Всъщност, това беше първото ми самостоятелно организирано пътешествие по екзотичните страни. Още тогава поставих това свое правило, което спазвам и до днес – щом плащам скъпия самолетен билет до далечната дестинация, да обиколя максимално много около нея. И да прекарам възможно най-дълго време. За да мога с многото обиколки и натрупани впечатления да оправдая цената на самолетния билет.
И така за предстоящият един месец бях напланувала Бали, Джакарта, Филипини, султанатството Бруней, Сингапур и Куала Лумпур.
От приятели разбрах за прекрасната нискобюджетна авиокомпания по тези географски ширини Air Asia. Наистина предлагаше прекрасни оферти! Не винаги в тях беше включен чекиран багаж, но в онзи момент това не беше проблем. А и на достатъчно ниската цена това не беше никак фатално. Пък и в крайна сметка, на отново достатъчно ниска цена, можеше да се доплати за такъв багаж. Купих самолетните билети, направих резервации нощувките и се започна.
Първата спирка беше приказният остров Бали.
Преди да тръгна, четох мнение на друга пътешественичка относно хотелите в Бали – в смисъл, че който и да избереш, няма да сбъркаш. Честно казано, имах леки притеснения за нашия, тъй като цената беше доста ниска за показаните на сайта 4 звезди. Но се оказа действително добър. Точно по балийски. Широки легла с подредени в различни форми кърпи върху тях. В същите форми камериерът ни държеше да тренсфигурира небрежно забравените пижами, или бельо. Не ни хареса това посегателство върху интимното ни облекло и започнахме грижливо да го прибираме всяка сутрин. Само че желанието на камериера да ни порадва с изкуството си, се оказа по-силно. Връщайки се от закуска поредната сутрин видяхме единствените забравени бикини, навити в нещо като пеперуда. За по – сериозна фигура явно не беше стигнал материалът. И тогава разбрахме, че ако не искаме да виждаме бельото си във формата на някой представител на местната фауна, действително стриктно трябва да си го прибираме. А старанието на камериерът възнаграждавахме с оставени дребни пари всяка сутрин на леглото. Бях чела, че подобни малки жестове ги радват. И така и направихме. В крайна сметка, мистотата, която ни осигуряваше, напълно заслужаваха единия долар на ден.
Из целия хотел бяха разпръснати малки водни езерца с красиво наредени цветчета.
Изключителна беше и храната в хотела. В наистина ниската цена беше включена закуска и вечеря. На блок маса се предлагаха най-различни екзотични ястия.
Първата среща с азиатската кухня се беше случила малко по-рано, в Шри Ланка. Може би беше много вкусна, поне видът й даваше надежди за това. Само дето беше твърде люта за несвикналото ми към онзи момент небце. Последвалите обиколки на Азия ме накараха да привикна към тази кухня и да оценя достойнствата й. В крайна сметка, жегата и недотам голямата чистота по тези географски ширини, предопределяха необходимостта от поемане на твърде люти позправки. Все някак трябваше да се борят срещу болестите.
Дали храната в хотела на остров Бали не беше така люта, дали аз бях вече посвикнала, но от нея запазих единствено добри спомени и съвсем лек срам от проявената лакомия. Ама наистина беше вкусно!
Друго, с което ме порази Бали, беше влажността. Това не го беше писал никой. Хората наблягаха на романтизма и магичността на острова.
А всъщност, влажността на Бали беше сигурно около 100 процента. Първият ден имах чувството, че дишам вода. Дори на моменти се закашлях. Усещането ми беше, че съм вечно потна и лепкава и нямам сили да се движа. Особено бързо. Климатът предразполагаше единствено към мудни, бавни и леко отнесени движения. Които ама по никакъв начин не ми се връзваха с каквато и да било форма на романтика.
Това усещане за пот и лепкавост не ме напусна по време на целия ми престой. Всъщност установих, че има едни безценни 15 секунди след взимане на душ, в които се чувствам свежа. И докато се пресегна за кърпата, ефектът на душа вече се беше изпарил. В такива моменти се научаваш да цениш и малките секунди.
Както щях да установя от последвалите си пътешествия, тези особености си бяха напълно обичайни за тропическия климат. Но доколкото това беше първата ми среща с него, определено ме изненада.
Крачейки из мократа жега на иначе прекрасното крайбрежие, неизменно се сещах за онзи, леко циничен, виц „В лятната жега осъзнаваш, че сексът е мокро и потно занимание, а истински оргазъм получаваш от разчесването на ухапано от комар“.
Какво да ви кажа. Ако в тази жега и влажност, трябваше да се занимавам и с романтика… Може би на климатика в стаята … Но тогава какъв беше смисълът от палмите и пясъка наоколо. Пък и от дългия полет насам. Е, няма пълно щастие!
Въпреки че явно за местните климатичните особености никак не пречеха на същата тази романтика. Не знаех как се чувства щастливата булка под роклята си и особено щастливият младоженец под черния си костюм. Но пък снимката им е нарядко романтична. За булченския букет, облян от прохладата на океана, не се притеснявах. Определено ще се е чувствал добре.
Извън горните разсъждения, наистина повечето хотели на този остров бяха еднакви на вид. Ниски постройки, задължително огромен басейн, зеленина и дървета между постройките. И най-вече – голямо разстояние между отделните хотели. Отвън не може да се различи кой хотел е по-скъп. Цената може би се определя от интериора, може би и от обстоятелството дали е на брега на морето, или на „втора линия“, както нашия.
Така или иначе, с тези почти еднакво лъскави хотели туристическият комплекс на остров Бали създава впечатление за една стерилност и подреденост. И ако целта на туриста е да си остане в хотела и да се мести от басейна на плажа на брега на морето, да се възползва от всички предлагани масажи и шведски маси, ще изкара доста приятна почивка.
Но доколкото моята цел никога не е била такава, на мен ми беше леко странноват този остров. Естествено не се стърпях, и обиколих цялата крайбрежна линия в двете посоки от нашия хотел. Какво да кажа – палми, пясък, море.
Докато се разхождах покрай поредицата еднакво хубави хотели, изведнъж този лукс приключи. Рязко и категорично. С една крачка навлязох в туземната част – където си живеят нормалните жители на острова. След излъскаността на туристическата част някак си много изведнъж навлязох в мизерийката на туземния живот. Веднага след последния лъскав хотел започнаха схлупените полудървени полукартонени бараки на местните. Навсякъде имаше мини бунища, част от които запалени надвечер. Но за сметка на това не можех да се нагледам на свободно тичащите малки балийчета. Явно състоятелността на техните родители не им позволяваше да имат таблети и всички модерни игри на малките европейчета. Но пък те преживяваха детството от моите спомени. Бягаха покрай брега, ритаха топка и играеха на всевъзможни игри на открито. Те буквално си живееха под небето. Вечерният плаж ползваха и местните възрастни. Вместо сериали, те гледаха безкрайната шир на океана.
При една от разходките ми на залез имах късмета да наблюдавам напълно естествен, неподреден за туристи балийски ритуален танц „качак“ по посрещане на залеза.
Първоначално много хора в бели дрехи бяха седнали под едно огромно дърво на плажа и пееха някакви мантри под звуците на монотонен музикален съпровод от достатъчно странни музикални инструменти. След като приключиха с този ритуал, всички станаха и тръгнаха към морето. На самия бряг изобразиха нещо като танц, обърнати към морето и залязващото слънце. За жалост в този момент доста силно позаваля и хората се разпръснаха. Но изживяването си беше незабравимо!
Магичността на танца насред тъмнината, морето и музиката така ме увлече, че не направих снимки. Явно подсъзнателно реших да изживея цялата магия.
А магията беше из целия остров.
Плаж и море бях виждала много пъти. Но за първи път ми се случваше след тези така познати и естествени природни ресурси напълно плавно и естествено да са вплетени индуистки храмове. Тук осъзнах, че както ние имаме своите големи църкви, малки параклиси и съвсем мънички параклистчета, така и индонезийците си имат своите огромни храмове, по-малки обособени светилища и съвсем мънички ткива, състоящи се понякога просто от една единствена скулптура. Такива бяха разпръснати из целия плаж.
Малко по-големи светилища имаше и до наши хотел.
И местните ги почитаха. Малко мръсничко беше около индуистките статуи и малко разпарцалени бяха тъканите, с които ги обличаха, но идваха хората и се молеха. И намираха утеха и надежда в желанията си.
До един от тези малки „параклиси“ ни случи местен. И с ентусиазъм де впусна да ни разказва за символите на идуизма. За символите на цветовете, с които обличат статуите си. Не запомних всички. Основните бяха жълто, бяло и черно. Че жълтото е символът на Слънцето, ми беше естествено. По-трудно за разбиране ми бяха символиките на бялото и черното. Въпреки че сега вече не ми е никак странно. Черният цвят символизирал океанът. Безкрайната безбрежност на водите му. А белият цвят бил не само свободата, а съюзът между мъжа и жената. Майчиното мляко, с което се захранва животът. Естествено, всъщност, но непознато за мен тогава.
А в туристическото съвремие, на фона на мизерията наоколо, туристическият комплекс на Бали представляваше един затворен и изключително добре охраняван комплекс. Навсякъде имаше въоръжена охрана. При пристигането ни от летището, преминахме пропусквателен пункт към комплекса. Когато навлизаме в зоната на нашия комплекс, спряхме на бариера. Въоръжени охранители оглеждаха целия ни автомобил, включително багажника и след това ни пускаха. Въоръжена полиция имаше и по улиците. На няколко пъти видях как спират пътуващи автомобили и им извършваха същата проверка.
Може би именно тези щателни проверки водеха до усещането ми, формирано за 5-те дни, които прекарахме на остров Бали, че всеки един от местните знае всичко за всеки един от туристите. Това не съм вярвала, че е възможно, но се оказа факт. Навсякъде – по улицата, пред хотела, пред търговския център имаше хора, които предлагат такси. И тези хора, насочвайки се към нас, за да ни подканят да ползваме тяхното такси, ни казваха в кой хотел сме отседнали.
Особено изумях последния ден. Тъй като по обяд на следващия ден трябваше да се предвижим до летището, обмисляхме как да вземем такси. В това време, пред търговския център ни пресрещна един балиец и ни съобщи, че ние сме от България и ни предложи такси до летището на другия ден. Съзнавам, че хората, заети с туризъм, следва да имат информация за туристите, за да се възползват максимално от техните нужди, но на Бали придобих усещане, че имат някаква централизирана система, в която се въвеждаха данните на всички туристи. А хотелите и самите туристи никак не бяха малко.
Единственото неудобство на цялото това внимание бяха твърде завишените цени на предлаганите услуги и прекалената настойчивост на предлагането.
В един от туристическите блоговете за този остров беше написано, че индонезийците приемат белият човек като голямо бяло и глупаво нещо, което трябва да бъде лъгано. Точно така се чувствах през цялото време тук. По принцип не обичам да се пазаря, защото на фона на мизерията, в която живеят местните хора, винаги съм смятала, че не искам точно от тях да печеля спестените 2-3 долара. Но тук така безцеремонно и нагло ни лъжеха, че дори мен успяха да извадят от това състояние на добрина към местните.
В центъра на този голям туристически комплекс беше оформен по-малък комплекс от магазини и ресторанти.
А пътят към комплекса си беше самостоятелно красиво и зелено преживяване. Съпътствано от множество клаксони и покани „такси, мам?!“
Самият комплекс също беше ограден. За да влезеш, отново минаваш покрай въоръжена охрана, която проверява включително съдържанието на дамските чанти. Но всичко това се извършва от безкрайно любезни и усмихнати служители така че не предизвиква някакви негативни емоции у туриста.
А вътре имаше базкрейно множество от ресторанти и магазини.
Тук за първи път видях и дребните „дарове“ към боговете. Пред всяка къща, или магазин бяха разположени малки кошнички, или чинийки, пълни с храна и цветя. Това е дарът на местните, които предлагат на боговете си, молейки за тяхната защита и благословия за добър живот.
Такива миниатюрни чинийки имаше и на таблата на голяма част от автомобилите. Същите такива се купуваха пред храмовете, за да се положат на олтара на избраното божество.
