Късно през нощта били пристигнали привършващите „работа“ в 19.00 ч. И се оформи сутринта групата над аромата на пържените мекици и домашното сладко в двора на къщата. Чак като ги видях тези прословути мекици, разбрах защо нашият домакин така недружелюбно беше приел получените по телефона поръчки за „две мекици“. Доста настоятелно ми беше натъртил, че по четири са в порция. Ми, малки бяха. Та бройката четири си беше напълно разумна.
То и домакинът бая свъсен се оказа, но това е друга тема.
А за да не забравяме, че къщата на морето се намира, удобно в двора й беше разположена лодка.
И ни отведе пътеката до параклика „СВ. Троица“. Онзи същият, при който ни доведе Райко преди две години. И в миг се разсея плахо надигащото се в мен съжаление, че по едни и същи места ходя. Излишно сякаш ми се струваше първоначално. Но нищо излишно нямаше във втората ни среща. Параклисът си беше същият. Но времето беше друго. Преди две години успяхме да го посетим едва привечер. И той беше мистично прегърнат от настъпилата тъмнина. А днес беше окъпан в слънчевата светлина на летния ден. Та, срещата съвсем като нова си беше.
И друго беше различното. Още като обгърнах с бърз поглед вътрешността му, ме замъчи едно странно съмнение. Поради що аз нямам снимки от тук? Непростим и непонятен пропуск за моите фотографски възможности. Ами да. Защото тогава беше тъмно. А сега се виждаше. И стените. И иконите. Истински първа среща си спретнахме с параклиса.
Прозвуча познатата легенда. Онази, за монасите, които бягали от турците. Този път ще я пресъздам така, както е написана в самия параклис. Нали вече светло беше, та успях да я прочета.
„Има Легенда за пещерата под нашия параклис „Света Троица“. Ужким някога си, още преди столетия, на негово място имало голям манастир с калугери. Задала се голяма турска орда. Калугерите се уплашили и като искали да се скрият, влезли в левия проход на пещерата. Тя, пещерата, има два прохода. И, ужким, който тръгнел по левия, никога не се е връщал. Десният бил по-плитък там ходели жените да се молят. Калугерите от страх влезли в левия проход. Но станало срутване. И те взели да се задушават. И тогава един човек от селото сънувал, че калугерите са затрупани. Събрал селото, взели мотики, лопати и започнали да копаят, като мислили, че са в дясната дупка. Копали цял ден, но не ги намерили. Вечерта същият човек пак сънувал, че един глас му казва:“ Калугерите са в лявата дупка“. И вече не следващия ден отишли и ги изровили, ни живи, ни умрели.“
След като и последните успяха да излязат безпрепятствено, отдъхнахме малко насред зелената красота на Странджа планина и се отправихме към селото, в което бяхме оставили колите.
А там, насред мегдана се извисяваше с носталгична изоставеност старата механа. Приютявала някога множеството жители на селото.
А селото, в интерес на истината, доста живо си изглеждаше. Поне къщите даваха такъв вид.
До колите се раздели бойната ни дружина.
Една част от нас тръгнаха навътре в Странджа планина. Друга част от тях тръгнаха да си сглобяват палатките на морския бряг. Но, за това по-късно.
По-малко от час си ходехме по горската пътека.
Към края Райко странно се притаи в края на групата. Познавайки го, вече знаех, че само чака реакциите ни от познатото за него и непознато за нас все още място. Явно целта ни обещаваше да излезе всеки момент иззад горския ъгъл. Огледах се аз. Е, какво ли пък толкова може да видим?! Гора. Дървета. Камъни.
Две крачки. И замряхме. Ширна се пред нас „голямото зелено странджанско море“. И като море си беше. Равните му хълмове като вълни се бяха подредили. Застинали в безкрая на безвремието.
И ние така застинахме на каменния му бряг.
И за да е пълно усещането, и шезлонг си беше подреден на „брега“. За слънчеви бани до зеленото море.
И строихме редиците. А сега накъде? Излишен въпрос. Райко имаше цял чувал невероятни идеи.
Само дето обедът беше настъпил. Спогледахме се с другия шофьор. Гладът прозираше в очите и на двама ни. И напълно прозаично отсякохме. Ако искате да ви возим, ще трябва да ни нахраните първо.
И сега тук се навърза един наръч уж случайни събития. Нищо че сме туристическа група. Нарочно не си бяхме взели бохчата с храната. Че нали сме и на море. И рибка прясна ни се щеше. Сандвичи и ядки и в Рила, и в Пирин можехме да си ядем. А и някой снощи беше разказал едни митове и легенди за невероятната кухня на кръчма в село Варвара. И още оттогава й се бяхме наточили с големия глад.
Е да де, ама следващият странджански обект навътре в планината беше. Кръчмата пък до морето.
А може ли да отидем да хапнем и да се върнем? Ми то, не че не можем. Ама смисъл и разум няма в тази идея. А дали пък можем да почакаме с яденето? Бързи и смутени погледи. Глад се четеше във всеки един от тях. Нямаше как да не се сетя за онзи циничен и нелицеприятен виц. Префразиран за конкретната ситуация, би звучал „когато най-ми се ходи, по-съм гладен“.
Ходеше ни се много. Ама повече бяхме гладни.
Разбрахме се. Ще се яде. Гледките на пълен стомах.
Към колите и към манджата.
И някъде там на пътеката Гладният ни устрем беше секнат от намираща се на пътеката змия.
И е време да въведа читателя в предварителните ни уговорки. И този път, както и преди две години, Райко беше започнал с предупреждението за много змии и кърлежи тъдява. Срещу кърлежи си бяхме запасали панталоните в чорапите. А по-страхливите от нас си носехме и зимните гети. Страх лозе пазе, както е казал народът. А за падащите от дърветата ( ето тази опция досега не знаех да съществува, но се оказа че и оттам могат да налазят черните кръвопийци), нахлупихме шапки с козирка. И за да е още по-пълен ефектът, обгазихме близкия район с най-страшните и силни пръскала срещу кърлежи, намерени по пазара. И вече ако някой кърлеж въпреки това можеше да успее да проникне, както се казва, хвала за смелите.
Срещу кърлежи бяхме направили каквото можахме. А срещу другата опасност, змиите, разчитахме на високите туристически обувки и на същите тези гети. Пък и те нали братовчедки. Все се надявах да се разберем, съскайки си.
И те ти изненада. На фона на очакваните много, срещнахме единствената. Излишно е да казвам, че любопитството и желанието да снимаме всичко наоколо съществуващо, и този път се оказа в пъти по-силно от всякакъв страх. И се наизвадиха отново фотоапарати и телефони. И се започна снимане на горката братовчедка от всички възможно страни.
А за да я снима и Райко с големия обектив, си трябваше пространство. И му осигурихме.
А змията беше удобно застинала в поза на напечената пътека. Аз ви казвам, братовчедка. Суетна и топлолюбива. Само дето тази застиналост започна да навява едни такива тъмни съмнения относно жизнеността й. Обаче пък главата нагоре беше вирната. Ама пък и никак, ама съвсем никак не помръдваше.
И тъкмо вече осмеляхме и пристъпихме напред, и тя си тръгна. Дето ще се чудим жива ли е, показа ни. Тръгна да си се прибира. Така де. Позира ни достатъчно. Хайде, вървете по пътя си. Аз ви казвам, братовчедка. Пококетнича, пококетнича. Попозира, попозира. И като й омръзна, драс, в храстите. Ха, ма, я, то тази красота не е за напразно пропиляване.
Ей, странна порода сме това туристите. Сякаш не я бяхме снимали досега минути наред. Само тръгна и фотоапаратите по нея затичаха.
Смеейки се над преувеличените ни страхове, се присетих за наскоро осъществен разговор с моя съседка. Дойде в двора милата женица. Спрели се пред здравеца споделих, че смятам да го понамаля малко. Че много зашумил и чак страх ми се е появил да не приюти някоя змия. Само като чу заветната дума, и милата женица се изпружи. С ужас в очите занарежда:
-Ау, внимавай, че у баба ти Пена голям ужас, голям ужас…
-Какво бе, змии ли?- плахо попитах аз.
Но съседката добра се беше вживяла в разказвания ужас и без да продължи словесния контакт, само ме гледаше с онзи страховито безмълвен поглед и махаше с ръка, без да отронва ни дума повече. За да може насрещният, в този случай, аз, да осъзнае цялата ужасност на разказвания ужас.
Успя да проговори най-накрая. И със злокобен глас промълви:
-Една змия ….. ( драматична пауза)…. преди две години…( и пак пауза)… май й била в двора.
Да, ужасен е ужасът. И още по-ужасен става в мига, в който осъзнаеш, че ей така се раждат градските митове и легенди.
Други братовчедки по пътя, за щастие, не срещнахме. И безпрепятствено стигнахме до целената кръчма.
А кръчмата си беше истинска благодат. Не стига че с мерак и корабни въжета я баха украсили добрите й стопани. Ами и гозбите им вкусни. Че и разнообразни. А сервитьорите бяха просто облечени в усмивки и любезност. Това нашето море ли? Защо такива грозни отзиви бях слушала? Всичко си е прекрасно. Слънце, вода, храна, усмивки.
Само не успях да разбера сцената с дървото върху пианото, подредени досами камината. За горивен материал ли го бяха приготвили, или представляваше някаква неясна за не дотам артистичната ми душа инсталация?!
Благодарихме на любезните сервитьори за прекрасното обслужване. Пожелахме им също такъв прекрасен сезон. И, сити и доволни, слязохме до морето.
Малкият плаж на село Варвара. Малък, но чист. И със скали обграден. И голи дечица тичаха, щастливо пуснати на свобода. А и Слънчо залезе пред очите ни. За наша туристическа радост.
Тук, на плажа, ни застигна благата вест от автомобилната ни спътница. Тя хубаво си взе багажа, трънала да сглобява палатка. Само дето палатката останала в багажника. Хитро, както се казва.
И така си организирахме поход за връчване на палатка.
А бяха се разположили нашите спътници на плажа Силистар. Толкова бях чувала за него и така никак не бях идвала, че за мен се беше обвил в романтична мистичност. И такъв си беше. Особено сега, в самото начало на сезона. Романтично пуст и спокоен.
На около пет километра южно от село Синеморец се намира плажът. От пресечка по пътя за село Резово до плажа се стига по около километър черен път, виещ се през гората.
Местността е обявена за защитена територия през 1992 година от Министерството на околната среда на България. Не само че е защитена зона, а попада и в защитените зони на природен парк „Странджа“ за опазване на дивите птици и природните местообитания. Според данните в сайта на министерството, по дюните и скалите на плажа гнездят редки и защитени птици като царски орел, скален орел, черен щъркел, гълъб хралупар и други. Част от тези птици са включени в Червената книга. Не по – ощетен е плажът и от към екзотична флора. Върху пясъците му расте пясъчна лилия.
Не видяхме нито една от екзотичните птици, или лиии. Видяхме граничният катер. Не спираше да патрулира и да охранява и защитената местност, че и родните граници.
До преди няколко години бил съвсем пуст Силистар. А от скоро му изградили две заведения и спасителен пункт. Заведенията още не бяха заработили. И видът им не даваше надежда да го направят. Но запознатите от нашата група ни увериха, че като им дойдат времето и хората, ще си заработят и миризма на печена риба ще разнасят.
