плажа, тръгнахме и ние по пясъчната коса.
Тук Райко ни срещна с Нели и прекрасните й спътници.
Много познания беше натрупала тази вълшебна дама за флората и фауната.
Току се обръщаше към нас с предупредителни възгласи: „Хей, не го газете това. В Червената книга на България е вписано“. Вгледах се аз. Ми то, трева бе. Премесено с храстче. И на пясъка си расте. Айде, ние ще го прескочим при тази загрижена забележка. Ама като дойдат след време туристите. Дали ще се съобразят с писанията в Червената ни книга?!
Като върл народолюбец веднага подскочих. Какво правят тези испански врабчета по нашите курорти, разбираш ли? Български нямаме ли си? Ти да видиш, обаче, се оказа, че си нямаме. Всъщност, нашите си, родните и български врабчета, испански били. И италиански имало, беля, но български не.
Вече за тънката разлика между испанските и италианските, някак не успях да запомня. Ще ме прощавате, значи.
И докато се прехласвахме по испанското врабче с латинското наименование, то и Залезът си дойде. Над връх Папия.
Вълшебен. И български. За разлика от врабчетата.
Качихме се на мустанга и тръгнахме към Резово.
А Луната ни следваше по тесния крайбрежен път.
И с разкази в колата запълнихме времето. В предстоящите ни 10 километра от задната седалка оживяха притчи и легени за кърлежи всякакви. От малки, до мутирали гиганти. Така цветно и въодушевено бяха разказани те, че Иван го засърбя навсякъде.
Честно казано, до този момент аз много не бях се замисляла за опасността от малките твари. Но такива цветни разкази се носеха от задната седалка за страшки и случки кърлежово-кървави, че по пътя вече и аз усещах как цялото ми тяло започва да сърби. И бях напълно убедена, че поне няколко такива пъпчици като топлийки усещам. До там беше истинско усещането, че спрях насред пътя, за да проверя дали не са от „онези“ пъпчици. Не се оказаха.
А спирането оползотворих в снимане на Луната. Все пак блестеше срещу нас с цялото си пълнолунно великолепие.
